Джулия Куин
Дяволче (25)

Глава двадесет и четвърта

Хенри изриваше калта. Не че й харесваше особено да го прави. Никога не й е харесвало. Винаги бе смятала, че като човек, който отговаря за Станидж Парк, трябва да участва в ежедневната неприятна работа в имението. Но дори на нея, не й бе хрумвало да се включва в такава мръсна работа. Сега обаче нямаше нищо против. Физическата работа държеше ума й далеч от мрачните мисли. И вечер, когато си лягаше, се чувстваше толкова уморена, че заспиваше веднага, което бе истинска благословия. Преди да открие лек срещу безсънието, тя прекарваше часове, взирайки се в тавана. Изучаваше, наблюдаваше и не виждаше нищо друго освен проваления си живот.

Хенри заби лопата в мръсотията, опитвайки се да игнорира калта, която опръска ботушите й. Мислеше си за ваната, която ще вземе следобед и колко приятно ще бъде. Да, вана… с лавандула. Не, розовите листенца ухаят по-приятно. Искаше ли да ухае на рози?

Хенри прекарваше по-голямата част от следобедите си по този начин, отчаяно стараейки се да мисли за всичко друго, но не и за Дънфорд.

Приключи с неприятното задължение, остави лопатата и бавно се отправи обратно към къщата, насочвайки се към входа за прислугата.

Цялата бе мръсна и ако оставеше петна по килима в приемния салон, никога не би могла да се отърве от неприятната миризма.

Една от прислужниците бе на стълбите и хранеше с морков Руфъс. Хенри я помоли да се погрижи за ваната й, навеждайки, се, за да погали заека по главата. След това отвори вратата и се насили да поздрави по обичайния начин мисис Симпсън. Хенри се усмихна на икономката, взе една ябълка и отхапа, преди да се обърне към нея. Изражението на Симпи бе доста странно, почти ядосано.

— Симпи, всичко наред ли е? — попита Хенри, преди да повдигне ябълката към устните си за нова хапка.

— Той се върна.

Хенри замръзна, зъбите й бяха забити в ябълката. Бавно я извади от устата си, оставяйки перфектни отпечатъци от зъбите си върху нея.

— Предполагам, че имаш предвид съпруга ми — каза тя внимателно.

Мисис Симпсън кимна и даде воля на чувствата си:

— Трябваше да му кажа какво мисля за него, без да се замислям за последствията. Трябва да е чудовище, за да те остави по този начин. Той…

Хенри не чу остатъка от думите й. Краката й, неподвластни на ума й, вече я извеждаха от кухнята към страничното стълбище. Не знаеше дали бяга към него или далеч от него. Нямаше никаква представа къде се намира той. Можеше да е в кабинета, всекидневната или в спалнята.

Затаи дъх, надявайки се да не е в спалнята, отвори вратата и замръзна. Никога не е била човек с късмет.

Дънфорд стоеше до прозореца и изглеждаше непоносимо красив. Бе свалил палтото си и разхлабил вратовръзката си. Наклони глава в поздрав към нея:

— Хенри.

— Върнал си се — успя само да каже тя.

Той сви рамене.

— Аз… т-трябва да се изкъпя.

Намек за усмивка докосна устните му.

— Направи го тогава — каза той и посегна към звънеца.

— Вече се погрижих да поръчам. Прислугата всеки момент трябва да е тук, за да напълни ваната.

Дънфорд отпусна ръката си и се обърна.

— Предполагам, че се питаш защо се върнах.

— Ами… всъщност да. Не мисля, че е свързано с мен.

Той трепна.

— Ема роди момченце. Реших, че би искала да знаеш.

Наблюдаваше как изразът на лицето й се промени от безнадеждно недоверие към истинска радост.

— О, но това е чудесно — възкликна тя. — Дадоха ли му вече име?

— Уилям — отвърна смутено той. — Нарекоха го с моето име.

— Трябва да си много горд.

— Всъщност доста, ще бъда кръстник, това е голяма чест.

— О, да. Трябва да си щастлив, те също.

— Много са щастливи.

В този момент нямаше какво повече да си кажат. Хенри се втренчи в краката на Дънфорд, а той в челото й.

— Наистина трябва да се изкъпя — изтърси тя накрая.

Последва почукване на вратата и две прислужници влязоха, носейки кофи пълни с гореща вода. Изкараха ваната от стаята за преобличане и започнаха да я пълнят.

Хенри се вгледа във ваната, а на свой ред Дънфорд се втренчи в нея, представяйки си я докато се къпе. В крайна сметка изруга и напусна стаята.

* * *

Следващия път, когато Хенри срещна съпруга си, тя ухаеше повече на цветя, отколкото на свинарник. Дори облече една от роклите си, защото не искаше той да мисли, че носи мъжки дрехи само за да го дразни. Не искаше да му доставя удоволствие, като му даде да разбере колко често бе в мислите й.

Преди вечеря той я чакаше в трапезарията, а пред него на масата бе поставена чаша уиски. Изправи се, когато тя влезе, очите му се спряха на лицето й, а изражението му можеше да се определи единствено като измъчено.

— Изглеждаш прекрасно, Хен — каза той, но звучеше сякаш му се искаше да не е така.

— Благодаря, ти също изглеждаш добре. Всъщност винаги изглеждаш добре.

— Желаеш ли питие?

— Ъъъ… да. Не. Имам предвид да… Да, желая.

Той й обърна гръб и се засуети с гарафата, така че тя не успя да види усмивката му.

— Какво предпочиташ?

— Всичко би било подходящо.

Дънфорд й наля чаша шери:

— Заповядай.

Тя взе чашата от протегнатата му ръка, уверявайки се, че няма да го докосне. Реши, че виното ще я подкрепи, отпи глътка и попита:

— Колко дълго планираш да останеш?

Устните му се извиха в усмивка:

— Какво нетърпение да се отървеш от мен, нали?

— Не — отрече тя веднага. — Въпреки че по-скоро мислех, че ти няма да искаш да прекараш твърде дълго време с мен. Аз ще съм напълно доволна да останеш. — И само от гордост добави: — Няма да нарушиш ежедневието ми.

— О, да, разбира се, че няма. Аз съм достатъчно добър човек, почти бях забравил.

Хенри се сви от горчивината, с която прозвучаха думите му.

— Не бих дошла в Лондон, за да разруша твоето ежедневие — парира го тя. — Боже опази да преча на социалния ти живот.

Той я изгледа безучастно.

— Нямам представа за какво говориш.

— Защото си твърде любезен, за да го обсъждаш — промърмори тя, почти пожелавайки си той да коментира любовницата си, — или може би смяташ мен за твърде любезна?

— Пътувах цял ден и съм твърде уморен, за да се опитвам да разреша малките ти загадки. Ако ме извиниш, отивам да вечерям. Може да се присъединиш към мен, ако желаеш. — С тези думи той се изправи и излезе.

Хенри бе научила достатъчно за обществото и знаеше, че току-що се бе отнесъл непростимо грубо с нея. И го познаваше достатъчно добре, за да знае, че го е направил нарочно. Измарширува след него навън от стаята, обърна се към отдалечаващата му се фигура и извика:

— Не съм гладна.

И след това изтича по стълбите към стаята си, игнорирайки протеста на стомаха си.

* * *

Вечерята имаше вкус на стърготини. Дънфорд гледаше право напред, докато ядеше, пренебрегвайки прислугата, която сочеше празното място пред него, очевидно чудейки се дали трябва да разтребят.

Той приключи с вечерята си за десет минути, изяждайки първото ястие и игнорирайки останалите. Това чувство бе съкрушаващо, да седи срещу мястото, където Хенри би трябвало да бъде, подложен на враждебното отношение на служителите, всеки от които я обичаше безрезервно.

С избутване на стола, той стана и се оттегли в кабинета си, където си наля чаша уиски. И още една, последвана от още една. Но не бе достатъчно, за да го превърне във вонящ пияница, просто го накара да се замисли. Но беше достатъчно, за да запълни времето си, докато бъде сигурен, че Хенри е заспала.

Проправи си път до спалнята си, лъкатушейки леко докато вървеше. Какво щеше да прави със съпругата си? Господи, каква бъркотия. Обичаше я, но не искаше да я обича. Всъщност искаше да я мрази, но не можеше… въпреки липсата на любов от нейна страна, тя все още бе толкова прекрасна, както когато се срещнаха и никой не можеше да я обвинява за привързаността и предаността, която изпитваше към земята. Желаеше я и се презираше за слабостта си. И кой, по дяволите, знаеше какво мисли тя. Освен, че не го обичаше. Това поне беше ясно.

Иска ми се да можех… Иска ми се да можех и аз да те обичам.

Е, не можеше да съди момичето за липса на желание да опита.

Завъртя дръжката на вратата и със залитане влезе в стаята. Погледът му попадна върху леглото и Хенри. Той си пое дъх и се запита дали го чакаше. Означаваше ли това, че го желае. Не, помисли си той с отвращение, означаваше, че в другата стая няма легло. Тя лежеше там, заспала, а гърдите й се движеха с ритъма на дишането й. Луната беше почти пълна и сиянието й светеше през отворените прозорци. Изглеждаше перфектно, тя бе всичко, което някога е искал. Той се настани удобно в креслото, без да изпуска от поглед спящата й фигура. За сега това беше достатъчно — просто да я гледа докато спи.

* * *

На следваща сутрин Хенри примигна, за да се събуди. Бе спала необичайно добре, което бе изненадващо, предвид стреса от предната вечер.

Тя се прозя, протегна се и седна в леглото.

И тогава го видя.

Беше заспал на стола в другия край на стаята. Все още беше напълно облечен и изглеждаше сякаш му е ужасно неудобно. Защо би го направил? Дали е помислил, че тя не би го приела в леглото си. Или бе толкова отблъснат от нея, че самата мисъл за това му бе непоносима.

С тиха въздишка, тя се измъкна от леглото и се запъти към стаята за преобличане. Облече риза и бричове и на пръсти се върна в спалнята.

Дънфорд не бе помръднал. Тъмната му коса падаше върху очите му, устните му изглеждаха сякаш създадени за целувка, а едрото му тяло все още бе заклещено по най-неудобен начин в малкото кресло.

Хенри не можеше да понесе гледката. Не я интересуваше, че я бе изоставил един ден, след като се бяха върнали в Корнуол. Не я беше грижа за невероятната му грубост от снощи. Дори не я интересуваше, че не я бе пожелал достатъчно, за да се откаже от любовницата си.

Единствената мисъл на сърцето й бе, че въпреки всичко все още го обича и не можеше да понесе да го гледа как страда.

Тя се промъкна тихо до мястото, където седеше, пъхна ръце под раменете му, в опит да го повдигне:

— Ставай, Дънфорд — промърмори тя, стараейки се да го изправи на краката му.

Той премигна няколко пъти сънливо:

— Хен?

— Време е за лягане, Дънфорд.

— Ще се присъединиш ли? — усмихна се той небрежно.

Сърцето й подскочи.

— Аз… о… не, Дънфорд, аз съм напълно облечена. И… ъм, имам задължения, с които трябва да се заема. Да, задължения.

Продължавай да говориш Хен, за да не се изкушиш да го последваш.

Дънфорд изглеждаше напълно съкрушен, но се наведе напред и прошепна пиянски:

— Може ли да те целуна?

Хенри преглътна, не беше сигурна дали е буден. Веднъж преди време я бе целунал докато спеше, какво лошо щеше да има, ако се случеше още веднъж. А тя го искаше толкова отчаяно… копнееше така силно за него.

Повдигна се на пръсти и притисна устните си към неговите. Чу стона му, след което ръцете му я обгърнаха, а дланите му се плъзнаха по гърба й.

— О, дяволче — простена той. Ако все още спеше, помисли си тя, поне този път искаше правилния човек. Искаше нея.

Точно сега я желаеше. Само нея.

Яростно разкъсаха дрехите си, докато вървяха към леглото, върху което паднаха с преплетени ръце и крака. Той я целуваше отчаяно и вкусваше кожата й, сякаш бе вода, а той умиращ от жажда. Тя бе също толкова обезумяла, обви краката си около него, опитвайки се да го придърпа по-близо и по-близо до себе си, до момента, в който се слеят в един човек.

Преди да се усети той бе вътре в нея, усещането бе сякаш самото небе се бе спуснало в спалнята им, обвивайки ги в перфектна прегръдка.

— О, Дънфорд, обичам те, обичам те, обичам те! — думите излетяха от сърцето към устните й, изпращайки гордостта й по дяволите.

Вече не я интересуваше, че не бе достатъчно женствена за него. Обичаше го, и той я обичаше по собствен начин, и тя щеше да каже и направи всичко необходимо, за да го задържи. Щеше да преглътне гордостта си, да се унижи — всичко, само за да се избави от болезнената самота, която бе изпитала през изминалия месец.

Изглежда сякаш Дънфорд не я бе чул, толкова бе погълнат от желанието на тялото си. Той се потопи в нея, всеки тласък изтръгваше от устните му стенание. Хенри не можеше да разчете изражението на лицето му, дали изпитваше агония или наслада, а може би по малко и от двете. Накрая точно когато женствеността й започна да трепери около него, той проникна в нея с един последен тласък, крещейки името й, докато се изливаше в нея.

Дъхът на Хенри спря, когато бе завладяна от собственото си освобождение. Приветства тежестта на Дънфорд, когато той рухна върху нея, наслаждавайки се на резките движения, които съпътстваха накъсаното му дишане. Лежаха така в продължение на няколко минути, мълчаливи и задоволени, когато той изпъшка и се претърколи от нея.

Сега бяха един до друг, лице в лице и Хенри не можеше да откъсне очи от него, а той се наведе напред и я целуна.

— Каза ми, че ме обичаш — прошепна той.

Хенри не отговори, чувстваше се сякаш бе хваната в капан.

Ръката му стисна бедрото й.

— Обичаш ли ме?

Тя се опита да каже да, опита се да каже и не, но не успя да му отговори. Думите я задушаваха, тя се освободи от прегръдката му и изпълзя от леглото.

— Хенри — гласът му беше нисък и настояваше за отговор.

— Не мога да те обичам! — изкрещя тя, пъхайки ръце в разкъсаната преди малко риза.

Дънфорд се втренчи в нея, шокиран, в продължение на няколко секунди, преди да попита:

— Какво искаш да кажеш?

Хенри напъха ризата в панталоните си.

— Нуждаеш се от повече, отколкото мога да ти дам — обясни тя, сдържайки риданията си, — затова никога няма да бъдеш това, от което аз се нуждая.

Сърцето на Дънфорд бе наранено, и той не обърна внимание на първата половина от думите й, фокусиран единствено върху втората. Изражението му стана каменно, отдалечи се от леглото и се зае с обличането на собствените си дрехи.

— Добре тогава — каза той с равен тон, който целеше да скрие колко му е трудно да сдържа емоциите си. — Незабавно заминавам за Лондон, още този следобед, ако е възможно.

Хенри преглътна мъчително.

— Това достатъчно скоро ли е за теб?

— Ти… заминаваш? — попита тя, гласът й бе много тих.

— Нали това искаш? — извика той, извисявайки се над нея, като опасен и гол бог. — Нали?

Хенри поклати глава, движението бе съвсем леко, но той го забеляза.

— Тогава какво, по дяволите, искаш? — извика отново Дънфорд. — Знаеш ли изобщо?

Тя продължи да го гледа безмълвно, а той изруга яростно.

— Писна ми от твоите игрички, Хенри. Когато решиш какво точно искаш от брака ни, напиши ми бележка. Ще бъда в Лондон, където познатите ми не се опитват да разкъсат душата ми на парчета.

Хенри не усети кога бе завладяна от гнева. Яростта я заля, и преди да осъзнае какво прави, вече крещеше:

— Тръгвай тогава! Хайде! Заминавай за Лондон и се забавлявай с жените си. Отиди да си легнеш с Кристин!

Дънфорд напълно замръзна, лицето му бе изпито и пребледняло.

— За какво говориш? — попита той.

— Знам, че задържа любовницата си — каза тя възмутено, — знам, че спеше с нея дори когато бяхме сгодени, дори когато ми се обясняваше в любов. Каза ми, че ще играеш карти с приятели, защото повечето няма да ги виждаш след като се оженим. Но аз те проследих. Видях те Дънфорд, видях те!

Той направи крачка към нея, дрехите се изплъзнаха от ръцете му:

— Това е ужасна грешка.

— Да, грешка е — съгласи се тя, цялото й тяло трепереше от вълнение. — Беше грешка да мисля, че някога една жена ще бъде достатъчна за теб, беше грешка да вярвам, че тази жена мога да бъда аз.

— Хенри — прошепна той дрезгаво, — не желая никоя друга освен теб.

— Не ме лъжи — изплака тя. — Не ме интересува какво ще кажеш, стига да не ме лъжеш. Не мога да те задоволя. А толкова упорито се опитвах. Стараех се да се науча на обноски, да нося рокли, дори започна да ми харесва да ги нося, и това отново не бе достатъчно. Не мога да го направя. Знам, че не мога да го направя, но аз… О, Господи — тя се свлече на канапето, завладяна от сълзите си. Цялото й тяло бе разтърсвано от ридания и тя се вкопчи в себе си, опитвайки се да не се разпадне на парчета. — Всичко, което исках бе да бъда единствената — простена тя. — Това беше всичко, което исках.

Дънфорд коленичи пред нея, взе ръцете й в своите, поднесе ги към устните си и почтително ги целуна.

— Хенри, дяволче, любов моя, ти си всичко, което искам. Всичко, което искам. Дори не съм поглеждал друга жена, откакто те срещнах.

Тя го погледна, а сълзите продължаваха да се стичат от очите й.

— Не знам какво си мислиш, че си видяла в Лондон — продължи той, — но мога само да предположа, че става въпрос за нощта, в която казах на Кристин, че се нуждае от нов покровител.

— Остана при нея толкова дълго.

— Хенри, не съм те предал. — Ръцете му стиснаха нейните. — Трябва да ми повярваш. Обичам те.

Тя се взря в тези чисти кафяви очи и усети, как светът започва да се руши около нея.

— О, Боже мой — прошепна Хенри, ужас изпълни сърцето й и тя рязко се изправи на крака. — О, Боже мой. Какво направих? Какво направих?

Дънфорд наблюдаваше как кръвта се отдръпва от лицето й и колебливо я повика:

— Хенри?

— Какво направих? — повтори тя, а гласът й ставаше все по-силен. — О, Боже мой.

Изведнъж избяга от стаята. За съжаление Дънфорд бе твърде гол, за да я последва.

Хенри излезе от къщата, спусна се по предното стълбище и остави мъглата да я погълне. Продължи да тича, докато не се озова под защитата на дърветата, където бе сигурна, че жива душа няма да я чуе. И тогава заплака. Свлече се на влажната земя и остана там, ридаейки. Бе получила възможността да изпита най-чистата радост на света, но бе съсипала всичко с лъжите и недоверието си. Той никога нямаше да й прости. И как би могъл, след като тя самата не можеше.

* * *

Четири часа по-късно Дънфорд бе готов да изстърже боята от стените с ноктите си. Къде можеше да е тя?

Дори не обмисляше да изпраща група, която да я търси. Хенри познаваше тази земя по-добре от всеки друг. Беше малко вероятно да е претърпяла инцидент, но започваше да вали, по дяволите, и тя беше толкова объркана.

Половин час, реши той. Даваше й още половин час.

Сърцето му се сви, когато си спомни отново за болката, изписана на лицето й. Никога не бе виждал такъв израз на истинско страдание, разбира се, ако не броеше случаите през изминалия месец, когато се бе поглеждал в огледалото.

Изведнъж той бе изгубил представа защо бракът им бе такава бъркотия. Обичаше я, и ставаше все по-очевидно, че тя отговаря на чувствата му.

Но въпросите без отговор бяха твърде много. А единственият, който можеше да им отговори бе изчезнал.

* * *

Замаяна, Хенри се запъти към вкъщи. Дъждът се изсипваше върху нея, но тя не го усещаше. Гледаше право напред повтаряйки си:

— Трябва да го накарам да разбере! Трябва…

Беше седяла в основата на едно дърво в продължение на часове, плачейки, докато сълзите й бяха свършили. И тогава, когато дишането й се бе успокоило, тя се бе запитала дали заслужава втори шанс. Хората се учат от грешките си и продължават напред, нали?

Но преди всичко тя дължеше истината на съпруга си.

Когато стигна до предното стълбище на Станидж Парк преди дори да посегне към дръжката на входната врата, тя се отвори с яростен замах.

Дънфорд.

Приличаше на отмъстителен и леко разрошен бог. Бе намръщен и зачервен, пулсът му бясно биеше в основата на шията, а… ризата му бе закопчана накриво.

Той я дръпна безцеремонно в предверието.

— Имаш ли представа какво мина през ума ми, през последните няколко часа? — попита той, а гласът му бе гръмогласен.

Безмълвно тя поклати глава, а той започна да изброява:

— Ров — извика той. — Можеше да си паднала в някой ров. Не, не го казвай, знам колко добре познаваш местността, но все пак можеше да паднеш в някой ров. Или да те нападнат животни. Или счупен клон на дърво да падне върху теб. Навън бушува буря все пак.

Хенри го зяпна, мислейки си, че малко вятър и дъжд едва ли можеха да се определят като буря.

— Можеше да си нападната от разбойници — продължи той. — Знам, че това е Корнуол и че е на края на света, но и тук има престъпници. Бандити, които няма да се замислят за… за… За Бога, Хенри, дори не искам да мисля за това.

Тя го наблюдаваше докато прокарваше ръка през вече разрошената си коса.

— Ще те заключа в стаята ти.

Сърцето й бе обхванато от надежда.

— Ще те заключа в стаята ти, ще те вържа и… О, Боже милостиви, Хенри, ще кажеш ли нещо?

Тя отвори уста и изтърси:

— Нямам приятелка на име Розалинд.

Той се вгледа безизразно в нея:

— Какво?

— Розалинд не съществува. Аз… — погледна настрани, твърде засрамена, за да срещне погледа му. — Написах писмото, знаейки, че ти ще го получиш. Написах го, за да те накарам да развалиш годежа ни.

Дънфорд докосна брадичката й, принуждавайки я да го погледне.

— Защо, Хенри? — попита той, гласът му се бе превърнал в дрезгав шепот. — Защо?

Тя преглътна нервно.

— Защото си мислех, че си бил с любовницата си. Не можех да разбера как може да си с мен, след това с нея и…

— Не съм ти изневерил — заяви той ожесточено.

— Знам, знам и съжалявам, толкова съжалявам. — Тя обви ръце около него и зарови лице в гърдите му, в рая, който представляваше прегръдката му. — Можеш ли да ми простиш?

— Но, Хен, защо не ми се довери?

Хенри се почувства неловко, срамът обагри бузите й в розово. Накрая тя му разказа за лъжите на лейди Уолкът. Но не можеше да обвини нея за всичко, ако Хенри бе напълно сигурна в любовта на Дънфорд, не би паднала в капана от лъжи.

Дънфорд я изгледа невярващо:

— И ти й повярва?

— Да, не, първоначално не. Но тогава те проследих. — Хенри замълча, принуждавайки се да го погледне в очите. Дължеше му това парченце честност. — Остана при нея толкова дълго. Не знаех какво да мисля.

— Хенри, защо си решила, че бих пожелал друга жена? Обичам те. Ти знаеше, че те обичам. Не ти ли го казвах достатъчно често?

Той се наведе и притисна брадичката си към челото й, вдишвайки опияняващия аромат на мократа й коса.

— Предполагам, мислех, че не те задоволявам — отговори тя. — Мислех, че не съм достатъчно красива или достатъчно женствена. Толкова упорито се стараех да се науча да бъда истинска дама. Наслаждавах се на обучението. Лондон е толкова прекрасен. Но дълбоко в себе си, аз винаги ще бъда същия човек. Грубовата особнячка…

Той нежно, но здраво стисна раменете й.

— Вярвам, че ти казах веднъж преди да не определяш себе си така.

— Но аз никога няма да бъда като Бел. Никога няма да бъда…

— Ако исках Бел, щях да помоля нея да се омъжи за мен — прекъсна я той и я притисна по-плътно към себе си. — Хенри, обичам те. Бих те обичал дори да носеше дрипи. Бих те обичал дори ако имаше мустаци — замълча и я ощипа по носа — Е, с мустаците ще бъде трудно. Моля те, обещай ми, че няма да си пускаш.

Хенри се изкикоти напук на себе си:

— Наистина ли не искаш да се променя?

Той се усмихна в отговор:

— Ти искаш ли аз да се променя?

— Не! — отговори тя твърде бързо. — Имам предвид, много те харесвам такъв какъвто си.

Този път той се ухили — познатата, смъртоносна усмивка, която винаги я размекваше.

— Само ме харесваш?

— Е — отговори тя, преструвайки се на срамежлива, — мисля, че казах, че много те харесвам.

Дънфорд зарови ръката си в косата й, завъртя лицето й към своето и промърмори:

— Това не е достатъчно, дяволче.

Тя докосна бузата му:

— Обичам те. Съжалявам, че съсипах всичко. Как бих могла да ти се реванширам?

— Можеш да ми кажеш отново, че ме обичаш.

— Обичам те.

— Можеш да ми го кажеш отново утре.

Тя се усмихна:

— Дори няма да имам нужда от напомняне. Бих могла да ти го кажа два пъти.

— И на следващия ден.

— Вероятно бих могла да се справя с това.

— И на следващия…