Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (14)

Глава 13

Жюлиет препрочете параграфа. Винаги ставаше така — отначало четеше внимателно, после погледът й започваше да пробягва по редовете и нищо не запомняше. В края на страницата се оказваше тотално неспособна да си спомни и дума от „конституционното право и уреждането на взаимоотношенията между обществените власти“. Кой знае къде се рееше умът й.

Беше останала сама в апартамента. Валери отиде на сбирка на Сестрите на бедните — в последно време беше станала раздразнителна, критикуваше познатите на Режина, дългите телефонни разговори на Жюлиет с Питивие, единствена Унгрун се радваше на благоволението й. Режина взе самолета за Рим и отлетя при любимия си, италианският актьор, и Унгрун по изключение прие поканата на приятелска двойка и замина за Довил. „След като съм със семейна двойка, няма страшно“, заяви тя, практична както винаги. По този случай си бе купила първите си бикини и се готвеше да покаже новия си смален бюст. Сбогува се в петък сутринта с блеснал поглед и розови бузи — приличаше на лице от традиционните пощенски календари.

А аз си нямам никого, каза си Жюлиет. Станаха девет месеца, откакто съм в Париж, и продължавам да съм сама. Преди самотата беше нещо, за което слушах в песните или по телевизията. Прочувствена тема, която ви разплаква или ви подтиква да изпратите чек до SOS Самотни сърца. В Питивие хората си ходят на гости без специална покана, без да са го планирали, в Париж трябва предварително да се обадиш по телефона. В Питивие има едно кафене, което е на мода, а тук…

Човек си мисли, че колкото повече хора живеят в един град, толкова по-лесно е да си намериш приятели. Напротив, тъкмо обратното. Десет милиона жители и нито един приятел. Режина не смее да ме изведе, защото нямам фасон, не ловя окото; сигурно същото си мисли и Жан-Франсоа, а пък на Луи и през ум не му минава. Срещаме се единствено в леглото. Момчетата от факултета не са ми интересни или ме игнорират — не принадлежа към нито една светска компания и не получавам покани за съботните танци. За да вляза в техния клуб, също трябва да изглеждам по определен начин. Различен от този на Режина. Дълга вечерна рокля, лачени обувки на висок ток на „Шарл Журдан“, английско комплектче, блуза и жилетка в един тон, да ухая дискретно на парфюм на „Герлен“ и да нося манто на „Франк е Фис“.

В края на краищата предпочиташе стила на Режина.

Бе отишла при нейната фризьорка Марго да й подкъси косата. Подстрижка за двеста франка, плюс двайсет франка бакшиш. Задължително, иначе си достойна за презрение. Там беше съвсем различно от фризьорския салон на госпожа Робер. В салона на прочутия Жак Десанж дамите пиеха чай, докато им правеха прическите, говореха по телефона, а педикюристката пъхаше памучета между пръстите на краката им, преди да се заеме да им лакира ноктите. Колко ли печелеха тези госпожи, за да ходят редовно там, сякаш беше столът на предприятието. Обръщаха се една към друга със „скъпа“ или „миличка“. Имаха бели зъби. Ухаеха на парфюм. Бижутата им искряха. Клюкарстваха. Така или иначе, кръцкайки оттук-оттам с ножицата, Марго промени вида й. Черните къдрици от Питивие изчезнаха, разхвърчаха се на пода и от огледалото я гледаше една нова, закачлива Жюлиет, истинска парижанка. Очите й изглеждаха по-тъмни, устата й по-голяма, страните й по-хлътнали. Вратлето й се бе издължило и не се криеше между раменете. Изглеждаше едва ли не царствена. Нейно Височество. Усмихна се на лицето от огледалото. След като се налюбува на образа си, изведнъж се срина. Ами останалото? Как щеше да промени останалото?

На партера на салона имаше бутик. За нула време си напазарува панталон на шотландско каре, копринена блуза, пуловер на ромбове, яке от черен сатен. Цялата й заплата отиде. Но нали затова работеше.

Така облечена, бе побързала да се прибере вкъщи, за да се покаже на Режина.

— Има напредък, но координацията куца.

Координация ли? Това пък какво означаваше? Нова дума някаква. Нова преграда. Огорчена, бе отишла да се оплаче на Схоластика. Тя поне си нямаше такива проблеми. С вечната шаячна рокля и подстригана на паница. Бог я обичаше такава. Определено. Пък и с тази физиономия на бедната Схоластика не й оставаше друго, освен да стане светица. Накрая ще взема да си внуша, че съм грозна…

Потисната от тези мисли, Жюлиет отвори хладилника. Омете всички мазни храни, наредени на етажерката, определена за нея. Когато се чувстваш кофти, морковите далече не са толкова ефикасни, колкото всички онези вкуснотии, за които се знае, че са ужасно вредни за черния дроб. Понякога се налага да се нараниш съзнателно, за да се почувстваш по-добре.

Изтегна се направо върху циклостилните копия на лекциите и започна да играе на любимата си игра: ах, ако…

Ах, ако Жан-Франсоа Пенсон я покани на среща. Истинска среща на мъж и жена, които се желаят, които се притискат необуздано и грубо във входа, не спират да се целуват в мрака на киносалона. Срещите им се развиваха според един и същ отчайващо благопристоен сценарий. Марсел и Жанет Тюил можеха да присъстват, седнали на задната седалка. С изключение може би на вечерта, когато й поднесе един черно-жълт фас, заклещен между връхчетата на щипка за захар.

— Трева — каза той кратко. — Опитвала ли си?

— Да, да — побърза да отвърне тя, дърпайки на свой ред от почернелия фас.

Имаше остър вкус. Одра й гърлото, остана без дъх. Почувства се странно, ненадейно избухна в плач. Неудържим смях, който я тласна към него. Не можеше да спре. Обезпокоен, той я изправи на седалката.

— За пръв път ти е, нали?

— Не, не — хълцаше Жюлиет, продължавайки да се кикоти. — Няма нищо, ще ми мине.

Искаше да го успокои, на всяка цена. И най-вече не искаше той да си помисли, че е някаква загубена патка.

Той я изпрати, леко притеснен. Кратка целувка на входа и чао. Винаги намираше някакви сериозни причини да си тръгне внезапно. Останала сама в стаята си, тя се въртеше в кръг и негодуваше: „Не е нормално това, тук има нещо не наред, нещо съмнително“. Изглеждаше добре възпитан, беше чист и спретнат, но се държеше странно.

Пълна противоположност на Гаяр. Луи Гаяр й подаряваше домакински гумени ръкавици вместо орхидеи. „Няма голяма разлика във външния вид, затова пък са доста по-евтини. Освен това са полезни…“ Жюлиет слагаше ръкавиците във ваза под укорителния поглед на Валери.

Първия път, когато го чу да протръбява високо и ясно името си, Жюлиет се замисли за миг, после каза: „Добре звучи — Луи Гаяр, сякаш е някой герой на Виктор Юго“. Обезоръжен, той се усмихна, вдигнал тръбата и решетката пред портите на замъка. Никога не го беше виждала да се усмихва по този начин. Като дете… След което побърза веднага да свали решетката.

Историята им започваше да придобива облик, да се оформя. Без да я назовават, без да правят планове, без да си записват срещите в бележника. Следваше порива на желанието им. Продължаваше вече трети месец…

Свикнаха да се срещат в хотел „Ленокс“. На голямото бяло легло. Луи съчиняваше сценарии: „За да е винаги различно. Всички начини са добри за поддържане на желанието живо, дори и най-съмнителните“.

— Ще те накарам да чакаш — я предупреди той миналия път, докато бавно се събличаше пред нея. — Не ме докосвай, не може, забранено е.

Произнесе думите безизразно, сякаш съобщаваше нещо обикновено. След което, застанал до нея съвсем гол, разкрачил крака, започна да се гали.

Тя го наблюдаваше, седнала напълно облечена на края на леглото, с плътно долепени колене. Не издържайки повече, протегна ръка да го докосне. Той я удари по пръстите. Рязко. В нея се надигна вълна на удоволствие. Изненадана, вдигна глава, зяпна, устните й бяха влажни… Той разтвори коленете й и долепи уста до гащичките й.

На колене пред нея.

Тя затвори очи, не искаше да гледа тъмната му, разрошена коса между бедрата си. Ръцете му, които я разтваряха, пръстите, които тършуваха там долу.

Срамуваше се.

Протегна отново ръка да го погали, той я зашлеви.

— Не може, разбра ли, не може.

Удоволствието се изпорти, стана едно такова объркано, неясно, мръсно, унизително удоволствие.

Искаше той да продължи да й дава заповеди, но не се осмеляваше да му каже. Не е хубава тази работа, ама никак, досега не бе изпитвала подобно усещане.

Не, напротив, беше го изпитвала.

Толкова време мина оттогава…

Началното училище. Май беше във втори клас. При госпожица Лежис.

Всички ученици обичаха госпожица Лежис — весела, забавна, жизнерадостна. Беше и много взискателна. Когато Жюлиет излизаше на дъската да спрегне глагола „пея“: „Аз пея, ти пееш, той пее, ние пеем…“, госпожица Лежис клатеше глава, тактувайки с дългата дървена показалка.

— Пеем. Повтори, Жюлиет, ние пеем.

Тонът й, обикновено толкова нежен, ставаше студен, безмилостен, свиреп. В такива моменти Жюлиет изпитваше странен, възбуждащ страх. Стискаше бедра, за да пресече тръпката, и повтаряше:

— Ние пе… еем…

Пелтечеше под погледите на останалите момиченца. Госпожица Лежис я докосваше по бузката и казваше:

— Повтори, Жюлиет.

И Жюлиет повтаряше правилно до първо лице множествено число, до първия удар с показалката, до първата тръпка, от която стомахът й се свиваше. Със сълзи на очи, унизена, повтаряше, докато поправи грешката.

През останалото време не отделяше очи от катедрата в очакване и в страх, до момента, в който щеше да излезе пред класа. Свела очи, стараеше се да не поглежда към показалката и към окичените с пръстени пръсти на госпожица Лежис.

Ето че сега с Луи застана отново на дъската. Той я удряше през пръстите, дърпаше й косата и я връщаше в началното училище. Трепереща. Покорна. След като й извиеше ръцете зад гърба, лягаше отгоре й и я обладаваше, а тя едва се сдържаше да не изкрещи от удоволствие. Отдавна забравено удоволствие, което я връщаше назад във времето. Струваше й се, че долавя мириса на тебешир и на черна дъска.

Не се осмеляваше да го моли да й причини болка, но често си представяше сцената, мислеше за нея като за кутия с шоколадови бонбони, сложена нависоко върху някой шкаф и която си обещаваш да грабнеш някой ден.

Защото не го познавам достатъчно. Някой ден ще му кажа. Някой ден…

Една сутрин той направи жест, който според нея беше израз на любов. Прегърна я и попита:

— Искаш ли да ти подаря нещо? В момента имам пари.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, не, кажи. Хайде да те заведа на Таити!

— Не, не. Не искам, много добре знаеш.

— Добре тогава. Какво искаш? Поискай си нещо и ще го получиш… само че няма да ти предлагам сто пъти.

След като настоява, каза си Жюлиет, ще бъде тъпо да отказвам.

— Един мотопед „Солекс“.

До гуша й беше дошло от метрото и автобусите.

Отидоха да й купи солекса. С дисаги, монтирани отзад, с устройство против кражба, светлоотражателни педали и калъф за моторчето. Луи написа чек за петстотин франка. Писа го два пъти, защото първия път беше капнал огромна капка мастило.

След това я заведе на вечеря.

Говориха за Виртел и за бетон. Най-вече за бетон, тъй като не можеше да му разкрие как стоят нещата с Виртел. Прекарваше времето си в опити да се изплъзва от настоятелните покани за вечеря в някой прочут парижки ресторант. Съчиняваше всевъзможни причини, някои от които буквално фантасмагорични, докато накрая, останала без капка въображение, приемаше, за да откаже поканата час преди уговорената среща. Бе неспособна да каже „не“ и се чувстваше притисната до стената. Беше ненадмината в увъртанията, да, може би, обадете се пак по-късно, ще видим — неумела тактика, която само разпалваше желанието на Виртел.

В началото Жюлиет бе за него само дребна чиновничка, която на бърза ръка ще просне на канапето в кабинета си. После нарастващото му желание го подтикваше да настоява, да атакува, докато накрая взе да възприема вечните й откази като лично предизвикателство. Съпротивата й го учудваше и объркваше, ставаше едва ли не срамежлив, губеше самочувствие. Измисляше тактики как да я съблазни, та да падне направо в ръцете му, но Жюлиет не му даваше възможност дори да пристъпи към изпълнението им. Беше се превърнал отново в малкия Едмон от месарница „Виртел“ и смутено си играеше с възлите на колана на престилката. Ще я имам, ще я имам, повтаряше си той, дъвчейки скъпата си пура, цената е без значение. Малката хитруша беше станала по-самоуверена, на всичко отгоре беше придобила вид на истинска парижанка и бе станала още по-привлекателна. Жюлиет усещаше как расте желанието на Виртел и не знаеше как да се измъкне.

Луи се интересуваше единствено от бетона. Затрупваше я с въпроси, на които тя се опитваше да даде отговор, влагайки всичките си познания.

— От един век насам се опитват да измислят свръхлек бетон, който да е също толкова як и устойчив като тежкия. Всички от бранша са луди на тази тема: бетон, който да е як, но да е лек като перце. След един месец се открива Строителното изложение и се надявам там да науча повече по въпроса…

Луи заяви, че ще я придружи на изложението.

Ентусиазмът му й се отразяваше добре. Защото тя самата никак не се въодушевяваше от този груб, недодялан материал, дори комисионата, която наскоро й бе обещал Виртел, не я мотивираше кой знае колко. Не вярваше в бетона. Защо тъкмо аз да успея там, където хищните акули от бизнеса са си строшили зъбите?

По-добре би било да можеше да натрупа състояние с някой по-приятен продукт: химикалките „Бик“, тиксото, аспирина, салфетките „Клийнекс“, джинсите, захарния памук…

Само че съм прекалено закъсняла.

Във всеки случай, ако сега ми предложа да лансирам линия за найлонови плетеници „Скубиду“, пак щях да правя фасони и да се муся. Нямам настроение за нищо. Животът ми е лишен от страст, от порив, от пространство, липсват ми тряскащи се врати, пламенни целувки…

Понякога вечер съжаляваше, че не си пада по мистиката. Като света Тереза от Авила например. Не вярвам да си е задавала подобни незначителни въпроси. Втурвала се в параклиса, коленичила и — хоп! — изпадала в екстаз. Небесният любим се спуска на уханен облак от тамян и ви грабва. Достатъчно е да видите как изглеждат физиономиите на монахините, всички без изключение: розови, чисти, измити, с блеснал от щастие поглед и вечно залепена усмивка на уста.

А мен? Кой ме възнася до небесата? Кой ми поверява благородна кауза, за която да съм готова да се боря?

Загадъчният Пенсон?

Похотливият Гаяр?

Пъпчивите реакционерчета от университета?

Няма такъв.

Няма кой да ме вдигне на раменете си, за да се възнеса.

Дори Сюркуф, и той е имал цел в живота: да напълни джобовете на императора, и своите също. Един грабеж за скъпия ми император, един за мен. Ето откъде идва куражът да въртиш сабята!

В такива вечери, пльосната на леглото върху циклостилните копия на лекциите, Жюлиет си мислеше колко хубаво би било да е пиратка. Или кармелитка. Или мисионерка. Или да посещава осъдените по затворите, и това не е лоша идея. Да се подчинява на заповеди, които да я издигат, да я извисяват, да й откриват нови хоризонти, вместо да се скапва от отегчение. Простор, широта, красота. Каквото и да е, само да остави зад гърба си звуковата бариера!

Значи, от този момент — в атака.

С извадена сабя нападам първия, който ми се обади. Осмелявам се, одързостявам се.

Ако е Пенсон, хвърлям му се на врата, за да видя как ще реагира.

Ако е Виртел, директно му заявявам: вие сте стар, грозен, не събуждате капка желание у мен.

Ако е Луи, ще си поискам да ми сложи превръзки на очите, да ми завърже ръцете на гърба, да вземе дългата дървена показалка и всичко останало, пълна програма. Убедена съм, че с него мога да бъда и Сюркуф, и света Тереза. В леглото, но и това е нещо за начало.

Обади се Луи.

— Тази вечер в девет в „Ленокс“?

Жюлиет отбеляза, че общуването им все повече се доближаваше до морзовите сигнали, ясно и кратко. Както обикновено я чакаше, седнал на бара.

— Качваме ли се?

Тя го последва.

Докато се качваха с асансьора, той угаси светлинното табло с як ритник и асансьорът спря между етажите. Запретна полата й. Жюлиет си представи американския турист с фотоапарат на корема и пътеводител в ръка, който се възмущава на горния етаж, заклеймявайки окончателно френските асансьори.

Във Франция асансьорите не служат за качване и слизане. Е, може би в някои случаи, когато пътниците са лишени от въображение.

Жюлиет изтръпна, когато той се смъкна на колене, разтърси я нова тръпка, когато устата му я затърси, отдръпна се и с вик се прилепи до стената, после се отпусна на пода, омекнала, пооправи се надве-натри и залитайки, се отправи към стаята.

Луи бутна вратата.

Тя се отпусна на леглото. Махна индийския шал, който бе увила около врата си, и докато той се събличаше безмълвно, с гръб към нея, завърза лявата си китка за таблата, изчаквайки го да се обърне с лице към нея.

— Ама какво правиш? — попита той изненадано.

— Искам да ме накараш да изпитам страх…

Той я изгледа и в очите му припламна перверзен блясък.

— А болка?

— И болка…