Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (16)

Глава 15

Докато незнайният убиец тероризираше родния й град, Жюлиет кръстосваше строителното изложение в компанията на Луи. Тя се мотаеше, а Луи разпитваше надълго и нашироко, задаваше хиляди въпроси, спираше пред всички щандове. Жюлиет започна да се дразни от толкова усърдие и старание. Колкото и да се насилваше, купчините материали така и не успяваха да я привлекат и ентусиазмът на Луи й беше непонятен. Ето го, от десет минути стои заплеснат пред огромен плакат с всякакви сглобки и скачвания и тя не може да го откъсне от него.

— Хайде, Луи, идваш ли? Няма да висим тук цял следобед! Хайде, тръгвай.

— Слушай, пиленце, ако съществува някакъв магически метод, тук е мястото, където ще го открием, а не в „Галери Лафайет“.

Тя не отговори, но мимоходом си отбеляза, че за първи път от случайната им среща в „Тюйлери“ той я нарича с нещо, наподобяващо нежно име. Нищо че заслугата за това беше на бетона.

Цял следобед обикаляха изложбата, придвижвайки се бавно из тълпата покрай натрупаните панели, строителни макети, арматури за кръстовища на няколко нива и отделни части на еднофамилни къщи. Без резултат. Показаните видове бетон притежаваха същите характеристики като в брошурите, с които Жюлиет се беше снабдила. За да бъдем точни, с които се беше натоварил Луи. Тя въздъхна дълбоко. Чекмеджетата й преливаха от тях.

— Трябва да знаеш какво точно търсиш — започна да мърмори той. — Един ден говориш за бетона с треперещ от вълнение глас, на другия ден заявяваш, че от тази дума ти се повръща. На това му се казва истерия, драга моя, ти си истинска истеричка.

— О, я ме остави на мира… Това, че незнайно защо внезапно си попаднал под неотразимото влияние на бетона, не ти дава право да ми четеш морал!

Той замълча.

Продължиха да обикалят, нацупени, Жюлиет бурно се възмущаваше от грозните щандове, от физиономиите на посетителите, от безличните служители, които хвалеха бетона и тухлите, а Луи размахваше каталозите и брошурите като дете кофичката си за пясък.

— Хайде, писна ми. Видяхме всичко каквото имаше за гледане, изчезваме, хайде — тросна се Жюлиет, спирайки рязко на входа на алея „В“.

— В края на краищата ти си тази, която работи в „Пробетон“, не аз. Ще постъпим, както искаш.

— И престани да жонглираш с проспектите, ще вземеш накрая да удариш някого!

— О, виж я ти нея! Какво си въобразяваш, да не си ми майка, да ми правиш забележки! Нервираш ме!

И понеже тъкмо минаваха покрай голям кош за отпадъци, той повтори: „Нервираш ме!“, и с всички сили запокити в коша събраната документация, която се стовари вътре с глух шум.

 

 

Минаха три дни от откриването на изложението и досега никой не се бе спрял пред щанда на Шарл Милал. Вярно е, че той нямаше с какво да привлече погледите. Поради липса на финанси не беше наел истински щанд, а си беше измайсторил нещо с подръчни средства. Безценната му тухла плаваше в голяма огнеупорна купа, поставена върху сгъваема маса за къмпинг. Самият той седеше на сгъваем стол. Единствената екстра в скромната постановка беше надписът, опънат над главата на Милал и напомнящ проснат да съхне чаршаф. Но и това не успя да привлече публиката. Затова от три дни насам Шарл Милал убиваше времето, наблюдавайки хората, които минаваха покрай него, без да го забележат.

С напредването на деня омразата му към тълпата се разгаряше, укротявана за кратко от някоя рядко срещаща се гледка на хубава жена, която се открояваше сред стадото посетители. Не можеше да се сърди на хубавите жени. Достатъчно беше, че се бяха съгласили да се отегчават на изложението и да внасят малко цвят в сивия поток на шкембести предприемачи и архитекти с пура в уста.

Брюнетката с миниполата, която се дърлеше с перкото със сплескания череп, беше първата красавица от два часа насам. Шарл Милал не чуваше какво си говорят, но по всичко личеше, че тонът е напрегнат.

Изведнъж Милал видя как мъжът изненадващо протегна ръце и метна надалече пакета с брошури, който крепеше допреди малко. Чудесно попадение, отбеляза наум Шарл.

Пакетът тупна право в коша. Само дето ударът беше твърде силен. Кошът се заклати, колебаейки се дали да се прекатури. После нещата се развиха със страшна бързина. Прекалено страшна според Милал — без да му даде време да реагира, кошът се изтърколи до него и подкоси краката на тръбната масичка. В следващия миг масата, огнеупорната купа, безценната тухла, всичко цопна насред локва вода.

— Ей, вие! Луди ли сте! Нямате ли си друга работа, та ходите да съсипвате щандовете на хората!

Двойката се приближи. В изражението на двамата се четеше искрено съжаление.

— Сега ще трябва да бърша всичко, а и плъстената подложка ще пусне! Я вижте! Всичко отиде по дяволите!

Докато девойката мънкаше извинения, Милал се наведе и вдигна тухлата и купата. Като се изправи, забеляза, че двамата са вирнали нос към надписа. Брюнетката четеше на глас: „Има три начина да губите пари: жените, конните залагания и изобретенията“. Брадясалият се разкиска.

— Вие ли сте авторът?

— Не. Дъртакът Ротшилд. Ама лови окото, а?

Мъжът кимна. Дребната брюнетка му хвърли един поглед. Какъв поглед само… тежък, дълбок, черен, почти виолетов, толкова ярки искри хвърляше. Процеждаше се през дългите гъсти мигли, завити по краищата като клонки на коледна елха. Дощя му се да окичи с гирлянди този поглед.

— Вашето прилича повече на антиреклама — изхили се мъжът със сплесканата глава.

— Да ви се представя, Шарл Милал, изобретател — произнесе тържествено той, приведен церемониално над ръката на момичето, след което раздруса здраво десницата на мъжа.

— Да ви помогнем с нещо? — осведоми се брадатият. — Тъкмо се карахме с жена ми и вместо да й напъхам проспектите в устата, ги изпратих в коша. Наистина съжалявам.

— Разбирам — кимна Милал, — разбирам. Няма страшно, ще се оправя. Щандът не е сложна направа, за нула време ще го вдигна отново на крака. Ще налея вода в купата, ще пусна вътре тухлата и хоп, готово… Жена ви е много сладка!

— Ами добре тогава. След като нямате нужда от помощ, ние си тръгваме. Още веднъж моля да ни извините.

— Довиждане — каза Милал.

Момичето го дари с лъчезарна усмивка.

Проследи ги с поглед.

Заради брюнетки като тази са измислили миниполата, със сигурност.