Джулия Куин
Дяволче (22)

Глава двадесет и първа

Това може и да беше единственото обяснение, но не означаваше, че Хенри е особено радостна от този факт. Когато наближи полунощ, мислите й все повече се съсредоточаваха върху предстоящата среща на Дънфорд с Кристин Фоулър. Дори музикалната вечер на Смайт-Смит, колкото и ужасна да бе, не успя да я разсея.

От друга страна, може би срещата на Дънфорд с Кристин Фоулър беше за добро; поне я отвличаше от струнния квартет Смайт-Смит.

Дънфорд не беше подценил техните музикални умения.

За нейна чест, Хенри успя да остане спокойна през цялото представление, концентрирана върху откриването на метод как някак си да запуши ушите си отвътре. Поглеждаше внимателно към часовника. Беше десет и петнадесет. Зачуди се дали той сега е в Уайтс, наслаждавайки се на игра с карти преди срещата си.

Концертът най-накрая достигна до последната си нехармонична нота и публиката дружно пое дъх на облекчение. Докато ставаше, Хенри чу някой да казва:

— Благодаря на Бог, че не изпълниха собствена композиция.

Хенри почти се засмя, но после видя, че едно от момичетата Смайт-Смит също е чула коментара. За нейна изненада, момичето не изглеждаше готово да избухне в сълзи. Изглеждаше вбесена. Хенри се усети, че кима одобрително. Поне момичето имаше дух. После осъзна, че недоволният поглед не беше насочен към грубия гост, а към майката на момичето. Любопитна, Хенри незабавно реши да се представи. Тя си проправи път през тълпата към импровизирания подиум. Останалите три момичета Смайт-Смит започнаха да се смесват с тълпата, но онази със заплашителното изражение на лицето, свиреше на чело, което не може да мъкне със себе си. Изглеждаше все едно не желае да го остави без надзор.

— Здравейте — каза Хенри, подавайки ръка. — Аз съм мис Хенриета Барет. Знам, че е много дръзко от моя страна да се представям сама, но си помислих, че можем да направим изключение, след като скоро ще бъдем братовчеди.

Момичето я погледа невиждащо за момент, след което каза:

— О, да. Вие трябва да сте сгодена за Дънфорд. Той тук ли е?

— Не, имаше друг ангажимент. Има доста зает график тази вечер.

— Моля ви, не трябва да се извинявате заради него. Това… — тя махна към столовете и стойките за ноти, които още бяха на мястото си, — е отвратително. Той е много мил мъж и е идвал вече три пъти на тези приеми. Всъщност, съм много доволна, че не е дошъл. Не искам да съм отговорна за неговата глухота, която със сигурност ще настъпи, ако посети твърде много от нашите музикални вечери.

Хенри заглуши кикотенето си.

— Не, моля ви, давайте, смейте се — каза момичето. — По-скоро предпочитам това, отколкото да ми правите комплимент, както всички тези хора наоколо ще започнат да правят скоро.

— Но кажете ми — каза Хенри, навеждайки се напред. — Защо всички продължават да идват?

Момичето изглеждаше смутено.

— Не знам. Мисля, че трябва да е от почит към покойния ми баща. О, съжалявам, още дори не съм ви казала името си. Аз съм Шарлот Смайт-Смит.

— Знам. — Хенри посочи към програмата й, на която бяха изброени имената на дъщерите и съответните им инструменти.

Шарлот завъртя очи.

— Беше прекрасно да се запознаем, мис Барет. Надявам се скоро да имаме шанса да се срещнем отново. Но моля ви, умолявам ви, не присъствайте на друго наше представление. Не искам да съм отговорна за загубата на вашия здрав разум, която със сигурност ще настъпи, ако първо не се окажете глуха.

Хенри потисна усмивката си.

— Не е чак толкова зле.

— О, но аз знам, че е.

— Е, със сигурност не е добре — отстъпи Хенри. — Но се радвам, че дойдох. Вие сте първата роднина на Дънфорд, която срещам.

— И вие сте първата годеница на Дънфорд, която срещам.

Сърцето на Хенри пропусна един удар.

— Извинете?

— О, Боже — бързо каза Шарлот, лицето й стана розово. — Отново и отново успявам. Някак си нещата, които казвам звучат, съвсем различно в главата ми отколкото на глас.

Хенри се усмихна, виждайки толкова много от себе си в братовчедката на Дънфорд.

— Вие, разбира се, сте неговата първа и надявам се, единствена годеница. Беше повече от вълнуващо да чуя, че се е сгодил. Винаги е бил такъв развратник и… О, Боже, със сигурност не искате да чуете това, нали?

Хенри се опита да се усмихне отново, но просто не успя. Последното нещо, което искаше да чуе тази нощ, бяха приказки за развратните дни на Дънфорд.

* * *

Керълайн и Хенри напуснаха скоро след това. Докато Керълайн си вееше яростно с ветрилото в каретата оповести:

— Кълна се, никога отново няма да посетя някой от тези рецитали.

— На колко си присъствала?

— Това ми е третият.

— Човек би си помислил, че трябва да си си научила урока до сега.

— Да — въздъхна Керълайн. — Така е.

— Защо отиде?

— Не знам. Момичета наистина са доста мили и не искам да нараня чувствата им.

— Поне успяхме да си тръгнем сравнително рано. Всичкият този шум ме изтощи.

— Мен също. С малко късмет, ще си бъда в леглото преди полунощ.

Полунощ. Хенри прочисти гърло.

— Колко е часът сега?

— Сигурно е почти единадесет и половина. Часовникът показваше единадесет и петнадесет, когато си тръгнахме.

Хенри искаше някак да накара сърцето си да спре да препуска толкова бързо. Дънфорд вероятно се приготвяше да напусне клуба си всеки момент. Скоро щеше да бъде на път към Блумсбъри, към площад Ръсел номер четиринадесет. Тя мълчаливо прокле лейди Уолкът, че й беше дала адреса. Не бе успяла да се въздържи да провери адреса на картата. Това, да знае къде точно ще отиде той, направи нещата много по-трудни.

Каретата спря пред къщата на Блайдън и лакеят незабавно се появи, за да помогне на дамите да слязат.

Когато те влязоха в предния салон, Керълайн уморено свали ръкавиците си и каза:

— Аз отивам директно в леглото, Хенри. Не знам защо, но съм изтощена. Ще бъдеш ли така добра да помолиш прислугата да не ме притеснява?

Хенри кимна.

— Аз мисля да преровя библиотеката, за да си намеря нещо за четене. Ще се видим сутринта.

Керълайн се прозя.

— Ако се събудя дотогава.

Хенри я наблюдаваше как се качва по стълбите, след което се запъти надолу по коридора към библиотеката. Взе свещника от страничната маса и влезе в стаята, прокарвайки пламъците близо до книгите, така че да може да прочете заглавията. Не, размишляваше тя, нямаше настроение за още една творба на Шекспир. „Памела“ на Ричардсън беше твърде дълга. Томът изглеждаше над хиляда страници.

Тя погледна към часовника с махалото в ъгъла. Лунната светлина се стелеше през прозореца и падаше върху него, поради което беше много лесно за Хенри да види колко е часът. Единадесет и половина. Тя скръцна със зъби. Нямаше начин да легне и да е способна да заспи тази нощ.

Стрелката на минутите лениво се движеше наляво. Хенри гледаше към часовника докато не стана единадесет и тридесет и три. Това беше лудост. Не можеше просто да седи тук и да гледа часовника цяла нощ. Трябваше да направи нещо.

Тя се затича нагоре към стаята си, без да е съвсем сигурна, какво планира да прави, докато не отвори гардероба си и не видя бричовете и сакото си, сгънати в ъгъла. Изглеждаше сякаш камериерката се е опитала да ги скрие. Хенри вдигна дрехите и ги опипа замислено. Сакото беше тъмносиньо, а бричовете — тъмносиви. И двете щяха да се слеят добре с нощта.

Решението й беше взето, бързо се отърси от вечерната си рокля и се вмъкна в мъжкото облекло, плъзгайки ключ в джоба на бричовете си. Издърпа косата си назад в опашка и я пъхна в яката на сакото. Никой с добро зрение не би я сбъркал с момче, но поне нямаше да привлича внимание отдалеч.

Сложи ръка на дръжката на вратата, после си спомни как беше хипнотизирана от тиктакането на часовника в библиотеката.

Спусна се обратно в стаята, все малкия часовник, който стоеше на тоалетната й масичка и изтича към вратата. Подавайки глава в коридора, тя установи, че е празно и забърза навън. Успя да слезе по стълбите и да излезе през вратата без никой да я забележи. Пое в бърз ход, като гледаше да внимава къде върви. Мейфеър беше най-безопасната част от града, но една жена все пак не можеше да е твърде предпазлива. Само няколко пресечки по-надолу имаше място, където се нареждаха файтоните под наем. Щеше да вземе един, за да отиде до Блумсбъри, да изчака с нея докато шпионира къщата на Кристин Фоулър и после да я върне до Мейфеър.

Бързо стигна до крайната си точка, ръцете й все още стискаха часовника. Поглеждайки надолу, тя видя, че беше 11:44. Трябваше да мине бързо през града.

Имаше няколко файтона, наредени в опашка и Хенри скочи в първия, давайки адреса на Кристин Фоулър.

— И карай бързо на там — решително каза тя, опитвайки се да имитира тона на Дънфорд, когато иска нещо да се свърши незабавно.

Кочияшът сви по Оксфорд Стрийт, после продължи по този път няколко минути докато не направи серия от завои, които ги изведоха на Ръсел Скуеър.

— Пристигнахме — каза той, очевидно очаквайки тя да излезе.

Хенри погледна часовника. 11:56. Дънфорд все още не беше пристигнал. Той бе извънредно точен, но не и от типа хора, които притесняват домакините с ранното си пристигане.

— Ъъ, само ще изчакам за момент — извика тя. — Имам среща с един човек, а той не е пристигнал още.

— Това ще ви струва допълнително.

— Ще ви платя допълнително.

Кочияшът я огледа добре и явно реши, че само някой с много пари може да се облече в такива скандални дрехи, после седна обратно, решавайки, че да седи в Блумсбъри беше много по-лесно, отколкото да се оглежда за друг пътник.

Хенри гледаше в малкия си часовник, наблюдавайки как стрелката на минутите бавно се носеше към дванадесет. Най-накрая чу тропота от конски подкови и погледна нагоре, разпознавайки каретата на Дънфорд, която идваше от долния край на улицата.

Тя сдържа дъха си. Той слезе, изглеждаше много елегантен и както винаги, невероятно привлекателен. Хенри въздъхна раздразнено. Любовницата му нямаше да иска да го пусне, когато изглеждаше така.

— Това ли е личността, която чакате? — попита кочияшът.

— Не съвсем — предпазливо каза тя. — Ще се наложи да почакам още малко.

Той сви рамене.

— Парите са си ваши.

Дънфорд изкачи стъпалата и почука по вратата. Звукът от тежкото месингово чукало проехтя по улицата, опъвайки и без това раздрънканите нерви на Хенри. Тя притисна лице към прозореца. Кристин Фоулър вероятно имаше прислужник, който да отвори вратата, но Хенри искаше да има добра гледка просто за всеки случай.

Вратата се отвори, за да покаже поразителна красавица с гъста, черна коса, която се спускаше надолу по гърба й в леки вълни.

Очевидно не беше облечена да посреща обикновени посетители. Хенри погледна надолу, оглеждайки собственото си определено неподходящо облекло и се опита да игнорира болката в корема си.

Точно преди вратата да се затвори, Кристин сложи ръка върху задната част на главата на Дънфорд, притегляйки устните му надолу към своите. Ръцете на Хенри се свиха в юмруци. Вратата се затвори преди да успее да види точно колко дълбоко се целуваха.

Тя погледна надолу към ръцете си. Ноктите й бяха забити до кръв в дланите й.

— Това не беше по негова вина — измърмори под носа си тя. — Той не предизвика целувката. Не беше негова вината.

— Казахте ли нещо? — извика кочияшът.

— Не!

Той седна обратно, очевидно решавайки, че всичките му теории за общата глупост на жените са се потвърдили.

Хенри заудря нервно с ръка по седалката. Колко време щеше да му отнеме, за да каже на Кристин, че трябва да си намери нов покровител? Половин час? Със сигурност не повече. Може би четиридесет и пет минути, просто за да бъде великодушен, в случай, че имаше да извърши парична уговорка с нея. Хенри не я интересуваше колко много злато щеше да й даде, стига да се отърве от нея. Завинаги.

Поемайки дълбоко въздух, за да овладее напрежението, което препускаше в нея, Хенри постави часовника в скута си. Тя го загледа докато започна да вижда двойно и очите й се насълзиха. Наблюдаваше как малката стрелка се движи надолу към три и си казваше сурово, че е твърде оптимистична; не беше възможно той да приключи с тази работа само за петнадесет минути.

Наблюдаваше докато малката стрелка падаше дори още по-ниско, достигайки до шест. Тя преглътна неудобно, казвайки си, че след като годеникът й е толкова мил мъж, ще иска да съобщи новините на любовницата си нежно. Затова сигурно му отнемаше толкова време.

Още петнадесет минути минаха и тя задуши риданието си. Дори най-милият мъж щеше да се отърве от любовницата си за четиридесет и пет минути.

Някъде в далечината се чу часовник, който удари един път.

После удари два пъти.

И след това, невероятно, но прокънтя за трети път.

Хенри най-накрая се предаде на отчаянието си, мушна спящия кочияш в гърба и каза:

— Гросвенър Скуеър, моля.

Той кимна и тръгнаха.

Тя гледаше право напред през целия път до дома, очите й блестяха от абсолютна пустота. Можеше да има само една причина, поради която един мъж да прекара толкова време с любовницата си. Той не беше излязъл дори след три часа. Тя си спомни за няколкото им откраднати мига в спалнята й в Уестънбърт. Със сигурност не беше с нея три часа.

След всичко това, след всички тези уроци как да се държи спокойно и прилично, и с женствена грация, все още не беше достатъчно жена, за да задържи интереса му. Никога не би могла да бъде повече от това, което е. Сигурно бе луда, задето дори си беше помислила да опита.

По инструкции на Хенри, наемният файтон отби през няколко къщи от тази на Блайдън. Тя даде на кочияша повече монети, отколкото беше необходимо и тръгна слепешката. Плъзна се безшумно вътре и нагоре към стаята си, където съблече дрехите си, изрита ги под леглото, и издърпа нощницата. Първата, която сграбчи беше онази, с която беше облечена, когато тя и Дънфорд… Не, не можеше да я сложи отново. Някак си изглеждаше изцапана. Сви я на топка и я хвърли в огъня, сграбчвайки друга.

Стаята й беше топла, но тя трепереше докато се плъзгаше под завивките.

* * *

Дънфорд най-накрая се заклатушка надолу по предните стълби на Кристин в четири и половина сутринта. Винаги я бе мислил за благоразумна жена; предположи, че точно заради това беше с нея толкова дълго. Но тази нощ почти промени мнението си. Първоначално тя се беше разплакала, а той не беше от типа мъже, които можеха да излязат и да оставят жена, докато плаче.

След това му предложи питие и когато той го изпи, му предложи още няколко. Дънфорд отказа, усмихна й се с лек присмех и й каза, че макар да е изключително възхитителна жена, алкохолът не може да го склони към прелъстяване, когато той не иска да бъде съблазнен.

После тя започна да излага тревогите си. Беше заделила малко пари настрани, но какво би станало, ако не може да си намери друг покровител? Дънфорд й каза за граф Билингтън и после прекара следващия час да я уверява, че ще й даде някакви пари и че може да остане в къщата докато изтече наемът.

Най-накрая тя въздъхна, приемайки съдбата си. Той се приготви да тръгва, но тя сложи длан на ръката му и го попита дали иска чаша чай. И каза, че били приятели също толкова, колкото и любовници. Тя нямаше много приятели, начинът й на работа не ги насърчаваше. Чай и разговор беше всичко, което искаше. Просто някой, с когото да си поговори.

Дънфорд бе погледнал в черните й очи. Казваше му истината. Ако имаше едно нещо, което можеше да се каже за Кристин, това бе, че е честна. И така, след като той винаги я бе харесвал, остана и говори. Те клюкарстваха, приказваха за политика. Разказа му за брат си, който беше в армията; тя се усмихна, когато той й разказа за инцидента със свинарника и му каза, че се радва за него. Най-накрая той я целуна леко и нежно по устните.

— Ще бъдеш щастлива с Билингтън — каза й Дънфорд. — Той е добър мъж.

Устните й се извиха в тъжна усмивка.

— След като го казваш, значи трябва да е истина.

Той погледна към джобния си часовник, когато приближи каретата си и изруга. Не беше имал намерение да стои до толкова късно. Щеше да е уморен на следващия ден. Е, добре, предполагаше, че може да спи до следобед, ако беше толкова склонен. Нямаше никакви планове преди излета с Хенри следобеда.

Хенри.

Само мисълта за нея го караше да се усмихва.

* * *

Когато Хенри се събуди на следващата сутрин, възглавницата й беше мокра от сълзи. Тя я погледна неразбиращо. Не беше плакала до заспиване предишната нощ; всъщност се чувстваше странно празна и суха. Никога не беше чувала за тъга толкова силна, че в действителност да плачеш докато спиш.

И все пак, не можеше да си представи мъка по-голяма от нейната.

Не можеше да се омъжи за него. Това беше единствената ясна мисъл в главата й. Знаеше, че повечето сватби не се основаваха на любов, но как да се отдаде на мъж, който беше толкова непочтен, че можеше да заяви любовта си към нея и после да прави любов с любовницата си само две седмици преди сватбата?

Дънфорд сигурно й беше направил предложение от жалост, а също така и заради силното си чувство за отговорност. Защо иначе щеше да се окове с дива и буйна особнячка, която дори не знаеше разликата между дневна дреха и вечерна рокля?

Той беше казал, че я обича. Тя му беше повярвала. Каква абсолютна глупачка беше. Освен ако…

Хенри заглуши риданието си.

Може би той я обичаше. Може би не го беше разбрала грешно. Може би просто не беше достатъчно женствена, за да го задоволи. Може би той имаше нужда от повече, отколкото тя можеше да бъде някога.

Или може би той беше просто лъжец. Не знаеше в какво предпочита да вярва.

Поразителната част беше, че не го мразеше. Беше направил толкова много за нея, беше показал твърде много нежност към нея, за да го мрази. Не мислеше, че беше спал с Кристин с някакво чувство на злоба към нея. И не мислеше, че го е направил заради някакво извратено вълнение.

Не, вероятно беше спал с нея, защото си мислеше, че това е негово право. Той беше мъж, а те правеха нещата по този начин.

Нямаше да боли толкова, ако не й беше казал, че я обича. Дори можеше да е способна да се омъжи.

Но как да прекрати това? Цял Лондон бръмчеше за техния годеж; да се откаже сега щеше да бъде голямо неудобство. Не мислеше особено за клюките заради себе си. Щеше да замине обратно за провинцията, макар и не към Станидж Парк, помисли си тя болезнено. Той вероятно нямаше да й позволи да се завърне. Но можеше да замине някъде където висшето общество нямаше да я достигне.

Той обаче не можеше. Животът му беше в Лондон.

— О, Боже! — извика тя. — Защо просто не можеш да го нараниш?

Тя все още го обичаше. Някъде някой сигурно се смееше на това.

Той трябваше да е този, който да се откаже от годежа. По този начин нямаше да изстрада унижението да бъде изоставен. Но как да го накара да го направи? Как?

Лежа на леглото си повече от час, очите й бяха фокусирани върху малката пукнатина на тавана. Какво можеше да направи, за да го накара да я мрази толкова много, че да развали годежа? Нито един от плановете й не изглеждаше приемлив, само… Да, това беше. Точно това беше.

С натежало сърце тя отиде до писалището си и отвори чекмеджето, което Керълайн предвидливо беше заредила с хартия, мастило и перо. Внезапно тя си спомни за въображаемата приятелка, която беше имала като дете. Розалинд. Името щеше да свърши работа като всяко друго.

„Домът на семейство Блайдън, Лондон

2 май 1817 г.

Скъпа моя Розалинд,

Съжалявам, че не съм писала отдавна. Извинението ми е, че животът ми се промени драматично през последните месеци и едва имам време да мисля. Ще се омъжвам! Мога да си представя, че си изненадана. Карлайл умря скоро и новият лорд Станидж дойде до Станидж Парк. Той е много далечен братовчед на Карлайл. Двамата дори не се познаваха. Нямам време да излагам детайлите, но ние се сгодихме и ще се женим. Много съм развълнувана, както сигурно можеш да си представиш, след като това означава, че мога да остана в Станидж Парк през остатъка от живота си. Знаеш колко обичам да съм там.

Името му е Дънфорд. Това е фамилното му име, но никой не го нарича със собственото му име. Той е много мил и се отнася нежно към мен. Каза ми, че ме обича. Естествено, аз отговорих същото. Мисля, че е само от учтивост. Естествено, аз ще се омъжа за него само заради скъпия, прескъпия Станидж Парк, но го харесвам много и не искам да нараня чувствата му.

Мисля, че ще се разбираме добре заедно.

Нямам време да пиша повече. Оставам в Лондон с няколко от приятелите на Дънфорд и ще бъда тук още две седмици. След това може да изпращаш кореспонденцията в Станидж Парк; сигурна съм, че мога да го убедя да заминем за там незабавно след сватбата. Предполагам, че ще бъдем на меден месец за известно време и после смятам, че той ще иска да се върне в Лондон. Нямам нищо против, ако той остане; както вече споменах, Дънфорд е достатъчно приятен компаньон. Но предполагам, че скоро ще се отегчи от провинциалния живот. Това добре ще ме задоволи. Ще съм способна да се върна към стария си живот без страх, че мога да свърша като гувернантка или компаньонка на някой.

Оставам си твоя най-скъпа приятелка,

Хенриета Барет“

Като трепереше силно Хенри, сгъна писмото и го пъхна в плик, адресиран за „лорд Станидж“. Преди да има шанса да обмисли действията си, тя се втурна към долния етаж и го остави в ръцете на лакей с инструкции да бъде доставено незабавно.

После се обърна и се запъти обратно нагоре по стълбите, всяка стъпка изискваше изключително количество енергия, за да се изкачи.

Тя се отправи към стаята си и след като затвори и заключи вратата, легна върху леглото.

Сви се на топка и остана в тази поза часове наред.

 

 

Дънфорд се усмихна, когато икономът му подаде бял плик. Когато го вдигна от сребърния поднос, той разпозна почерка на Хенри. Той беше същият като нея, помисли си той, спретнат и прав, без цветиста украса.

Дънфорд отвори плика и извади листа.

„Скъпа моя Розалинд…“

Глупавото момиче беше объркало писмата и пликовете. Дънфорд се надяваше, че има причина за нетипичната й разсеяност. Той започна да сгъва писмото отново, но тогава зърна името си. Любопитството спечели срещу скрупулите, и той разгъна листа.

Няколко мига по-късно той падна от вцепенените му пръсти и се понесе към земята.

Естествено, аз ще се омъжа за него само заради Станидж Парк…

Естествено, аз ще се омъжа за него само заради Станидж Парк…

Естествено, аз ще се омъжа за него само заради Станидж Парк…

Мили Боже, какво беше направил? Тя не го обичаше. Никога не го бе обичала. Вероятно никога нямаше да го обича.

Колко ли много се беше смяла. Той се отпусна в стола. Не, не се беше смяла. Въпреки пресметливото си поведение, Хенри не беше жестока. Просто обичаше Станидж Парк повече, от колко можеше някога да обича нещо друго — или някого другиго.

Неговото беше любов, на която никога нямаше да бъде отговорено.

Боже, това беше иронично. Той все още я обичаше. Дори след това, все още я обичаше. Беше й толкова бесен, че почти я намрази, но все още я обичаше. Какво, по дяволите, щеше да прави?

Той стана на крака олюлявайки се и си наля питие, без да съзнава, че все още дори не беше настъпил следобеда. Пръстите му стискаха чашата толкова силно, че беше чудо, че не я счупи. Той изпи до дъно питието и когато това не намали болката му, изпи още едно.

Дънфорд си представи лицето й, умът му рисуваше деликатните, подобни на крила вежди, върху тези поразителни сребристи очи. Можеше да види косата й, да определи до един безбройните цветове, които съставяха тази буйна грива, която по-скоро бе неточно да се нарече светло кафява. А устата й… тя винаги беше в движение — усмихваше се, смееше се, цупеше се.

Целуваше.

Можеше да почувства устните й под своите. Те бяха меки, пълни и толкова страстни в отговор. Тялото му се втвърди, когато си спомни чистия възторг от докосването й. Тя беше невинна и все пак инстинктивно знаеше как да го привърже със страст.

Той я искаше.

Искаше я със сила, която заплашваше да го погълне.

Все още не можеше да развали годежа.

Трябваше да я види още един последен път. Трябваше да я докосне и да види дали щеше да издържи на това мъчение.

Обичаше ли я достатъчно, за да мине през тази сватба, след това, което бе разбрал?

Мразеше ли я достатъчно, за да се ожени за нея, само за да я контролира и наказва за начина, по който го беше накарала да се чувства?

Само още един път.

Трябваше да я види само още един път. Тогава щеше да знае.