Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (19)

Глава 18

Шарл Милал живееше на остров Жат в една къщурка, която беше ремонтирал сам, придавайки й вид на истински дом. От сивия, тъжен и безличен бетонен куб бе направил четири стаи, щедро остъклени и украсени с дърво. Сам беше иззидал стените, изградил покрива, стъкмил камината, негово дело бяха електрическата инсталация и водопроводът. Дори си бе позволил лукса да притежава веранда, направена от захвърлен край Сена стар понтон.

Крачейки решително, Луи и Жюлиет стигнаха до къщата и почукаха на вратата. След продължително чакане възрастният господин, онзи същият от строителното изложение, се появи на вратата. Облечен с кабинетна пижама и с чаша в ръка.

— А, познах ви! Вие сте вандалите, които разпердушиниха щанда ми.

— Хм… точно така — отговори Луи.

— Влизайте, не стойте на вратата!

Телевизорът работеше. Прочутият журналист и телевизионер Пиер Сабаг смучеше неразделната си лула. Шарл Милал изключи звука и се обърна към Жюлиет.

— Какво ще пиете?

— Същото каквото и вие — каза Луи.

— За мен една голяма чаша вода — добави Жюлиет.

Той се скри в една стая, вероятно кухнята. Жюлиет отбеляза, че къщата страшно й харесва.

— Видя ли камината! — възкликна тя. — А двата кожени фотьойла, а масата, о, страхотно ще бъде да мога да живея и аз в такава къща…

— Без мен — измърмори Луи, загасвайки цигарата си.

— Нищо не искам от теб. Говорех за себе си. Може ли?

— Няма по-гадно нещо от лайняните семейни отношения — подигравателно подметна той.

Жюлиет не обърна внимание на агресивния му изблик. Обичайната му реакция, след като известно време се бе държал любезно и мило. Трябваше да свикне и да не се формализира. Най-вече да не му отговаря. Така го лишаваше от едно любимо удоволствие — да спори и да се заяжда.

Шарл Милал се върна с поднос с две чаши.

Луи подхвана темата. Спомена, че Жюлиет работи в „Пробетон“, и с няколко думи описа задачата й.

— Такова младо момиче! Много странно — каза Шарл Милал, — предполагам, че бъкел не разбирате от тези неща.

Жюлиет леко се засегна.

— Много неща съм изчела по темата и съм достатъчно добре информирана от материалите в Центъра за…

— Мошеници, всички без изключение — гръмогласно я прекъсна Милал, поемайки яка глътка пастис. — За кого казахте, че работите?

— „Пробетон“, фирмата на господин Виртел.

— Не го познавам. Когато отидох да преговарям, се срещнах с най-големите, с играчите от световен мащаб.

Той махна неопределено с ръка, жест, изразяващ лека умора.

— След като нищо не се е получило с водещите, опитайте с Виртел — предложи Жюлиет.

Шарл Милал се усмихна лукаво. Не отговори. Гаврътна още една глътка пастис. За човек, който майстори по цял ден, имаше дяволит поглед, засенчен от светлите му, почти руси мигли, и малки, изключително добре гледани ръце.

— Знаете ли — каза той след дълга пауза, — моята история е много дълга. Ще ви я спестя. В САЩ, в Германия, в Англия, навсякъде по света, когато направите някакво революционно откритие като моето, чувате думата „колко“ и сядате на масата, за да се споразумеете за парите. Във Франция ви питат какви дипломи имате, какви препоръки…

— А ако ви попитат „колко“? — попита Луи.

Дребният мъж поклати глава.

— Не е толкова просто. Откривам формулата, която всички очакват, и веднага се опитват да ме отстранят. Когато изобретението е революционно, то заплашва съществуващите постижения, придобивки, а това… Когато засегнете интересите на големите компании, не ви посрещат с широко разтворени обятия.

— Би трябвало да се срещнете с Виртел — настоя Жюлиет. — „Пробетон“ не е голяма фирма. Не представлявате опасност за Виртел. За него ще е изгодно да сключи сделка с вас.

— Би могло да му отстъпите правата само за Франция — добави Луи.

В очите на Шарл Милал блесна искра.

Луи продължи:

— Ще получите процент върху оборота, което ще ви позволи да контролирате до известна степен производството и същевременно да продължавате проучванията си.

— Съвършено вярно, младежо. Ще го обмисля. Станал съм подозрителен. Предайте на този Виртел да ми се обади и ще видим… Това е всичко, което мога да ви кажа засега.

Жюлиет и Луи разбраха, че Милал няма да каже нищо повече. Жюлиет не искаше да си тръгне току-така. Смяташе, че трябва да се възползват от предимството, да не отстъпват, да спечелят симпатията на възрастния мъж. Потърси никаква неангажираща тема на разговор и продължи непринудено:

— Самичък ли се грижите за градината си?

Преди да влязат в къщата, бе забелязала леха със зеленчуци.

Попадна точно в целта: Шарл Милал прекарваше времето си в градината, садеше, пресаждаше, сееше, изграждаше парници за по-деликатните култури. Тя се направи, че не забелязва гневното изражение на Луи, и потопи премрежения си от гъстите мигли поглед в бледите очи на Шарл Милал.

— Господин Милал — поднови атаката Луи, — можете ли да ни обясните на нас двамата как сте успели да накарате това парче бетон да плава? Защото съм силно заинтригуван още от деня, в който се запознахме с вас.

Странно, но Милал не избягна отговора.

— С кръвта, която съм добавил към сместа. Плюс още една добавка, която ще запазя в тайна. Обаче кръвта е основното.

Жюлиет изкриви лице в гримаса.

— По лицето ви виждам, че сте отвратена — каза Милал.

— Малко, да… Сигурно мирише на кръв.

— Съвсем не. Миризмата на кръв се неутрализира от цимента.

— Откъде се снабдявате с кръвта? — попита Луи. — От болниците ли?

Шарл Милал се усмихна. Всички питаха все едно и също.

— Не познахте! От кланиците. Оттам излизат сто и двайсет хиляди тона годишно и те не знаят какво да правят с нея! Кръвта изтича директно в природата.

На немия телевизионен екран Пиер Сабаг с лулата си беше заменен от инспектор Бурел^[1] с неговата лула. Шарл Милал обясни, че не бил единственият, който добавял кръв в бетона — използвали я също за избистряне на виното, за производство на торове, на пяна за пожарогасители, в козметиката и фармацията…

Жюлиет слушаше, зяпнала от изненада.

Никога не би повярвала, че дребният господин знае толкова неща.

Никога не съди за хората по външния им вид или по сгъваемата масичка за къмпинг, каза си тя.

* * *

Бетонът, примесен с кръв, беше познат на Шарл Милал от детските му години, когато прекарваше лятото при чичо си в Турен. Погълнат от изучаването на декоративните рибки, чичото даваше пълна свобода на действие на племенника си. Малкият Шарл прекарваше почти цялото си време в компанията на Огюст, общ работник, иконом, с една дума, човек, върху чиито плещи лежеше всичката работа в къщата и край нея.

Шарл беше изключително любознателен. Вълнуваше го всичко: гъсениците, които се превръщат в пеперуди, разсаждането на ягодите, изолацията на мазето.

Един ден Огюст го повика от прозорчето на мазето и го помоли да му занесе долу двете кофи, които бе оставил на двора. Едната беше пълна с вода и черен сапун, другата с кръв. Шарл ги свали в мазето, стискайки зъби да не повърне, всеки път, когато гъстата течност тихо се плискаше и острата миризма стигаше до ноздрите му. „Няма нищо по-добро от това, да добавиш малко кръв в бетона, за да не пропуска влагата“, обясни му Огюст. Още една вълшебна история за малкия Шарл — кръвта срещу влагата! Той не откъсваше очи от мъжа, който изля съдържанието на двете кофи в едно корито и замеси някакъв отвратителен на вид хоросан. После нанесе странната смес по стените и тавана. С годините Шарл свикна с пълните с кръв кофи и без капка емоция започна да забърква странната микстура на Огюст. Също както стана експерт по разсаждане на ягодите и се научи да поддържа зеленчуковата градина.

Затова пък беше пълен невежа по отношение на жените. Нужни му бяха пет брака, за да се убеди окончателно в това. Реши да не прави повече опити.

Не се сърдеше нито на жените, нито на мъжете. Бе надарен с прекалено буйно въображение и всяка вечер в ума му се раждаха нови и нови идеи за къщи, планове за декоративни заводи, отражателни части от стени… идеи, които споделяше с приятелите си в кафенето на ъгъла, до Академията за изящни изкуства, и които по-късно откриваше с изненада включени в официални проекти, наградени с медали от общонационалните конкурси.

С диплома на архитект в джоба, Шарл реши да се държи по-резервирано и да пази за себе си чудатите си идеи. През 1965 година се зае с реализацията на една идея от детските си години, когато се опитваше да избяга от разправиите на родителите си. Ставаше дума за жилище с подвижни стени. „Ако крещите много силно, дръпвам стената, за да не ви чувам.“ Беше си поиграл и начертал план на жилището — на хартия изглеждаше обещаващо. След години, въодушевен от неотдавнашния си брак — последният, реши да даде зелена улица на мечтата си. Животът беше прекалено кратък, за да не се поддаде на такова лудо изкушение. Освен това, какъв е смисълът да си си създал име, положение, да си направил пари — с една дума, да имаш сила, влияние, ако не ги разиграеш.

И той се впусна в приключението. Просто нямаше как да не стане: зимно време не ти трябва тераса, изнасяш навън стените и освобождаваш максимално жилищна площ; през лятото прибираш стените, получава се голяма тераса, а покритата площ се намалява.

Толкова силно вярваше в проекта, че финансира със собствени средства документацията, необходима за разрешителното за строеж. Остана някой и друг детайл за уреждане във връзка с местните данъци, например за каква суперфиция щяха да бъдат калкулирани? Но визата беше дадена. Един предприемач намери прекрасен терен в долината на Шеврьоз. Стартира продажбата на жилищата по одобрения архитектурен план.

Беше истински успех. „Еластичните“ апартаменти се разграбиха за отрицателно време. Милал вече разработваше втори транш, за да удовлетвори търсенето.

Точно тогава избухна скандалът: предприемачът нямаше средства за строежа. Под претекст, че не може да държи милиони неизползвани, бе вложил парите на бъдещите собственици в друга сделка. Съмнителна. Така за нула време проектът на Милал пропадна — нямаше пукната пара за строежа. Вестниците раздуха аферата, позабавляваха се с нея известно време, след което се нахвърлиха на друга тема, оставяйки Милал измамен, опозорен, свършен. Жена му поиска развод. Искала да изчисти името си.

Милал се принуди да се раздели с луксозния си частен дом на авеню „Сакс“ и се премести в къщичката си на остров Жат. В продължение на три дълги години се остави да го носи течението. Разорен, отчаян, денем и нощем предъвкваше историята на падението си, говореше си сам, ругаеше небето и дърветата край брега, хората, излезли да се разходят на чист въздух…

Майските събития от 1968 година го откъснаха за кратко от черните мисли. И той имаше сметки за уреждане с обществото. Взе да се шляе край барикадите. Отначало от любопитство, като турист, скоро обаче се почувства съпричастен и започна да хвърля павета по ченгетата.

След като реши, че си е разчистил сметките, запретна ръкави, зажаднял за работа. Независимото парижко транспортно дружество, НПТД за по-кратко, обяви конкурс: по стените на метрото избивала влага. Търсели надежден изолационен материал. Милал си спомни стария Опост. Поднови опитите си и му хрумна да прибави, освен кръвта, подобрител, който не допускаше да се образуват мехурчета въздух при смесването на съставките. Така успя да получи хомогенна и гладка смес. Резултатът се оказа повече от положителен — лек, здрав и устойчив на влага бетон.

Спечели търга и премахна избилата влага по част от стените на метрото. Неприятностите не закъсняха — големите фирми искаха да използват идеята му, но не и да му оставят лиценза, нито да му плащат процент. Чиста проба мошеничество. Давид срещу Голиат. Дадоха му да разбере, че с име като неговото не може да се надява на нещо по-добро. Той поднови бунта си на единак, твърдо решен да се включи самостоятелно в играта, в очакване на по-добри времена.

Точно тази революционна идея се опитваше да рекламира с помощта на сгъваемата туристическа масичка, забутан в един ъгъл на строителното изложение. Идея, която подминаваха, без да я забележат и участници и посетители, по простата причина, че щандът нямаше с какво да привлече вниманието им, тъй като беше лишен от примамливия, така наречен „търговски вид“.

От три години насам Шарл Милал се сблъскваше винаги с един и същи проблем: не вдъхваше доверие.