Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (20)

Глава 19

Малко преждевременно пролетта на 1968 година изигра ролята на начало на следващото десетилетие. Пролетта на 1969-а кротко присъства на края на една епоха. Завърши едно дълго царуване, без да бъде последвано от криза, и макар смяната на генерала с началника на генералния му щаб да водеше до по-осезателни преобразувания, отколкото си представяха французите, те продължаваха да бъдат направлявани и ръководени, както го изискваше благоприличието. Още повече че месеците, предхождащи референдума, се бяха оказали доста неспокойни — онези, които барикадите и стачките от 1968 година изпълваха с ужас, показаха, след като бурята стихна, че са запомнили силата на подобни аргументи. Мнозинството вече не беше мълчаливо и страната започна да се вълнува: профсъюзният водач Жерар Нику и неговата Интерсиндикална конфедерация за защита и национално обединение на независимите трудещи се, акцията „Затворени магазини“, отчаяните студенти от затворените факултети, гневните земеделци. Нужна бе здрава десница, за да се въдвори ред — овернецът, заклет пушач на „Голоаз“, изглеждаше напълно подходящ за тази роля, затова му я повериха.

Жорж Помпиду победи Ален Поер на втория кръг на изборите, в резултат на което французите със спокойна съвест закачиха караваните на автомобилите си и създавайки огромни задръствания по пътищата на родината, поеха по пътищата й. Всичко се върна на мястото си.

Времето на голистките мечти беше отминало, предстоеше раждането на една нова Франция. Поне това обеща президентът на първата си пресконференция: една Франция на промишлеността, осеяна с доменни пещи и безброй свръхзвукови самолети „Конкорд“, които порят небето над нея.

Точно този момент избра Бенедикт, за да кацне в Париж. Напрежението във „Фигаро“ през месец май едва не провали стажа й. Никой не бе следил по-внимателно от нея развитието на събитията, които разтърсваха спокойното ежедневие. Едва в средата на юни Емил Буше се обади да й съобщи добрата новина: най-накрая отдел „Личен състав“ се беше решил да й изпрати по пощата плика с пробния й договор: от 1 юли до 30 септември 1969 година.

„Уф, най-после!“, въздъхна облекчено тя с писмото в ръка. Два месеца на напрегнато очакване бяха минали от блестящия удар на Беатрис О’Хара и назначаването на Бенедикт Тасен, и с всеки нов ден безпокойствието й нарастваше все повече и повече. Отначало се зачуди дали Емил Буше не я бе излъгал. Измъчващото я от време на време съмнение подхранваше чувството й за вина, което първоначалната й възбуда успяваше да потисне до момента — ако не я вземеха във вестник „Фигаро“, лъжата пред госпожа Боатие щеше да се окаже напълно безполезна. Доходоносната низост можеше да бъде до известна стенен оправдана, за разлика от ненужното предателство…

През тези два месеца се налагаше да обяснява на всички, на които триумфално бе съобщила за заминаването си за Париж и за бъдещата си работа във „Фигаро“, че трябва да се въоръжат с търпение. Досаждаха й с въпроси — подозрително любезни, като на хора, които също биха искали да заминат, но нямат възможност да го сторят.

„Кога тръгваш?“ „Защо стачкуват в твоя вестник?“ „Ще се провали ли стажът ти?“ Колкото и да се показваше самоуверена и невъзмутима, вътрешно трепереше да не се наложи да се откаже от мечтата си и да разочарова близките си: родителите си, които най-после успя да впечатли, приятелките, на първо място Мартин, понеже се беше изравнила с Жюлиет, ако не я бе и задминала, и накрая самата Жюлиет, която смяташе, че вече води, макар и с малко. Защото Жюлиет бе кацнала в Париж тихо, докато Бенедикт смяташе да пристигне триумфално. Тя дотолкова успяваше да потисне чувството на уважение, вдъхвано й от наивната и невинна решителност на Жюлиет, че подценяваше предимствата, от които можеше да се възползва — нямаше да й се налага да си разчиства пътя, да си търси жилище, работа, познанства. Щеше да живее заедно с Жюлиет, да споделя приятелствата й и да работи във „Фигаро“.

Пристигна в Париж в края на юни, когато улиците напомняха на увеселителен парк, хората се разхождаха по къс ръкав и търсеха свободно място по терасите на кафенетата.

Жестоко се съпротивляваше на изключителното впечатление, което й правеше градът, твърдо решена да не му се поддава.

Какво толкова! Париж беше Париж и нищо повече. Нямаше причина да не се чувства като у дома си и на равна нога с другите. Нямаше от какво да се опасява. Опита се да прогони смътното, обсебващо чувство на тревога, което я стискаше за гърлото всяка вечер, преди да заспи. Чувство на страх, което те кара да потънеш дълбоко, да изчезнеш под чаршафите и да не мръднеш повече… Защо бе поискала да напусне Питивие и уютното гнездо на родния дом? След това се самоуспокояваше, щеше да стане журналистка, да размахва магическата дума, която отваря всички врати, да има достъп навсякъде. В този град нищо не съществуваше, ако вестниците не пишеха за него. Това й бе обяснил Емил. Тръпнеше, повтаряйки си го, заспиваше и сънуваше всевъзможни случки, в които картата й на стажант-журналист — в съня й истинска журналистическа карта разрешаваше всички проблеми и слагаше всеки на мястото му.

Все още не бе станала истинска парижанка, но в собствените си очи беше много повече: журналистка, при това в един от най-големите френски всекидневници.