Джулия Куин
Дяволче (23)

Глава двадесет и втора

— Лорд Станидж е тук, за да ви види, мис Барет.

Сърцето на Хенри заблъска в гърдите й при съобщението на иконома.

— Да му съобщя ли, че не сте си у дома? — каза той, забелязвайки колебанието й.

— Не, не — отговори тя, навлажнявайки нервно устни. — Ще сляза долу. — Хенри остави писмото, което пишеше на Ема. Херцогиня Ашбърн вероятно щеше да се откаже от приятелството си с нея, веднага след като се разчуеше за разваления годеж. Хенри беше решила, че иска да изпрати едно последно писмо, докато все още можеше да брои Ема за приятелка.

Това е, каза си тя, опитвайки се да се пребори с буцата в гърлото си. Сега той те мрази. Знаеше, че го е наранила, вероятно също толкова, колкото той нея.

Тя стана, приглади надолу полите на бледожълтата си сутрешна рокля, онази, която й беше купил в Труро. Не беше сигурна защо накара камериерката си да извади тази рокля от дрешника сутринта. Вероятно беше отчаян опит да задържи малка част от щастието си.

Сега се чувстваше само глупава. Сякаш роклята можеше да поправи разбитото й сърце.

Изправяйки рамене, тя излезе и тръгна към салона, внимателно затваряйки вратата след себе си. Трябваше да действа нормално. Това щеше да е най-тежкото нещо, което е правила някога, но трябваше да се държи сякаш нямаше нищо нередно. Предполагаше се, че не знае, че Дънфорд е получил писмото, предназначено за Розалинд, и той щеше да стана подозрителен, ако тя действаше по друг начин.

Достигна до горния край на стълбището и кракът й се поколеба на първото стъпало. О, Боже, вече можеше да почувства болката. Щеше да е толкова лесно да се обърне и да избяга в стаята си. Икономът можеше да каже, че е болна. Дънфорд й беше повярвал, че е болна миналата седмица; повтарянето на болестта беше приемливо.

Трябва да го видиш, Хенри.

Хенри прокле съвестта си и най-накрая запристъпва по стълбището.

* * *

Дънфорд гледаше през прозореца на дневната стая на Блайдън, докато чакаше годеницата си да го поздрави.

Годеница. Каква шега.

Ако не му беше казала, че го обича… Той преглътна конвулсивно. Можеше да е способен да го понесе, ако не го беше излъгала.

Толкова ли беше наивен, че да иска това, което приятелите му имаха? Беше ли луд да мисли, че член на висшето общество може да се омъжи по любов? Успехът на Алекс и Бел в това усилие го беше накарал да се надява. Пристигането на Хенри в живота му го беше накарал да изпадне в екстаз.

И сега нейното предателство го беше опустошило.

Той я чу да влиза в стаята, но не се обърна, неспособен да се довери на себе си, докато не овладя достатъчно емоциите си. Задържа погледа си решително към прозореца. Една бавачка буташе детска количка надолу по улицата.

Той пое накъсано дъх. Искаше нейните деца…

— Дънфорд? — Тя звучеше странно нерешителна.

— Затвори вратата, Хенри. — Той все още не се обръщаше да я погледне.

— Но Керълайн…

— Казах да затвориш вратата.

Хенри отвори уста, но не успя да каже и дума. Тя се върна до вратата и я затвори. Пристъпи към средата на стаята, оставайки в готовност да се втурне навън, ако се налага. Беше страхливка и го знаеше, но вече не я беше грижа. Притисна длани пред себе си и го зачака да се обърне. Когато мина цяла минута без нито един звук или движение от него, тя се насили да каже името му отново.

Той се завъртя рязко, изненадвайки я с усмивка на лице.

— Дънфорд? — Думите й прозвучаха като шепот.

— Хенри. Любов моя. — Той пристъпи към нея.

Очите й се разшириха. Усмивката му беше същата, която винаги виждаше, същата извивка на добре оформените му устни и същият блясък на равните, бели зъби. Но очите му… о, те бяха твърди.

Тя се насили да не отстъпва назад и залепи отличителното си, дръзко ухилване върху лицето си.

— Какво искаш да ми кажеш, Дънфорд?

— Имам нужда от специална причина, за да видя годеницата си ли?

Със сигурност нейното въображение беше чуло това леко натъртване на думата „годеница“.

Дънфорд тръгна към нея и дългата му, равна походка й напомни на хищна котка. Тя направи няколко стъпки встрани и той мина точно покрай нея. Главата й рязко подскочи изненадано.

Дънфорд направи още две крачки, за да достигне до вратата, след което врътна ключа в ключалката.

Устата на Хенри пресъхна.

— Но Дънфорд… Репутацията ми… ще стане на пух и прах.

— Те ми угаждат.

— Те? — каза тя изненадано.

Той сви рамене с крайно равнодушие.

— Които и да са онези, които съсипват репутации. Със сигурност ми е позволена малка волност. Ще бъдем женени след две седмици.

Така ли е? — крещеше умът й. Предполагаше се, че той трябва да я мрази. Какво се беше случило? Със сигурност беше получил писмото й. Действаше толкова странно. Нямаше да гледа към нея с това твърдо изражение в очите, ако не беше дошъл тук, за да разтрогне годежа.

— Дънфорд? — Изглежда това беше единствената дума, която бе способна да изрече. Знаеше, че не действа така, както трябва; трябваше да бъде дръзка и лекомислена и всичко, което очакваше от нея. Но той се държеше толкова странно, че тя не знаеше какво да прави.

Очакваше от него да се ядоса, да пристигне с гръм и трясък и да развали годежа. Вместо това, той я дебнеше спокойно.

А тя се чувстваше като притисната до стената лисица.

— Може би просто искам да те целуна — каза той, докато разсеяно изчеткваше маншетите на сакото си.

Хенри преглътна нервно преди да каже:

— Не мисля така. Ако искаше да ме целунеш, нямаше да махаш мъхове от сакото си.

Ръката му замръзна над ръкава.

— Може би си права — измърмори той.

— Т-така ли? — Мили Боже, това изобщо не вървеше както се очакваше.

— Ммм. Ако наистина исках да те целуна — забележи, наистина — вероятно ще се протегна, ще сграбча ръката ти и ще те издърпам в ръцете си. Това вероятно ще е подходяща проява на привързаност, не мислиш ли?

— Подходяща — отговори тя, като се надяваше гласът й да звучи естествено, — ако наистина искаш да се ожениш за мен. — Тя му предостави перфектното измъкване. Ако се канеше да я зареже, щеше да го направи сега.

Но той не го направи. Вместо това, подигравателно повдигна вежда и започна да се придвижва към нея.

— Ако искам да се омъжа за теб — измърмори той. — Интересен въпрос.

Хенри направи крачка назад. Нямаше намерение, но не успя да се въздържи.

— Със сигурност не се страхуваш от мен, нали, Хенри? — Той пристъпи напред.

Тя поклати глава като обезумяла. Всичко беше грешно, много грешно. Мили боже, замоли се тя, накарай го да ме обича или да ме мрази, но не и това. Ох, не това…

— Нещо не е наред ли, дяволче? — Той не звучеше все едно го е грижа особено.

— Н-не си играйте с мен, милорд.

Очите му се присвиха.

— Да не си играя с теб? Колко странен избор на думи. — Той направи още една крачка към нея, опитвайки се да прочете изражението в очите й. Не я разбираше този следобед. Очакваше да дойде сигурна в стаята, цялата в усмивки и смях, както обикновено беше, когато той идваше да я види. Вместо това тя беше нервна и необщителна, почти сякаш очакваше лоши новини.

Което беше абсурдно. Тя не можеше да е осъзнала, че по случайност е изпратила на него писмото предназначено за скъпата й приятелка Розалинд. Която и да беше тази личност Розалинд, тя не живееше в Лондон или Дънфорд щеше да е чувал за нея. И нямаше начин да е получила посланието на Хенри и да е отговорила в рамките на деня.

— Да си играя с теб? — повтори той. — Защо би си помислила, че искам да си играя с теб, Хенри?

— Н-не знам — заекна тя.

Лъжеше. Можеше да го види в очите й. Но изобщо не можеше да си представи защо. Защо трябваше да лъже за това? Той затвори очи за момент, поемайки си дълбоко дъх. Може би я е разбрал грешно. Беше толкова бесен и все пак толкова влюбен в нея, че не знаеше какво да мисли.

Той отвори очи. Тя гледаше настрани, погледът й беше съсредоточен върху картината в другия край на стаята. Можеше да види елегантната, чувствена линия на шията й… и начина, по който една копринена къдрица лежеше върху горната част на роклята й.

— Мисля, че искам да те целуна, Хенри — измърмори той.

Очите на Хенри бързо се върнаха върху лицето му.

— Не мисля, че искаш — бързо каза тя.

— Мисля, че грешиш.

— Не. Ако искаше да ме целунеш, нямаше да ме гледаш по този начин. — Тя отстъпи крачка назад и после избяга зад стола, опитвайки се да остави някакви мебели помежду им.

— О? И как трябва да те гледам?

— Като… като…

— Като какво, Хенри? — Той постави ръце върху облегалките на стола и се наведе напред, лицето му беше опасно близо до нейното.

— Като че ли ме искаш — каза тя, гласът й беше едва доловим шепот.

— Ах, но аз те искам, Хенри.

— Не. Не ме искаш. — Копнееше да избяга, да се скрие, но не можеше да откъсне очи от неговите. — Искаш да ме нараниш.

Ръката му се обви около горната част на нейната, задържайки я на място, докато заобикаляше стола.

— Може би има и малко от това — каза той с хладна мекота.

Устните му плениха нейните. Това беше силна, жестока целувка, неприличаща на никоя друга досега и тя със сигурност не й се наслаждаваше.

— Защо толкова се съпротивляваш, Хен? Не искаш ли да се омъжиш за мен?

Тя изви глава настрани от него.

— Не искаш ли да се омъжиш за мен? — повтори той, гласът му беше студено монотонен. — Не искаш ли да ти предложа всичко, което имам? Не искаш ли сигурен, удобен живот и дом? Ах, да, дом. Не искаш ли?

Той усети, че тя се бори в ръцете му, след което остана неподвижна и той знаеше, че може да я освободи. Трябваше да я пусне, да се обърне и да излезе от стаята и живота й. Но я искаше толкова много…

Боже, искаше я, и тази похот го обзе, превръщайки яростта му в желание. Устните му станаха по-меки, искащи само удоволствие. Той посипа с целувки пътя от челюстта до ухото й, после по врата й към нежната кожа, обградена от бледожълтия й корсаж.

— Кажи ми, че не можеш да почувстваш това — прошепна той, думите му бяха предизвикателство. — Кажи ми!

Хенри само поклати глава, без да е сигурна дали му дава сигнал да спре или допуска чувството на нужда, което той предизвикваше в нея.

Дънфорд чу нейното изскимтяване от желание и за част от секундата не знаеше дали е загубил или спечелил. После осъзна, че наистина няма значение.

— Боже, аз съм пълен задник — прошепна дрезгаво той, бесен на себе си, че е оставил желанието да обземе тялото му.

Тя го беше предала — предала — и все пак той не можеше да държи ръцете си далеч от нея.

— Какво каза?

Дънфорд не видя причина да й отговаря. Наистина не беше нужно да разяснява колко много я желаеше и, по дяволите, все още я обичаше въпреки лъжите й. Всичко, което направи, бе да измърмори:

— Млъкни, Хен — и я наведе над дивана.

Хенри настръхна. Тонът му беше мек, но не и думите. Все пак това вероятно беше последният път, в който щеше да е способна да се държи така, последният път, в който можеше да се преструва, че той я обича.

Тя усети, че потъва в плюшените възглавници и почувства топлината на тялото му, когато я покриваше. Ръцете му обхванаха задните й части, придърпвайки я към очевидното си желание. Устните му бяха върху меката част на ухото й, после върху шията й и на ключицата. Спускаше се надолу и надолу.

Хенри не можеше да се накара да обвие ръце около него, но също така, не притежаваше силата да се отдръпне. Обичаше ли я той? Устата му я обичаше. Обичаше я с поразителна сила, обикаляйки около твърдото й зърно през тънкия муселин на роклята.

Тя погледна надолу, умът й беше странно отделен от горящото й тяло. Целувките му бяха оставили неприлични петна по горната част на тялото й.

Не, че него го беше грижа. Правеше го, за да я накаже. Той ще…

— Не! — извика тя, бутайки го толкова силно, че той падна на пода от изненада.

Дънфорд остана мълчалив, докато бавно се изправяше на крака. Когато най-накрая изравни погледа си с нейното лице, Хенри почувства паника, каквато никога не беше си представяла. Очите му бяха станали като цепки.

— Внезапно се обезпокоихме за нашата добродетел, а? — грубо попита той. — Малко е късно за това, не мислиш ли?

Хенри бързо се изправи в седнало положение, отказвайки да отговори.

— Твърде обратен завой от момичето, което ми каза, че не дава пукната пара за репутацията си.

— Това беше преди — каза тя с нисък глас.

— Преди какво, Хен? Преди да дойдеш в Лондон? Преди да научиш какво се предполага, че искат жените от женитбата?

— А-аз не разбирам за какво говориш. — Тя непохватно се изправи на краката си.

Дънфорд се изсмя кратко и гневно. Боже, тя дори не беше добра лъжкиня. Оплете се в думите си, очите й отказваха да срещнат неговите, а страните й порозовяха.

Разбира се, това можеше да е само от страст. Той все още можеше да я накара да я почувства. Това може и да бе единственото нещо, което бе способен да я накара да почувства, но знаеше, че може да възбуди тялото й до трескава висота. Да я накара да го желае, да я обвърже със себе си, с устните, ръцете и топлината на кожата си.

Тялото му се възбуди, докато мислите му ставаха все по-еротични. Той можеше да я види така както беше в Уестънбърт, докато кожата й блестеше на светлината на свещите. Тя стенеше от желание и извиваше тялото си към неговото. Викаше в екстаз. Той й беше дал това. Дънфорд пристъпи напред.

— Ти ме искаш, Хенри.

Тя остана напълно неподвижна, неспособна да го отрече.

— Искаше ме сега.

Някак си тя успя да поклати глава. Той можеше да каже, че й бе нужна цялата й твърдост, за да го направи.

— Да — каза той тихо. — Така е.

— Не, Дънфорд. Не те искам. Не…

Но думите й бяха прекъснати от притискането на устните му към нейните. Те бяха жестоки, изискващи. Хенри се почувства все едно се задушава, задушена от тежестта на гнева му и собственото си безчувствено желание към него.

Не можеше да го остави да прави това. Не можеше да му позволи да използва яростта си, за да я накара да го желае. С внезапно движение на главата си, тя откъсна устни от неговите.

— Всичко е наред — измърмори той и обхвана гърдата й в длан. — Лъжливата ти уста не е нещото в теб, което най-много ме интересува.

— Спри! — Тя го бутна в гърдите, но ръцете му бяха обвити около нея като менгеме. — Не можеш да правиш това!

Единият ъгъл на устата му се изви в подигравателна усмивка.

— Не мога ли?

— Не си ми съпруг — каза тя, гласът й трепереше от ярост, докато бършеше устата си със задната част на ръката. — Нямаш права над моята личност!

Той я пусна и се облегна върху рамката на вратата. Позата му беше измамно ленива.

— Да не би да ми казваш, че искаш да се откажеш от сватбата?

— За-защо мислиш, че искам това? — попита Хенри, знаейки, че той мисли, че тя иска да се омъжи за него заради Станидж Парк.

— Не мога да измисля дори една причина — каза Дънфорд с твърд глас. — В действителност, изглежда притежавам всичко, от което имаш нужда в един съпруг.

— Чувстваме се малко надменни днес, а? — отговори тя.

Той се придвижи като светкавица и я прикова към стената, ръцете му бяха поставени твърдо от двете страни на раменете й.

— Ние — каза той с нескрит сарказъм, — се чувстваме просто малко объркани. Ние се чудим защо годеницата ни се държи толкова странно. Ние се питаме дали има нещо, което тя иска да каже?

Хенри почувства как всичкият въздух напуска тялото й. Не искаше ли точно това? Защо се чувстваше толкова крайно нещастна?

— Хенри?

Тя се вгледа в лицето му, спомняйки си цялата му нежност към нея. Беше й купил рокля, когато никой друг не беше помислил за това. Беше я тормозил да дойде в Лондон и след това се беше уверил, че след пристигането си тя прекарва времето си чудесно. И се беше усмихвал през цялото време.

Беше трудно да съгласува този образ с жестокия, подигравателен мъж, който стоеше пред нея. Но все пак, не можеше да се накара да го унижи публично.

— Няма да се откажа от сватбата, милорд.

Той наведе глава.

— Мога само да предположа от интонацията ти, че искаш аз да го направя.

Тя не каза нищо.

— Със сигурност разбираш, че като джентълмен на честта, не мога да го направя.

Устните й се отвориха леко. Минаха няколко секунди преди да е способна да отговори:

— Какво имаш предвид?

Дънфорд я наблюдаваше отблизо. Защо, по дяволите, беше толкова заинтересована дали ще я зареже или не? Това беше единственото нещо, което беше сигурен, че тя не иска той да направи. Ако го направеше, щеше да изгуби Станидж Парк завинаги.

— Защо не го обявиш на всеослушание? — притискаше го тя. — Защо?

— Виждам, че не сме те научили на порядките в обществото толкова добре, колкото си мислехме. Джентълмените на честта никога не изоставят дама. Не и ако тя не се е доказала като невярна, а може би дори не и тогава.

— Никога не съм те предавала — избъбри тя.

Не и с тялото си, помисли си той. Само с душата си. Как можеше тя някога да го обича толкова много, колкото обичаше земята си? Нито едно сърце не беше толкова голямо. Той въздъхна.

— Знам, че не си.

Отново тя не каза нищо, просто стоеше там и изглеждаше огорчена. Колко възпираща гнева му беше тя, помисли си той. Не можеше да знае, че той е наясно с истинските й мотиви да се омъжи за него.

— Добре — уморено каза той, ужасен от отговора й. — Ще ме изоставиш ли?

— Искаш ли да го направя? — прошепна тя.

— Това не е мое решение — твърдо каза той, неспособен да й каже думите, които щяха да я накарат да го изостави. — Ако имаш намерение да ме изоставиш, направи го.

— Не мога — каза тя, стиснала силно ръце. Думите й звучаха все едно се изтръгваха от самата й душа.

— Нека бъде твоето тогава — каза равно той. После напусна стаята, без да погледне назад.

* * *

Хенри усещаше много малко от ставащото през следващите две седмици, освен тъпата болка, която обвиваше сърцето й. Изглежда нищо не й носеше радост. Предполагаше, че приятелите й приписваха странното й настроение на предбрачни нерви.

За щастие, виждаше Дънфорд рядко. Той изглежда знаеше как точно да пресича пътя си с нея на баловете само за кратко. Пристигаше навреме точно за един танц, преди тя да напусне. Никога не изтанцуваха валс.

Сватбеният й ден наближаваше все повече и повече, докато най-накрая не се събуди една сутрин с най-силното чувство на страх, което бе изпитвала някога. Това беше денят, в който тя щеше да се обвърже завинаги с мъж, когото не можеше да задоволи.

Мъж, който сега я мразеше.

С бавни движения тя стана от леглото си и облече роклята си. Единствената утеха във всичко това беше, че най-накрая щеше да живее в обичния си Станидж Парк.

Макар че той вече не изглеждаше толкова прекрасен.

* * *

Сватбата беше агония. Хенри мислеше, че малката церемония ще е по-лесна, но откри, че е по-трудно да поддържа весел външен вид пред дузина добри приятели, отколкото щеше да бъде пред триста бегли познати.

Хенри даде своя принос, казвайки:

— Да — когато дойде моментът, но през ума й минаваше една-едничка мисъл.

Защо той правеше това?

Но когато най-накрая събра смелост да го попита, свещеникът тъкмо казваше на Дънфорд, че може да целуне булката. Хенри едва имаше време да обърне глава преди устните му да се спуснат към нейните в безстрастна целувка.

— Защо? — прошепна тя срещу устата му. — Защо?

Дори и да я беше чул, той не отговори. Всичко, което направи, бе да грабне ръката й и практически да я повлече по пътеката между редовете в църквата.

Хенри се надяваше приятелите й да не са я видели как се спъва, докато се опитва да върви в крачка със съпруга си.

* * *

Следващата вечер Хенри се намери на стъпалата на Станидж Парк. Златна халка се беше присъединила към годежния й пръстен на лявата ръка. Нито един от прислугата не беше навън, за да ги посрещне; беше късно след полунощ и тя си помисли, че всички сигурно си бяха по леглата.

Освен това, тя им беше писала, че пристигат на следващия ден. Никога не си беше представяла, че Дънфорд ще настоява да тръгнат към Корнуол веднага след сватбата. Останаха на приема едва тридесет минути преди да бъде избутана в чакащата карета.

Пътуването й през Англия беше тихо и неудобно. Дънфорд беше взел книга със себе си и я пренебрегваше през целия път.

Докато пристигнаха в странноприемницата — същата, която бяха посетили при предишното си пътуване — нервите й вече бяха напълно съсипани. Беше прекарала целия ден в страх от нощта. Какво щеше да е да правят любов с гняв? Не знаеше как ще издържи това.

И тогава той напълно я зашемети, като я бутна надолу по коридора към една стая далеч от неговата, казвайки:

— Мисля, че нашата сватбена нощ трябва да бъде в Станидж Парк. Изглежда толкова… уместно, не мислиш ли?

Тя беше кимнала благодарно и бе избягала в стаята си.

Но сега беше тук и той щеше да настоява за сватбената си нощ. Огънят, горящ в очите му, беше достатъчно потвърждение за намеренията му.

Тя се загледа към предните градини. Нямаше достатъчно светлина, която да идва от къщата, но Хенри познаваше всеки сантиметър от пейзажа толкова добре, че можеше да си представи всичко в детайли до последното клонче. Почувства, че Дънфорд я наблюдава, докато тя гледаше как смразяващият вятър шумоли в листата.

— Хубаво ли е чувството да се завърнеш, Хенри?

Тя кимна рязко, неспособна да събере достатъчно смелост да го погледне.

— Помислих си, че ще е така — измърмори той.

Тя се обърна обратно.

— А ти радваш ли се да се върнеш?

Имаше дълга пауза преди той да отговори:

— Все още не знам. — После добави по-отсечено: — Влизай вътре, Хенри.

Тя се скова от тона му, но въпреки това влезе в къщата.

Дънфорд запали няколко свещи в свещника.

— Време е да се качим горе.

Хенри погледна назад през отворената врата към все още пълната карета, докато търсеше нещо, което щеше да отложи неизбежното.

— Нещата ми…

— Лакеят ще ги донесе сутринта. Време е за лягане.

Тя преглътна и кимна, страхувайки се от това, което предстоеше. Жадуваше за близостта, която бяха споделили в Уестънбърт, с всичките чувства на любов и задоволство, които беше намерила в ръцете му. Но това беше лъжа. Трябваше да е лъжа или той нямаше да се нуждае от нощ на допълнително забавление в леглото на любовницата си.

Хенри се заизкачва по стълбите, отправяйки се към старата си спалня.

— Не. — Ръцете на Дънфорд паднаха на раменете й. — Изпратих известие нещата ти да бъдат преместени в господарската спалня.

Тя се завъртя.

— Нямаш право.

— Имам всички права — рязко каза той, дърпайки я в спалнята си. — Все още имам всички права. — Той спря, после продължи с по-мек глас, сякаш започнал да осъзнава, че преиграва. — По едно време си мислех, че ще си благосклонна към идеята.

— Мога да се преместя обратно — предложи тя, някак с надежда. — Ако не ме искаш тук, няма нужда да оставам.

Той се засмя накъсано.

— Ох, аз те искам, Хенри. Винаги съм те искал. Направо ме убива колко много те искам.

В очите й се събраха сълзи.

— Не трябва да бъде по този начин, Дънфорд.

Той се вторачи в нея за няколко мига, очите му бяха пълни с гняв и болка, и недоверие. После се обърна и закрачи към вратата.

— Приготви се за двайсет минути — рязко каза той. Не погледна назад.