Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (21)

Глава 1

С много търпение, енергия и дипломатичност Режина успя да открие идеалното жилище за Унгрун, Жюлиет, Бенедикт и за себе си. Търпение, защото всеки път, когато изникнеше някоя примамлива обява, апартаментът биваше нападнат от тълпа разбеснели се кандидати, които си мятаха злобни, преценяващи погледи. Налагаше й се да чака с часове на опашката, за да открие, когато дойдеше редът й, че обектът на желанието й, който мислено бе обзавела с любов, току-що си е намерил наемател. Енергия, за да не изпада в отчаяние и да има сили да е отново на крак на следващия ден в ранни зори, за да се насочи като сомнамбул към най-близката будка за вестници, да изпощи обявите, да открие нещо интересно и да застане на нова опашка от изнервени кандидати. Дипломатичност, за да не избухне, когато някоя бъдеща майка пререждаше чакащите и заставаше начело. Или когато прочетеше в погледа на служителя от агенцията за недвижими имоти, че я бърка с някой имигрант бачкатор с претенции да живее на авеню „Фош“, на пъпа на Париж. Чужденка, без фиш за заплата, без брачна халка, висока, руса и разтропана, Режина не вдъхваше доверие. Ама изобщо.

Както обикновено, в края на краищата пак опря до познатите си и проблемът беше уреден. Един от учениците й имал приятел, който познавал една госпожа, чийто братовчед се бил пенсионирал, отивал да живее в провинцията и предоставял на тълпа боричкащи се кандидати луксозния си частен дом на улица „Плант“ №64.

— Истински палат! — възкликна Режина, страхотно впечатлена.

— Именно — важно кимна той. — Старият добряк си няма понятие как вървят наемите и го дава за три хиляди франка.

Обясни й, че къщата била огромна и луксозна, но се намирала на улица с интензивен автомобилен трафик и често ставали задръствания. На №62 се издигал неприветлив блок, а на №66 се намирала болницата „Нотр Дам дьо Бон Секур“.

Режина съкрати урока и обеща да даде отговор най-късно до четирийсет и осем часа. Готвеше се да затвори вратата, но ученикът пъхна крак в пролуката и обнадежден, попита:

— Ако работата се уреди, нали ще получа един-два безплатни урока?

Момичетата отидоха да огледат къщата: два етажа, пет спални, две бани, таван, мазе и неугледна градина. Вътре цареше безупречна чистота. Собственикът сигурно беше от маниаците, които дебнат петното с напоена с белина гъба и през свободното си време размахват мистрията.

— Абе тоя сигурно си е прекарал живота в бачкане, но нас това ни урежда — заключи Режина.

Натовариха Виртел да преговаря, за да успокои собственика и да го предразположи. Помолиха го и да подпише писмо, с което гарантираше за четирите наемателки.

Режина взе най-хубавата стая със самостоятелна баня. Жюлиет и Унгрун не възразиха — нали тя бе уредила всичко и намерила тази прекрасна къща. Бенедикт, възмутена от егоизма й, изрази недоволството си пред Жюлиет.

— Доколкото ми е известно, ти не се освободи от един тиранин, за да попаднеш на друг. Внимавай, не се оставяй…

Откакто бе започнала стажа си във „Фигаро“, Бенедикт се придържаше още по-стриктно, ако изобщо беше възможно, към принципите си.

Валери ужасно се разгневи, когато научи, че напускат. Заяви, че не са я уведомили предварително, и отказа да им върне гаранцията от три наема. Режина крещя, заплаши да се обърне за съдействие към приятелите си, но като човек, който владее положението, Валери невъзмутимо отговори:

— На твое място не бих се хвалила толкова с познатите си!

И Режина млъкна.

Най-сетне, на 1 юли, се нанесоха в новия си дом. На 21-ви Режина реши да организира голям купон. Отначало се колебаеше между 10-и — финалът на колоездачната обиколка на Франция на „Шан-з-Елизе“, и 21-ви — кацането на Луната на „Аполо“, но в крайна сметка американските астронавти безапелационно изместиха Еди Меркс и жълтата му фланелка.

— Ще пием, ще танцуваме и в три часа след полунощ ще седнем пред телевизора!

Всяка състави списък на гостите си. Този на Режина конкурираше телефонния указател, този на Унгрун се състоеше от три имена, три приятелки манекенки. Жюлиет остави съобщение на телефонния секретар на Жан-Франсоа Пенсон, но все още не беше получила отговор. Луи беше на снимки в Корсика, някакъв криминален филм за телевизията. Изпълняваше поддържащата мъжка роля. Съобщи й новината, дъвчейки таблетки аспирин — от силните емоции винаги качваше температура. Това беше неговият начин да изразява радости и мъки. Направо трепереше. „Представяш ли си… първата ми роля… Край на композиторските напъни. От сега нататък поемам напред. Ще видиш, че така ще стане. Запомни какво ти казвам. Удари моят час и сега ще им покажа на какво съм способен.“

Един месец снимки, хиляда франка на ден. Костенурката се хвърляше в атака.

Разочарована, че няма кого да покани, Жюлиет се обади на Шарл Милал. Той отговори, че приема с удоволствие. Двамата с Виртел били сключили сделката: Милал отстъпил лиценза за Франция за два милиона нови франка и два франка на килограм материал. След като завинтил капачката на писалката си „Монблан“, Виртел потрил доволно ръце, а и Милал изглеждаше не по-малко удовлетворен. От сега нататък спокойно можел да се посвети на експериментите си без финансови притеснения, още повече че си бил запазил изключителните права върху патента и правата за разпространение на метода в чужбина.

Жюлиет все още чакаше обещаната й комисиона.

Мартин беше дошла от Питивие с Бенедикт, която лека-полека пренасяше багажа си и сновеше между къщата на родителите си и улица „Плант“. Когато ги видя да слизат двете от реното, натоварени с дрехи и книги, Жюлиет изпита чувство на ревност. За една година двете много се бяха сближили.

А и приятелите на Режина. Всички до един бяха красиви, млади, засмени, на Жюлиет й се струваше, че е на кино. Поканените надойдоха с бутилки шампанско, серпантини, бомбички с конфети, домакински съдове, постери, плочи, цветя… Целуваха буйно Режина. Мъжете силно я притискаха, жените предпазливо целуваха въздуха, от страх да не си повредят грима или червилото. Носеха странни рокли на дупки, украсени с пластмасови и метални плочки, младите мъже бяха с вталени сака и клош панталони. Жюлиет разпозна някои от тях — сигурно ги беше виждала по списанията.

Италианецът, любимият на Режина, също беше дошъл: висок, кестеняв, с ослепителна усмивка и разкопчана риза, която откриваше косматите му гърди. Разхождаше се сред поканените с блеснал, празен поглед. Беше красив, правеше впечатление и го знаеше. Жюлиет го слушаше да говори възбудено за автомобилната катастрофа на Тед Кенеди при Чапакуидик, при която бе загинала спътницата му Мари-Жо Копекне. „Ужасно, това сигурно ще е краят на политическата му кариера“, обясняваше той на една блондинка, кандидатка за слава в киното, която очевидно мислеше за друго, не за политическото бъдеще на сенатор Кенеди.

Жюлиет въздъхна. Защо винаги се чувстваше тъжна и не на място на събиранията и в компанията на непознати? Глупава, непохватна, неспособна дума да обели. Същото беше и в университета. Изкара успешно приемния изпит, но така и не придоби поне малко самочувствие. „Сигурно тази година са приели всички кандидати“, мислеше си тя. В някои моменти се чувстваше едновременно като Скарлет и Сюркуф, в други ставаше по-ниска от тревата.

Приближи се до Виртел и Милал, които оживено разговаряха.

— … една венецуелска фирма проявява интерес към вашия бетон, възнамерявали да строят в някакъв бидонвил, да подслонят бедняци — обясняваше Виртел. — Имате ли нещо против да поема инвеститорския контрол?

— Не се ли договорихме, че ще се ограничите само с Франция? — подметна Милал, топвайки една наденичка в горчицата. — Дайте ми писмото, аз ще се свържа с тях.

— Пак ще говорим. Нямаше да получите сделката, ако не бях аз, и…

— Чухте ли, че президентът възнамерява да даде зелена улица на програма за строителство на магистрали? Скоро ще можем да стигаме директно от Париж до Марсилия. Ще има големи обществени поръчки, бих могъл да ви дам едно рамо, при положение че…

Двамата й кимнаха леко и продължиха да си говорят за акведукти и магистрали.

Мартин танцуваше с един въодушевен дългуч с очила и рошав перчем. Страхотно се забавляваше. Беше приключила успешно задочния курс и я бяха взели на стаж в Париж. От 1 август започваше работа като „зареждач“ в един от супермаркетите на „Кооп“, на авеню „Женерал Льоклер“. Още не беше съобщила новината на Жюлиет, искаше да я изненада.

— За какво си мислите? — попита я дългучът.

— За магазина на „Кооп“, където започвам работа след десетина дни.

— Колко интересно! Аз пък смятах, че момичетата си мечтаят само за любов.

— Аз съм изключение.

— Никога ли не сте се влюбвали?

— Никога.

— Не ви вярвам.

— Истина е… Понякога ми се случва, като видя на улицата някое момиче, все едно красиво или грозно, да си кажа: „Сигурна съм, че е влюбена, а на мен досега не ми се е случвало. Защо ли?“. И на мен ми се иска да се влюбя, поне веднъж!

— Не ви ли липсва?

— Ами не… след като не знам какво е.

— И досега не сте казвали „обичам те“ на нито едно момче?

— Не. Казвам им разни мили неща, например „много те харесвам“, „добре ми е с теб“, и когато ги казвам, наистина ги мисля. После ми изхвръкват от ума… Виждате ли онова момиче, което седи самичко в ъгъла?

Той се обърна и видя Жюлиет.

— Тя, за разлика от мен, непрекъснато е влюбена в някого. Това е главното й занимание.

Защо ли Жюлиет стоеше сама в ъгъла? Мартин реши да се освободи от младежа с рошавия кичур и да отиде при нея.

— От 1 август съм назначена да зареждам щандовете със стока в „Кооп“ на авеню „Женерал Льоклер“. Първа по успех съм на стажа — провикна се тя, тръшкайки се до Жюлиет.

— Но то е само на две крачки оттук. Ще дойдеш да живееш с нас!

— Не се решавах да те помоля, но ако имате някое свободно ъгълче…

— Я стига… има една свободна стая. Решихме, че ще бъде за приятели, ти ще бъдеш първата й обитателка.

— А другите? Дали ще са съгласни?

— Ще бъдат във възторг. Ще делим наема на пет, вместо на четири. Ще изкараме по-икономично!

— Ура — извика зарадвана Мартин.

— Какво става? — полюбопитства Режина, която танцуваше с любимия си италианец наблизо. — Дойде ли време да гледаме астронавтите?

— Не, Мартин ще се нанесе да живее с нас. В стаята за приятели.

— А, добре… Няма да е лошо. Ще плащаме по-малък наем.

— Какво ти казах — пошушна Жюлиет, изнемогваща под тежестта на Мартин. — Помести се малко, приятелко, много си тежка. Значи, ще изкарам лятото съвсем сама в Питивие!

— Така излиза. И да внимаваш с онзи убиец, защото си точно негов тип… Това с кацането на Луната кога започва?

— Към три през нощта.

— Да си изберем места пред телевизора отсега.

Там вече седеше Унгрун с очила в ръка и благоговейно чакаше — годеникът й бил обещал, че когато американските астронавти кацнат на Луната, ще бъде с цялото си сърце и душа при нея.

— Има ли още шампанско? — провикна се Виртел.

— В избата има — отговори Режина.

— А избата къде е?

Жюлиет се скри зад Мартин и Унгрун, защото никак не искаше да я накарат да го придружава. Режина бързо огледа присъстващите и след като не откри кого да натовари със задачата, сама се нагърби с нея.

Гостите насядаха мълчаливо пред телевизионния екран, на който показваха кадри от събитието. Спускаемият апарат се отдели от „Аполо 9“ и се насочи към Морето на спокойствието. Коментаторът печелеше време, напомняйки периодично разстоянието, което оставаше да изминат астронавтите до Луната. Четирийсет хиляди фута, трийсет и пет хиляди, трийсет хиляди… Олдрин правеше нелепи коментари: „Морето на плодородието не ми изглежда много плодородно. Кой ли му е дал това име…“.

Двайсет и пет хиляди фута, двайсет хиляди, петнайсет хиляди…

— О, как бих искал да съм на Кейп Кенеди с журналистите — възкликна Емил Буше, за когото най-важното бе никой от присъстващите да не забравя, че той е главен репортер.

Модулът продължаваше да се спуска. „Слизаме, слизаме“, повтаряше Армстронг.

10 000, 5000, 2000, 1000…

Вдигна се облак прах и апаратът кацна на Луната. В стаята гръмнаха аплодисменти, имаше целувки, прегръдки, чуха се викове, някои стояха като заковани, отворили широко уста. Като Унгрун и Жюлиет.

Нийл Армстронг, облечен в астронавтския си костюм, слезе по стълбичката и стъпи на лунната повърхност. Със скафандъра и неудобните си тежки дрехи напомняше на огромно бебе, на човечето Бибендум, рекламата на гумите „Мишлен“.

— Как ли пишкат в безтегловност? — пошушна Мартин.

— Млъквай — отвърна Жюлиет, хипнотизирана от случващото се пред очите й.

„Малка крачка за човека, голям скок за човечеството“, се чу гласът на Армстронг в скафандъра.

— Само не ми казвай, че току-що го е измислил… Написали са му го преди полета!

— Престани — тросна се Жюлиет раздразнено, — всичко разваляш!

Там горе, в Космоса, двама мъже подскачаха по Луната. Гърлото й се сви, доплака й се. Когато забиха американското знаме, Мартин не се сдържа и високо каза: „Права съм да искам да отида там, наистина там е бъдещето“. Седнал плътно до Бенедикт, Емил Буше говореше за Галилей. Бенедикт слушаше. Шарл Милал се бе залепил за екрана на телевизора. Унгрун мислеше за годеника си.

А Виртел и Режина?

Те бяха слезли в мазето и изглежда, не бързаха да се връщат.