Джулия Куин
Дяволче (5)

Глава четвърта

— Хенри, събуди се.

Тя се претърколи и промърмори нещо, което прозвуча като „махай се“.

— Но ти настоя, Хенри. Накара ме да се закълна, че ще те измъкна от леглото в пет и половина.

— Мхм… нямах предвид това.

— Предупреди ме, че ще го кажеш и нареди да пренебрегна думите ти. — Мариан бутна Хенри. — Събуди се!

Хенри, която бе повече от полузаспала, внезапно се събуди напълно и стана толкова бързо, че започна да трепери.

— Какво? Кой? Какво става?

— Аз съм, Хенри. Мариан.

Хенри примигна.

— Какво, по дяволите, правиш тук? Навън все още е тъмно. Колко е часът?

— Пет и половина — обясни търпеливо Мариан. — Помоли ме да те събудя извънредно рано тази сутрин.

— Така ли? — О, да… Дънфорд. — Наистина. Добре. Е, благодаря ти, Мариан. Това е достатъчно.

— Накара ме да се закълна, че няма да изляза от стаята, докато не станеш от леглото.

Бе прекалено умна за собственото си добро, реши Хенри, докато осъзнаваше, че е на път да се сгуши обратно под завивките.

— Добре. Разбирам. Ами, няма какво да направя, предполагам. — Отпусна краката си отстрани на леглото. — Много хора стават толкова… — Тя се прозя.

Запрепъва се към тоалетната си масичка, където бяха приготвени чифт чисти бричове и бяла риза.

— Може би ще искаш и палто — каза Мариан. — Навън е хладно.

— Така да бъде — промърмори Хенри, докато се обличаше. Колкото и да бе отдадена на селския живот, тя никога не бе ставала от леглото преди седем, а и дори този час се избягваше. Но ако щеше да убеждава Дънфорд, че не е подходящ за живота в Станидж Парк, трябваше малко да се престарае.

Тя спря насред движението, докато закопчаваше копчетата на ризата си. Все още искаше той да си тръгне, нали?

Разбира се, че искаше. Хенри отиде до легена и плисна студена вода на лицето си, като се надяваше, това да я накара да изглежда по-будна. Този мъж умишлено я очароваше. Нямаше значение, че бе успял, помисли си тя опърничаво. Единственото важно бе, че го правеше нарочно, най-вероятно, защото искаше нещо от нея.

Но какво би могъл да иска от нея? Тя не разполагаше с абсолютно нищо, от което той да се нуждае.

Освен ако, разбира се, не бе разбрал, че тя се опитва да се отърве от него и не искаше да я спре.

Хенри се замисли, докато заглаждаше косата си назад, за да я върже на конска опашка. Той изглеждаше искрен, когато й бе казал, че се интересува от нейното възпитание. Беше неин настойник, в края на краищата, дори и само за няколко месеца. Нямаше нищо странно в загрижеността на настойника.

Но дали бе загрижен за своята повереница? Или за това как да изцеди новопридобития си имот?

Хенри изстена. Странно как малко светлина от свещи караше света да изглежда толкова невинен и розов. На ярката светлина на утрото, тя можеше да види нещата по-ясно.

Издаде раздразнен звук. Ярка светлина, друг път. Навън все още бе тъмно.

Но това не означаваше, че не е разбрала, че той е намислил нещо — дори и да не бе съвсем сигурна какво е то.

Ами ако той имаше собствен таен план? Хенри потрепери при тази мисъл. С нова решителност, тя обу ботушите си, грабна една свещ и излезе в коридора.

Дънфорд бе настанен в господарските покои, само няколко врати по-надолу от нейната собствена стая. Тя си пое дълбоко дъх за кураж и силно почука на вратата.

Нямаше отговор. Тя почука отново. Пак нищо. Осмеляваше ли се? И още как.

Хвана дръжката на вратата и влезе, плъзвайки се в стаята му. Той спеше дълбоко. Много дълбоко.

Хенри почти се почувства виновна, заради това, което се канеше да направи.

— Добро утро! — каза тя, надявайки се гласът й да звучи подкупващо бодро.

Той не помръдна.

— Дънфорд?

Той промърмори нещо, но с изключение на това нямаше никакви други признаци, че е дори малко буден.

Тя се приближи и опита отново.

— Добро утро!

Дънфорд издаде още един сънлив звук и се завъртя към нея.

Хенри затаи дъх. Боже, колко бе красив. Точно от типа мъже, които никога не й обръщаха внимание на селските танци. Без да се замисля, тя протегна ръка, за да докосне прекрасно оформените му устни, но се спря, когато бе само на сантиметър разстояние.

Отдръпна се, сякаш се бе изгорила. Странна реакция, след като дори не го бе докоснала.

Не губи куража си сега, Хенри! Тя преглътна и се протегна отново, този път към рамото му. Разтърси го предпазливо.

— Дънфорд? Дънфорд?

— Ммм — каза той сънливо. — Хубава коса.

Ръката на Хенри се вдигна към косата й. За нея ли говореше? Или на нея? Невъзможно. Мъжът все още спеше.

— Дънфорд? — Тя отново го разтърси.

— Миришеш хубаво — промърмори той. Сега тя знаеше, че не говори за нея.

— Дънфорд, време е да се събудиш.

— Тихо, захарче и се връщай в леглото.

Захарче? Кой наричаше захарче?

— Дънфорд…

Преди да разбере какво се случва, ръката му се приземи тежко на тила й и тя падна в леглото.

— Дънфорд!

— Шшт, захарче, целуни ме.

Да го целуне? Хенри размишляваше трескаво. Да не беше луд? Или тя беше луда, защото за част от секундата се изкуши да го направи?

— Ммм, толкова си сладка. — Той подуши врата й, устните му се плъзнаха нагоре по долната част на брадичката й.

— Дънфорд — каза тя с треперещ глас. — Мисля, че все още спиш.

— Мхм, както кажеш, скъпа. — Ръката му се прокрадна към дупето й, придърпвайки я плътно към него.

Хенри ахна. Бяха разделени от дрехите й и одеялата, но тя въпреки това можеше да усети твърдостта му, горяща срещу нея.

Тя бе израснала във ферма; знаеше какво означава това.

— Дънфорд, мисля, че правиш грешка…

Той сякаш не чуваше. Устните му се преместиха към меката част на ухото й и я загризаха толкова нежно, че Хенри почувства как започва да се разтапя. Мили Боже, тя се разтапяше точно тук в ръцете на мъж, който очевидно я смяташе за някоя друга.

Да не споменаваме дребния факт, че той бе един вид неин враг.

Но тръпката, движеща се нагоре-надолу по гръбнака й, се оказа много по-силна от здравия разум. Какво ли щеше да е усещането да бъде целуната?

Да бъде целуната, истински и дълбоко по устата? Никой мъж преди не й бе давал повече от лека целувка, а и нямаше изгледи това да се случи скоро. И ако трябваше да се възползва от съненото състояние на Дънфорд… е, така да бъде. Тя изви врата си все така леко, извърна лицето си към него, предлагайки му устните си.

Той ги пое лакомо, устните и езикът му се движеха опитно върху устата й. Хенри усети как въздухът напуска тялото й, оставайки я копнееща за нещо повече. Тя колебливо докосна с ръка рамото му. Мускулът му се стегна при допира и той изпъшка, придърпвайки я по-близо.

Значи това бе страстта. Със сигурност не беше толкова греховна. Със сигурност можеше да си позволи да й се наслади, поне докато той се събуди.

Докато се събуди? Хенри замръзна. Как, за Бога, щеше да успее да му обясни това?

Тя започна да се дърпа като луда в ръцете му.

— Дънфорд! Дънфорд, спри!

Призовавайки цялата си сила, тя се отблъсна от него толкова силно, че се приземи на пода със силно тупване.

— Какво, за Бога, става?

Хенри преглътна нервно. Той звучеше буден. Лицето му се появи над ръба на леглото.

— Проклятие, жено! Какво, по дяволите, правиш тук?

— Будя те? — Думите й прозвучаха повече като въпрос, отколкото би искала.

— Какво по… — Той изрече дума, която Хенри никога не бе чувала, после избухна: — За Бога, навън още е тъмно!

— В толкова ставаме тук — излъга го тя безочливо.

— Е, браво на теб! Сега изчезвай!

— Мислех, че искаш да ти покажа имота.

— На сутринта — извика той.

— Сега е сутрин.

— Все още е нощ, малка невъзможна заядливке. — Той стисна зъби, борейки се с желанието да стане, да стигне до другия край на стаята и да дръпне завесите, за да й докаже, че слънцето още не е изгряло. В интерес на истината единственото нещо, което го спираше бе голотата му. Голотата и… възбудата му. Какво, по дяволите, ставаше?

Той отново погледна към нея. Тя продължаваше да седи на пода, с широко отворени очи и изражение, колебаещо се между нервност и желание. Желание?

Той я погледна малко по-внимателно. Кичури коса обрамчваха лицето й; не можеше да си представи, че някой работлив като Хенри ще ги подреди по този начин нарочно, ако планира да прекара остатъка от деня навън. Устните й изглеждаха непоносимо розови и леко подути, сякаш току-що е била целувана.

— Какво правиш на пода? — попита той с много нисък глас.

— Е, както ти казвах, дойдох, за да те събудя…

— Спести ми го, Хенри. Какво правиш на пода?

Тя имаше благоприличието поне да се изчерви.

— О, това всъщност е дълга история.

— Очевидно — каза той провлачено, — имам цял ден на разположение.

— Хмм, да, така е. — Умът й работеше трескаво, докато осъзнаваше, че няма нищо, което да каже, за да прозвучи правдоподобно — дори истината. Той със сигурност не би повярвал, че е започнал да я целува.

— Хенри… — Заплахата в гласа му не можеше да се сбърка.

— Е… — запъна се тя, като реши уплашено, че трябва да му каже истината и да се изправи пред ужасената му реакция. — Аз, ъм, дойдох да те събудя и ти, ъм, изглежда говореше на сън.

Тя го погледна с надежда, като се молеше той да реши, че това обяснение е достатъчно.

Дънфорд скръсти ръце, като явно очакваше още.

— Ти… мисля, че ме обърка с другиго — продължи тя, осъзнавайки болезнено, че по лицето й е плъзнала червенина.

— И кой, моля те кажи, беше това?

— Някой, когото наричаш захарче, опасявам се.

Захарче? Така наричаше Кристин, неговата любовница, забравена в Лондон. В корема му започна да се заражда неприятно усещане.

— И после какво стана?

— Ами, ти ме сграбчи за врата и аз паднах на леглото.

— И?

— И това е всичко — каза Хенри бързо, когато внезапно осъзна, че може да избегне съобщаването на цялата истина. — Аз те отблъснах и те събудих, и така паднах на пода.

Очите му се присвиха. Дали пропускаше нещо? Той винаги бе много активен в съня си. Не можеше да преброи колко пъти се бе събуждал, докато правеше любов с Кристин. Дори не искаше да мисли за това, което можеше да започне с Хенри.

— Разбирам — каза той рязко. — Извинявам се за всяко неподходящо поведение, спрямо теб, докато съм спял.

— О, няма нищо, уверявам те — отвърна Хенри с благодарност.

Той я погледна очаквателно.

Тя го погледна с невинна усмивка на лице.

— Хенри — накрая каза той. — Колко е часът?

— Колко е часът? — повтори тя. — Мисля, че сега трябва да е почти шест.

— Ясно.

— Моля?

— Изчезвай от стаята ми.

— Ох. — Тя се изправи на крака. — Ще искаш да се облечеш, разбира се.

— Искам да заспя отново.

— Хмм, да, разбира се, че искаш, но ако нямаш нищо против, че го казвам, вероятността да заспиш отново е много малка. Може просто да се облечеш.

— Хенри?

— Да?

— Излез.

Тя излетя от стаята.

* * *

Двадесет минути по-късно Дънфорд се присъедини към Хенри на масата за закуска. Той бе облечен небрежно, но от един поглед Хенри можеше да каже, че дрехите му бяха твърде хубави за строенето на свинарник. За момент тя се замисли да му го каже, но после се отказа.

Ако съсипеше дрехите си, това щеше да е още една причина да пожелае да си тръгне.

Освен това доста се съмняваше той да притежава нещо подходящо за строеж на свинарник. Дънфорд седна срещу нея и грабна една препечена филийка с гневно движение, което я убеди, че е напълно вбесен.

— Не можа да заспиш? — промърмори Хенри.

Той я изгледа раздразнено.

Хенри се престори, че не забелязва.

— Искаш ли да погледнеш „Таймс“? Аз почти приключих с него.

Без да изчака отговора му, тя му подаде вестника от другата страна на масата.

Дънфорд погледна надолу и се намръщи.

— Прочетох го преди два дни.

— Оу. Много съжалявам — отвърна тя, неспособна да прикрие следите от дяволитост в гласа си. — На вестника са му нужни няколко дни, за да пристигне чак тук. Ние сме на края на света, нали знаеш.

— Започнах да го осъзнавам.

Тя потисна усмивката си, доволна от това колко добре се развиват плановете й. След странната сцена по-рано тази сутрин, нейната решителност да го върне обратно в Лондон се бе увеличила четирикратно. Беше ужасно наясно с това, какво прави една от усмивките му с вътрешностите й — нямаше особено желание да разбира какво ще й причини една от целувките му, ако му позволеше.

Е, това не бе съвсем вярно. Умираше да разбере какво ще стане след една негова целувка… но просто бе напълно сигурна, че той никога не би поискал тя да узнае. Единственият начин да я целуне отново бе, ако я сбърка с друга жена, а шансовете това да се случи два пъти бяха наистина малки.

Освен това, Хенри си имаше гордост, дори и удобно да бе забравила за нея тази сутрин. Колкото и да бе харесала целувката, тя не бе успяла особено да й се наслади, когато знаеше, че той в действителност желае друга.

Мъже като него не желаеха жени като нея и колкото по-скоро си тръгнеше той, толкова по-скоро тя отново щеше да се чувства добре, такава, каквато е.

— О, виж! — възкликна тя, лицето й бе невероятно бодро. — Слънцето изгрява.

— Едва сдържам вълнението си.

Хенри се задави с филийката си. Най-малкото да се отърве от него щеше да е интересно. Тя реши да не го предизвиква повече, докато не приключи със закуската си. Мъжете можеха да са зли, когато стомасите им са празни. Поне така й бе казвала Виола винаги. Оставяйки вилицата си с яйца, тя насочи вниманието си към великолепния изгрев, разкриващ се през прозореца.

Първо небето стана лавандулово, после се появиха райета в розово и оранжево. Хенри бе сигурна, че няма друго място на земята, красиво колкото Станидж Парк в тази минута. Неспособна да се сдържи, тя въздъхна.

Дънфорд чу звука и я погледна с любопитство. Тя се взираше възхитена през прозореца. Благоговението, изписано на лицето й, бе смущаващо. Той винаги се бе радвал на заниманията на открито, но никога не бе виждал човешко същество, така очевидно изпълнено с уважение и възхищение към силите на природата. Сложна жена бе неговата Хенри.

Неговата Хенри? Кога бе започнал да мисли за нея като за своя?

Откакто се бе озовала в леглото ти тази сутрин, отвърна умът му иронично. И спри да се преструваш, че не помниш, че си я целунал.

Беше си спомнил всичко, докато се обличаше. Не бе имал намерение да я целува, дори не бе осъзнал по това време, че точно Хенри е в обятията му. Но това не означаваше, че сега не помни всяка мъничка подробност: извивката на устните й, коприненото усещане на косата й върху голите му гърди, вече познатия й аромат.

Лимони. По някаква причина миришеше на лимони. Той не можа да се спре и устните му се извиха, докато се надяваше, че обичайният й аромат е лимоненият, а не мирисът на прасе, който преобладаваше в деня, когато се бяха срещнали.

— Какво е толкова забавно?

Той вдигна поглед. Хенри го наблюдаваше любопитно. Дънфорд бързо промени изражението си и се намръщи.

— Изглеждам ли сякаш има нещо смешно?

— Изглеждаш — промърмори тя, връщайки се към закуската си.

Той я наблюдаваше как яде. Тя отхапа и след това върна погледа си към прозореца, където слънцето все още обагряше небето.

Хенри въздъхна още веднъж. Очевидно много обичаше Станидж Парк, помисли си той.

Повече, отколкото бе виждал човек да обича парче земя.

Това е! Не можеше да повярва какъв глупак е бил, за да не го разбере досега. Разбира се, че искаше да се отърве от него.

Тя бе управлявала Станидж Парк шест години. Бе прекарала целия си съзнателен живот и по-голямата част от детството си в този имот. Не би могла да приветства намесата на непознат. По дяволите, той можеше да я изхвърли от къщата, ако пожелаеше. Тя нямаше роднинска връзка с него.

Трябваше да получи копие от завещанието на Карлайл, за да види точните условия, що се отнася до мис Хенриета Барет, ако имаше такива.

Адвокатът, който дойде, за да му каже за наследството му… как му беше името? Левърет… да, Левърет бе казал, че ще му даде копие от завещанието, но то не бе стигнало до него, преди да замине за Корнуол.

Горкото момиче, сигурно бе ужасено. И ядосано. Той вдигна поглед към невероятно бодрата й фасада. Обзалагаше се, че бе по-ядосана, отколкото ужасена.

— Тук много ти харесва, нали? — попита той неочаквано.

Стресната от внезапното му желание да разговаря с нея, Хенри се изкашля леко, преди най-накрая да отговори:

— Да. Да, разбира се. Защо питаш?

— Без причина. Просто се чудех. Вижда се на лицето ти, нали знаеш.

— Какво се вижда? — попита тя колебливо.

— Любовта ти към Станидж Парк. Наблюдавах те, докато гледаше изгрева.

— Така ли?

— Мхм. — И това, очевидно бе всичко, което щеше да каже по въпроса. Той се върна към закуската си и я пренебрегна напълно.

Хенри притеснено захапа долната си устна. Това бе лош знак. Какво го интересуваше как се чувства, освен ако по някакъв начин не планираше да го използва срещу нея? Ако искаше отмъщение, нищо нямаше да е толкова мъчително, колкото да бъде прогонена от любимия си дом.

Но защо ще иска да й отмъщава? Може и да не я харесваше, може дори да я намираше по-скоро досадна, но тя не му бе дала повод да я мрази, нали? Разбира се, че не. Всичко бе във въображението й.

Дънфорд тайно я наблюдаваше над яйцата си. Тя бе притеснена. Добре. Заслужаваше си го, след като го измъкна от леглото тази сутрин в най-варварския час. Да не говорим за хитрия й план да го умори от глад, докато е в Корнуол. И проблема с къпането — той щеше да се възхити на изобретателността й, ако манипулациите й бяха насочени към всеки друг, освен към него.

Ако смяташе, че може да го изгони от собствения му имот, значи беше луда.

Той се усмихна. Посещението в Корнуол щеше да се окаже наистина забавно. Дънфорд продължи да яде закуската си с преднамерено бавни хапки, като изцяло се наслаждаваше на страданието й.

На три пъти тя понечи да каже нещо, но после размисли. Два пъти захапа долната си устна. И веднъж дори я чу да мърмори нещо на себе си. Стори му се, че чу „проклет глупак“, но не можеше да бъде сигурен.

Накрая, след като реши, че я е накарал да чака достатъчно дълго, той остави салфетката си и се изправи.

— Тръгваме ли?

— Разбира се, милорд. — Тя не бе в състояние да прикрие сарказма в гласа си. Бе приключила със закуската преди десет минути.

Дънфорд изпита някакво извратено задоволство при раздразнението й.

— Кажи ми, Хенри, какво е на първо място в дневния ни ред?

— Не помниш ли? Ще строим нов свинарник.

Изключително неприятно усещане се зароди в корема му.

— Предполагам, че това правеше, когато пристигнах. — Той не трябваше да добавя: „Когато миришеше толкова отвратително“.

Хенри му се усмихна знаещо през рамо и го поведе към вратата. Дънфорд не бе сигурен дали е ядосан или развеселен. Тя имаше намерение да му загуби времето, бе сигурен.

Или това или щеше да го съсипе от работа. И все пак, той смяташе, че може да я надхитри. В края на краищата, знаеше какво е намислила, а тя не знаеше, че той я е разкрил. Или напротив?

А ако знаеше, означаваше ли това, че сега тя има предимство? Бе едва седем сутринта и мозъкът му отказваше да изчисли последиците от подобно развитие.

Той последва Хенри покрай конюшните към постройката, която предполагаше той, бе оборът. Опитът му в селския живот се изчерпваше с фамилните аристократични имения, повечето от които бяха доста встрани от всичко, подобно на работеща ферма. Земеделието бе оставено на арендаторите, а висшето общество обикновено не желаеше да ги вижда, освен ако не е време да съберат наема. Оттук идваше объркването му.

— Това обор ли е? — попита той.

Тя изглеждаше смаяна, че я пита такова нещо.

— Разбира се. Ти какво мислиш, че е?

— Обор — изстреля той.

— Тогава защо питаш?

— Просто се чудех, защо твоите скъпи приятели прасетата стоят в конюшните, а не тук.

— Тук е твърде пренаселено — отвърна тя. — Просто погледни вътре. Имаме много крави.

Дънфорд реши да й се довери.

— Има достатъчно място в конюшните — продължи тя. — Нямаме много коне. Хубавите коне са скъпи, както знаеш. — Тя му се усмихна невинно, надявайки се, че той си е мечтаел да наследи конюшня пълна с арабски коне.

Той й хвърли раздразнен поглед.

— Знам колко струват конете.

— Разбира се. Впрягът на каретата ти е красив. Твой е, нали?

Той не й обърна внимание и продължи напред, докато единият му крак не потъна в нещо меко.

— Гадост — промърмори той.

— Точно.

Той я погледна гневно и се сметна за светец, задето не я бе сграбчил за врата.

Тя потисна усмивката си и погледна настрани.

— Тук ще бъде свинарникът.

— Така и предположих.

— Ммм, да. — Тя погледна надолу към вече не толкова елегантно обутия му крак и се усмихна. — Това най-вероятно е кравешко.

— Много ти благодаря, че ме информира. Сигурен съм, че разликата ще се окаже поучителна.

— Опасностите на живота във ферма — отбеляза тя весело. — Всъщност съм изненадана, че не е почистено. Опитваме се да поддържаме чисто наоколо.

Дънфорд отчаяно искаше да й напомни външния й вид и миризмата й от преди два дни, но дори и върховно раздразнен, бе прекалено голям джентълмен, за да го направи. Той се задоволи с това да се усъмни:

— В свинарник?

— Прасетата всъщност не са толкова мръсни, колкото си мислят повечето хора. О, те обичат калта и всичко останало, но не и… — Тя погледна надолу към крака му. — … знаеш.

Той се усмихна със стиснати устни.

— Прекалено добре.

Тя сложи ръцете на кръста си и се огледа.

Бяха започнали каменната стена, която да загражда прасетата, но все още не бе достатъчно висока. Беше отнела доста време, защото тя бе настояла основата да бъде особено здрава. Слабата основа бе причината предишната кочина да се срути.

— Чудя се къде са всички — промърмори тя.

— Спят, ако ги интересува кое е добре за тях — отвърна Дънфорд кисело.

— Предполагам, че можем да започнем сами — каза тя несигурно.

За първи път тази сутрин той се усмихна широко и искрено.

— Знам по-малко от нищо за зидарството, така че гласувам да изчакаме.

Той седна на полуготовата стена и изглеждаше доста доволен.

Хенри не искаше да го остави да си мисли, че смята, че е прав за нещо, затова мина през района на строежа и отиде до купчина камъни. Наведе се и вдигна един.

Дънфорд повдигна вежди, абсолютно наясно, че трябва да отиде и да й помогне, но и напълно нежелаещ да го стори. За негова изненада, тя се оказа доста силна.

Той завъртя очи. Защо се изненадваше от нещо свързано с нея? Разбира се, че щеше да е способна да вдигне голям камък.

Тя бе Хенри. Вероятно можеше да вдигне и него.

Наблюдаваше я как пренася камъка до една от стените и го оставя там. Тя издиша и избърса челото си. Тогава го погледна.

Дънфорд се усмихна — с една от най-добрите си усмивки, помисли си той:

— Би трябвало да свиваш краката си, когато вдигаш камъните — извика й. — Така е по-добре за гърба ти.

— Така е по-добре за гърба ти… — имитираше го тя под носа си, — мързелив, негоден за нищо, глупав, малък…

— Моля?

— Благодаря за съвета. — Гласът й бе олицетворение на сладостта.

Дънфорд се усмихна отново, този път на себе си. Започваше да й свиква.

Тя повтори задачата си двадесет пъти преди работниците най-сетне да пристигнат.

— Къде бяхте? — извика тя — Дойдохме преди десет минути.

Един от мъжете примигна.

— Но ние сме подранили, мис Хенри.

Кожата около устата й се опъна.

— Започваме в шест и четиридесет и пет.

— Ние дойдохме тук около седем — извика Дънфорд услужливо.

Тя се обърна и отправи смъртоносен поглед в неговата посока. Той се усмихна и сви рамене.

— Не започваме преди седем и половина в събота — каза един от работниците.

— Сигурна съм, че грешите — излъга Хенри. — Започваме много по-рано.

Друг строител се почеса по главата.

— Не мисля така, мис Хенри. Мисля, че започваме в седем и тридесет.

Дънфорд се подсмихна.

— Предполагам, че в края на краищата селският живот не започва толкова рано. — Той пропусна да спомене, че когато е в Лондон се опитва да избегне ставането преди обяд.

Тя го изгледа отново.

— Защо си толкова обидчива? — попита Дънфорд, променяйки изражението си в маска на момчешка невинност. — Мислех, че ме харесваш?

— Харесвах те — извика тя.

— А сега? Съсипан съм.

— Следващият път може би ще помислиш за това да ми помогнеш, вместо да ме гледаш как пренасям камъни през свинарника.

Той сви рамене.

— Казах ти, че нямам опит в зидарството. Не искам да съсипя целия проект.

— Предполагам, че си прав — каза Хенри.

Гласът й бе прекалено ласкателен. Дънфорд се разтревожи. Той повдигна вежди въпросително.

— В крайна сметка — продължи тя, — ако предишният свинарник бе построен правилно, днес нямаше да строим нов.

Дънфорд изведнъж се почувства леко несигурен. Тя изглеждаше напълно доволна от себе си.

— Ето защо би било мъдро от моя страна да не допускам неопитни хора, като теб, близо до строителната част от работата по свинарника.

— За разлика от нестроителната? — попита той сухо.

Тя грейна.

— Именно!

— Което означава?

— Което означава… — Хенри прекоси свинарника и вдигна една лопата. — Поздравления, лорд Станидж, сега ти си началник на лопатата, повелител на калта.

Той не мислеше, че усмивката й може да стане по-широка, но грешеше. И тя не се преструваше ни най-малко. Кимна му с глава към воняща купчина от нещо, което Дънфорд не бе виждал никога преди и след това се върна при останалите работници. Необходимо му бе цялото самообладание, което притежаваше, за да не се затича след нея и да не я плесне с лопатата по дупето.