Хенри почти изтърси, че не си въобразява нищо, а е влюбена в Дънфорд, но не искаше да достави удоволствие на лейди Уолкът като й покаже, че емоциите й са се надигнали, затова просто затвори уста. Сара-Джейн повдигна глава по особено снизходителен начин и Хенри, неспособна да понася присъствието й повече, дръпна ръкава си и каза студено:

— Моля ви, пуснете ме.

— Името й е Кристин Фоулър. Той смята да се види с нея в петък. В полунощ.

— Казах „пуснете ме“, лейди Уолкът.

— Нека е по вашия начин тогава, мис Барет. Но помислете за това: ако аз лъжа, как мога да ви дам точното време на следващата му любовна среща? Можете просто да отидете до къщата й в полунощ, да видите дали греша и да ме обявите за лъжкиня. — Внезапно тя пусна ръкава на Хенри. — Но аз не съм лъжец.

Хенри, която беше готова да полети само преди няколко мига, се намери залепнала на място. Думите на лейди Уолкът съдържаха нещо повече от зрънце здрав разум.

— Ето. — Сара-Джейн й подаде лист хартия. — Това е адресът й. Мис Фоулър е прекалено добре известна. Дори аз знам къде живее тя.

Хенри погледна листчето, сякаш беше чудовище.

— Вземете го, мис Барет. Какво ще решите да правите с него зависи от вас.

Хенри все още гледаше, неспособна да определи ужасните емоции, изливащи се в нея. Лейди Уолкът най-накрая вдигна ръката й, изправи пръстите й и пъхна хартията в дланта й.

— В случай, че не го прочетете, мис Барет, ще ви кажа адреса. Тя живее на Ръсел Скуеър номер 14 в Блумсбъри. Това е доста приятна малка къща. Вярвам, че бъдещият ви съпруг я притежава.

— Моля ви, махайте се — каза Хенри с равен глас.

— Както желаете.

— Веднага.

Лейди Уолкът наведе глава грациозно и изчезна в тълпата.

— О, ето къде си, Хенри!

Хенри вдигна поглед и видя Бел да приближава.

— Какво правиш в ъгъла?

Хенри преглътна.

— Просто се опитвам да избягам от навалицата за малко.

— Със сигурност не мога да те виня. Може да бъде доста изморително да бъдеш последната мода, нали? Но не се бой, Дънфорд със сигурност ще се появи скоро, за да те спаси.

— Не! — бурно каза Хенри. — Просто не се чувствам добре. Ще бъде ли ужасно грубо, ако си отида сега у дома?

Бел погледна към нея притеснено.

— Разбира се, че не. Изглеждаш леко зачервена. Надявам се, че нямаш треска.

— Не, аз просто… просто искам да си легна.

— Разбира се. Защо не се отправиш към вратата? Аз ще намеря Дънфорд и ще го изпратя да те придружи до вкъщи.

— Не. — Думата излезе бързо и с повече сила, отколкото Хенри възнамеряваше. — Не е необходимо. Той вероятно е с приятелите си и не искам да го прекъсвам.

— Сигурна съм, че няма да има нищо против. Всъщност ще бъде много по-ядосан на мен за това, че не съм го информирала, че ти е зле. Ще бъде много загрижен.

— Но аз наистина искам да тръгна сега. — Хенри долови истеричната нотка, прокрадваща се в гласа й. — Наистина искам да полегна, а може да ти отнеме цяла вечност да го намериш.

— Добре — каза бавно Бел. — Ела с мен. Ще накарам да те откарат у дома с моята карета. Не, аз ще те придружа. Не се държиш на краката си много добре.

Хенри не беше изненадана. Със сигурност не се чувстваше много устойчива и на краката си, и иначе.

— Не е необходимо, Бел. Ще се оправя веднага след като си легна.

— Това е абсолютно необходимо — отвърна решително Бел. — И изобщо не е проблем. Ще те придружа до леглото и тогава ще се върна на бала.

Хенри кимна, без дори да забележи кога омразното късче хартия се изплъзна от пръстите й.

Те се придвижиха навън, спряха, за да помолят приятел да информира Джон и Дънфорд, че са напуснали. Когато стигнаха до каретата, Хенри осъзна, че трепери; и остана така по целия път до дома.

Очите на Бел изразяваха все повече безпокойство и тя докосна челото на Хенри.

— Сигурна ли си, че нямаш треска? Аз имах веднъж. Беше ужасно, но можем да я лекуваме по-ефикасно, ако я открием по-рано.

— Не — каза Хенри, като стисна здраво ръце на гърдите си. — Това е просто умора. Сигурна съм.

Бел не изглеждаше убедена и когато пристигнаха в къщата на Блайдън, тя побутна Хенри бързо по стълбите и в леглото.

— Не мисля, че трябва да тръгвам — каза тя и седна на стола до леглото на Хенри. — Ти изобщо не изглеждаш добре и не ми се иска да оставаш сама, ако се влошиш.

— Моля те, не оставай — помоли се Хенри, докато си мислеше, че някак си трябва да е сама в мъката и объркването си. — Няма да съм сама. Родителите ти държат армия от прислужници. А и не възнамерявам да правя нищо друго освен да лежа и да спя. Освен това, Джон ще очаква да се върнеш на бала. Ти обеща, че ще се върнеш.

— Сигурна ли си, че ще заспиш?

— Сигурна съм, че ще опитам. — С всички тези мисли, плуващи в главата й Хенри не беше сигурна, че някога щеше да е способна отново да заспи спокойно.

— Добре тогава. Но не мисля, че ще се забавлявам. — Бел се усмихна докато се опитваше да предизвика малко добро настроение у приятелката си.

Хенри успя слабо да се усмихне в отговор.

— Може ли да духнеш свещта, когато излизаш?

Бел кимна, направи това, за което беше помолена и излезе.

Хенри лежа будна в тъмнината няколко часа. Гледаше в тавана, който не можеше да види, умът й се луташе в лабиринт, който изглежда я връщаше обратно в една точка.

Със сигурност лейди Уолкът трябва да бе излъгала. Тя бе очевидно злобна и Хенри беше съвсем наясно, че тази жена искаше — или поне преди е искала — Дънфорд за себе си. Имаше всякакъв мотив, за да разруши щастието на Хенри.

Освен това Дънфорд я обичаше. Той беше казал, че е така и Хенри му вярваше. Никой мъж не можеше да я гледа с подобна нежност, да прави любов с нея с толкова изящна преданост, ако не я обичаше.

Освен… ами ако не го беше задоволила? Когато бяха правили любов, Дънфорд беше спрял преди да свърши. Беше й казал, че е защото не иска да забременее. Тогава се възхити от контрола му.

Но щеше ли един влюбен мъж да притежава такъв контрол? Може би той не чувстваше същия вид нужда като нея. Може би намираше по-опитната жена за по-неустоима. Може би тя беше все още едно прекалено неопитно, недодялано момиче. Не, дори мъжкарана. Може би изобщо не беше достатъчно женствена.

Що се отнася до точно този въпрос, тя все още знаеше твърде малко за това как да бъде жена. Трябваше да се консултира с Бел за почти всеки важен въпрос.

Хенри се сви на топка, притисна ръце към ушите си, сякаш това можеше да спре песимистичния глас вътре в нея. Нямаше да си позволи да се съмнява в него. Той я обичаше. Така беше казал и тя му вярваше.

Само един влюбен мъж можеше да каже с такъв напрегнат, сериозен глас: Понякога си мисля, че бих дал живота си само заради една от усмивките ти.

Ако Дънфорд я обичаше, а тя беше сигурна в това, тогава не беше възможно да държи любовница. Никога нямаше да направи нещо, което да я нарани толкова болезнено.

Но тогава защо лейди Уолкът беше представила точно време и място за неговата предполагаема среща с тази Кристин Фоулър?

Както й беше казала, ако лъжеше със сигурност щеше да е лесно Хенри да я хване. Всичко, което трябваше да направи бе, да се скрие до къщата на Кристин Фоулър в уреченото време и да види дали Дънфорд ще пристигне. Ако лейди Уолкът лъжеше, той изобщо нямаше да се появи.

Така че трябваше да има някаква истина в историята на лейди Уолкът, реши Хенри. Не знаеше как може да е придобила тази информация, но не би се учудила, ако жената подслушва разговори или чете хорските писма. Въпреки коварната постъпка на лейди Уолкът обаче, едно беше сигурно: нещо щеше да се случи в петък в полунощ.

Изведнъж Хенри почувства силно чувство на вина. Как можеше да се съмнява в Дънфорд по този начин? Тя щеше да му е бясна, ако той покажеше подобна липса на доверие в нея. Знаеше, че не трябва да се съмнява в него. Не искаше да се съмнява, но не можеше да отиде при Дънфорд и да го попита за това. Тогава той щеше да знае, че тя се съмнява в него. Не знаеше дали би реагирал с ярост или студено разочарование, но не мислеше, че може да се справи с нито едното от двете.

Въртеше се в омагьосан кръг. Не можеше да се изправи срещу него, защото той щеше да се ядоса, ако разбере, че тя изобщо мисли за възможно да има дори зрънце истина в думите на лейди Уолкът. А ако не направеше нещо, щеше да прекара остатъка от живота си с този облак на съмнение над главата си. Не мислеше наистина, че той има любовница и едно такова обвинение щеше да го провокира извънредно. Но ако не застанеше пред него, никога нямаше да знае това със сигурност.

Хенри стисна очи, пожелавайки си да заплаче. Сълзите щяха да я изтощят и тогава може би щеше да успее да заспи.

* * *

— Как така е болна? — Дънфорд пристъпи заплашително към Бел.

— Ами така, Дънфорд. Не се чувстваше добре, затова я заведох у дома и я сложих да си легне. Тези две седмици бяха изключително уморителни за нея, ако не си забелязал. Половината население на Лондон реши, че просто трябва да се запознае с нея през това време. И после ти буквално я остави на вълците в момента, в който дойдохме тук.

Дънфорд потрепери от нотката на укор в гласа на Бел.

— Опитвам се да сведа клюките до минимум. Ако й отделям твърде много внимание публично, ще започнат да си чешат отново езиците.

— Ще престанеш ли с тези клюки! — отсече Бел. — Знам, каза, че правиш всичко това за Хенри, но за нея то не е важно. Единственото, което я интересува си ти, а ти изчезна тази нощ.

Очите му пламнаха и той мина покрай нея.

— Отивам да я видя.

— О, не, не отиваш — каза Бел, хващайки го за ръкава. — Горкото момиче е изтощено; остави я да спи. И като казах да спреш да се притесняваш за клюките, това не означава, че е позволено да нахлуеш в стаята й, още повече в къщата на майка ми, по средата на нощта.

Дънфорд се успокои, но стисна челюст срещу силата на самоненавистта и безсилието си. Никога не се беше чувствал по този начин; усещането бе все едно някой се храни с вътрешностите му. Просто да знае, че Хенри е зле и сама — или ако не сама, то поне без него — го караше да трепери от студ, жега, страх и Бог знае още какво.

— Тя ще се оправи ли? — попита най-накрая той с внимателно премерен тон.

— Ще се оправи — отговори меко Бел, поставяйки длан върху ръката му. — Просто се нуждае от малко сън. Несъмнено ще помоля майка ми да я нагледа по-късно тази нощ.

Той кимна рязко.

— Направи го. Аз ще се отбия да я видя утре сутрин.

— Сигурна съм, че ще го оцени. Аз също ще се отбия. — Бел тръгна да се отдалечава, но той я викна и когато се обърна, тя каза: — Да?

— Просто искам да ти благодаря, Бел. — Той замълча за миг. На врата му играеше мускул. — За това, че си й приятелка. Нямаш идея колко отчаяно се нуждае от такава. Това означава много за нея. И за мен.

— О, Дънфорд. Не трябва да ми благодариш. Тя е такъв човек, че е много лесно да й бъдеш приятел.

Дънфорд въздъхна докато напускаше бала. Той бе поносим единствено, защото знаеше, че скоро ще може да предяви претенции за валс с годеницата си. Сега, когато тя си беше тръгнала, нямаше нищо, което да очаква. Като си помисли, беше невероятно колко пуст изглеждаше животът без нея.

Какви ги мислеше изобщо? Той тръсна глава, за да изпъди тази мисъл от ума си. Нямаше причина дори да помисля за живот без Хенри. Той я обичаше, както и тя него. Какво повече можеше да иска?

* * *

— Имате посетител, мис Барет.

Разположена удобно на леглото си, Хенри вдигна поглед към прислужницата, която току-що беше направила съобщението. Бел беше дошла тази сутрин, за да й прави компания и двете понастоящем разлистваха модни скици.

— Кой е, Сали? — попита Бел.

— Лорд Станидж, милейди. Казва, че иска да види как се справя годеницата му.

Бел се намръщи.

— Наистина не е подходящо за него да се качва тук, но ти си болна, а и аз съм тук, за да те наглеждам.

Хенри нямаше време да каже, че изобщо не е сигурна дали иска да го види, преди Бел да добави:

— Сигурна съм, че просто си умираш да го видиш. Няма проблем, ако посещението е за кратко. — Тя кимна на прислужницата, която отиде на долния етаж да доведе Дънфорд.

Той се появи толкова бързо, че Хенри си помисли, че трябва да е вземал по две стъпала наведнъж.

— Как си? — дрезгаво попита Дънфорд, като застана бързо до нея.

Тя преглътна няколко пъти, опитвайки се да се отърве от буцата в гърлото си. Гледаше я с такава любов в очите, че тя се почувства като предателка задето изобщо си е помислила, дори за кратко, че онова, което беше казала лейди Уолкът, може да е истина.

— Д-доста по-добре.

Той взе дланта й и я задържа между своите.

— Не мога да ти опиша колко съм доволен да чуя това.

Бел прочисти гърло.

— Просто ще изчакам пред вратата. — Тя се наведе и каза на Дънфорд: — Само две минути.

Той кимна. Бел напусна стаята, но не затвори вратата.

— Как се чувстваш наистина? — попита той.

— Много по-добре — каза искрено Хенри. Чувстваше се много по-добре сега, когато го виждаше отново. Чувстваше се като глупачка за всяка мисъл, че той я е предал. — Мисля, че беше най-вече умора.

— Изглеждаш доста изморена. — Той се намръщи. — Имаш сенки под очите.

Сенките вероятно се дължаха изцяло на неспособността й да спи предишната нощ, помисли си печално Хенри.

— Мисля, че трябва да прекарам остатъка от днешния ден в леглото — каза тя. — Не помня кога за последно съм го правила. Чувствам се греховно мързелива.

Той докосна брадичката й.

— Заслужаваш го.

— Наистина ли?

— Мхм. Искам да си добре отпочинала, когато се оженим. — Той се усмихна дяволито. — Тогава имам намерение да те изтощя.

По страните й плъзна руменина, но тя не беше твърде засрамена, за да каже:

— Иска ми се да бяхме женени вече.

— Както и на мен, любов моя. — Той се наведе напред, а натежалият му поглед се спусна към устните й.

— Ехо! — Бел мушна глава в стаята.

Дънфорд изруга под нос.

— Усетът ти за време, както винаги, е безпогрешен.

Бел сви рамене.

— Това е талант, който развивам.

— Иска ми се да го развиваше малко по-малко — измърмори Хенри.

Дънфорд вдигна едната ръка на Хенри до устните си и я целуна преди да се изправи на крака.

— Ще се отбия утре, за да видя как си. Ако се чувстваш по-добре, може да се разходим.

— Ще се радвам.

Той направи крачка, сякаш решен да си тръгва, но после се обърна отново към нея, приклекна леко, така че лицето му да е на едно ниво с нейното и каза:

— Ще ми направиш ли услуга?

Хенри кимна, стресната от сериозния му поглед.

— Ще ми обещаеш ли, че ако се почувстваш дори незначително малко по-зле, ще се посъветваш незабавно с лекар?

Тя кимна отново.

— Също така искам да те прегледа доктор, ако не започнеш да се чувстваш по-добре до утре.

— Вече се чувствам много по-добре. Благодаря ти, че дойде.

Той се усмихна с една от онези загадъчни усмивки, които винаги успяваха да размекнат коленете й. После с лек поклон напусна стаята.

— Беше ли приятно посещението? — попита Бел. — Не, дори не си прави труда да отговаряш. Мога да видя и сама. Несъмнено сияеш.

— Знам, че не се предполага дамите да се занимават с търговия, Бел, но ако можем да бутилираме една от усмивките му като лекарство, ще направим състояние.

Бел се усмихна снизходително, докато оправяше полата си.

— Макар и да обичам Дънфорд, чувствам се задължена да посоча, че усмивките му не са и наполовина толкова специални, колкото тези на съпруга ми.

— Ами — присмя се Хенри. — Ако говорим от чисто обективна гледна точка, всеки може да види, че усмивките на Дънфорд са несъмнено по-изключителни.

— Обективна гледна точка, глупости.

Хенри се ухили.

— Това, от което се нуждаем, е безпристрастен наблюдател. Можем да попитаме Ема, но имам чувството, че тя просто ще обяви и двете ни за луди и ще заяви, че Алекс има най-хубавата усмивка.

— Предполагам, че така трябва да бъде — каза Бел.

— Мхм — Хенри понамести завивките си и след миг каза: — Бел? Може ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се.

— Отнася се за брачния живот.

— О — каза знаещо Бел. — Помислих си, че може да искаш да говориш с мен за това. След като нямаш майка, не знам към кого би могла да се обърнеш с въпроси.

— О, не, нямам предвид това — бързо каза Хенри, чувствайки необичайно зачервяване да обагря страните й. — Знам всичко за това.

Бел се закашля, като прикри голяма част от лицето си с длан.

— Не от личен опит — излъга Хенри. — Но спомни си, че съм израснала във ферма. Доста животни сме размножавали.

— Аз… ъ… имам чувството, че трябва да те прекъсна тук за момент. — Бел замълча за миг и изглеждаше така, сякаш се опитва усърдно да намери най-добрия начин да продължи. — Не съм израснала във ферма и не съм напълно запозната с животновъдството, но трябва да кажа, че макар техниките да са същите…

Хенри никога не беше виждала Бел толкова зачервена. Тя реши да се смили над приятелката си и бързо каза:

— Въпросът, по който исках да говоря с теб е малко по-различен.

— О?

— Разбирам… как да кажа, чух, че много мъже държат любовници.

Бел бавно кимна.

— Това е истина.

— И много от тях продължават да ги държат дори след като се оженят.

— О, Хенри, за това ли е всичко? Страхуваш се, че Дънфорд ще запази любовницата си? Мога да те уверя, че няма, не и след като те обича толкова много. Предполагам, че ще го държиш толкова зает, че няма да има време за любовница.

— Но има ли такава сега? — настоя Хенри. — Знам, че не мога да очаквам от него да е водил живот на монах преди да ме срещне. Дори не ревнувам от някоя жена, с която може да е имал връзка преди да се запознаем. Наистина не мога да го обвинявам за времето, когато дори не е знаел за мен. Но ако сега все още има любовница?

Бел преглътна неудобно.

— Не мога да ти отвърна с нищо по-малко от пълна честност, Хенри. Знам, че Дънфорд имаше любовница, когато тръгна за Корнуол, но не мисля, че я е виждал откакто се върна. Кълна се. Сигурна съм, че е скъсал с нея до сега. Или ако не е, ще го направи.

Хенри облиза устните си замислено и по тялото й се разля облекчение. Разбира се, това беше. Планираше да се види с тази жена Кристин Фоулър в петък, за да й каже, че трябва да си потърси друг покровител. Би предпочела той да беше приключил със задачата, когато първоначално пристигнаха в Лондон, но не можеше да го порицава за това, че е отложил нещо, което вероятно чувстваше за неприятно задължение. Хенри беше сигурна, че любовницата му нямаше да иска да се раздели с него. Не можеше да си представи някоя жена да иска да се раздели с него.

— Джон държеше ли любовница преди да те срещне? — любопитно попита Хенри. — О, извинявай. Това е ужасно лично.

— Всичко е наред — увери я Бел. — Всъщност Джон не издържаше любовница, но той също така не живееше в Лондон. Тук това е доста публична практика. Обаче знам, че Алекс имаше, но спря да я посещава в минутата, в която видя Ема. Сигурна съм, че е същото при вас с Дънфорд.

Бел звучеше толкова убедена, че Хенри не можеше да направи нищо друго освен да й повярва. Все пак точно в това искаше да вярва. И в сърцето си знаеше, че е истина.

* * *

Въпреки всичката си сигурност в невинността на Дънфорд, в петък Хенри все пак беше странно нервна. Стряскаше се всеки път, когато някой я заговореше и най-лекият шум я караше да подскача. Прекара три часа в четене на една и съща страница от Шекспир, а мисълта за храна я поболяваше.

Дънфорд я взе за всекидневната им разходка в три часа следобед и видът му я остави онемяла. Всичко, за което можеше да мисли беше, че той щеше да види НЕЯ тази нощ. Чудеше се какво щяха да си кажат един на друг. Как изглеждаше ТЯ? Беше ли хубава? Приличаше ли на Хенри? Моля те, Господи, не позволявай да прилича на мен, помисли си тя. Не беше много сигурна защо това означаваше толкова много за нея, но имаше чувството, че ще се разболее, ако разбере, че прилича по някакъв начин на Кристин Фоулър.

— За какво си се замислила толкова? — попита Дънфорд със снизходителна усмивка.

Хенри се сепна.

— Страхувам се, че просто витая в облаците.

— Давам пени за мислите ти.

— О, не си струва — каза тя с ненужна сила. — Повярвай ми.

Той я погледна странно. Изминаха няколко крачки преди той да каже:

— Чух, че използваш библиотеката на лорд Уърт.

— О, да — каза с облекчение Хенри, като се надяваше тази благоприятна тема да отклони мислите й от Кристин Фоулър. — Бел ми препоръча няколко от пиесите на Шекспир. Тя ги е прочела всички, знаеш ли?

— Знам — промърмори той. — Мисля, че го направи в азбучен ред.

— Наистина? Колко странно. — Отново последва мълчание и мислите на Хенри се върнаха точно там, където не ги искаше. Най-накрая, осъзнавайки, че върши нещо абсолютно и несъмнено грешно, но неспособна да се спре, тя се обърна към него и го попита: — Имаш ли някакви специални планове за тази вечер?

Върховете на ушите му пламнаха; сигурен знак за вина, помисли си Хенри.

— А, не — каза той. — Планирах да се видя с няколко приятели за игра на вист в Уайтс.

— Сигурна съм, че ще прекараш приятно.

— Защо питаш?

Тя сви рамене.

— Любопитство, предполагам. Тази вечер е първата от седмици, в която плановете ни не съвпадат. Освен, разбира се, когато бях болна.

— Ами, не очаквам да се виждам често с приятелите ми след като се оженим, така че по-скоро е задължително сега да се присъединя към тях за игра на карти.

Обзалагам се, че е така, помисли си тя саркастично. После се сгълча, че си мисли толкова лошо за него. Той щеше да отиде до къщата на любовницата си, за да се разделят. Трябваше да е щастлива. И ако я лъжеше за това, беше съвсем естествено. Защо би искал тя да знае, че изобщо отива там?

— Какви са твоите планове? — попита я той.

Хенри направи гримаса.

— Лейди Уърт ме принуждава да посетя една музикална вечер.

На лицето му се изписа истински ужас.

— Не…

— Опасявам се, че да. Братовчедките ти Смайт-Смит. Тя смята, че трябва да се срещна с някои от роднините ти.

— Да, но не разбира ли…? Хенри, това е прекалено жестоко. Никога в историята на Британските острови не е имало четири жени с по-малък музикален талант.

— Така съм чувала. Бел категорично отказа да ни придружи.

— Опасявам се, че я заведох там миналата година. Дори не мисля, че тя ще мине някога по улицата им от страх, че може да ги чуе да се упражняват.

Хенри се усмихна.

— Сега станах любопитна.

— Недей — каза съвсем сериозно той. — Ако аз бях на твое място, щях да се постарая тази вечер да бъда покосен от тежко заболяване.

— Наистина, Дънфорд, не могат да са чак толкова зле.

— Напротив — каза мрачно той, — могат.

— Предполагам, че не е възможно да се появиш изненадващо и да ме спасиш тази вечер? — попита тя и го погледна отстрани.

— Иска ми се да мога. Наистина искам. Като твой бъдещ съпруг е мой дълг да те предпазвам от всички неприятни неща и повярвай ми, струнният квартет Смайт-Смит е отвъд неприятното. Но моите ангажименти тази вечер са по-неотложни. Не мога да ги отменя.

Сега Хенри беше сигурна, че Дънфорд ще отиде да види Кристин Фоулър в полунощ. Той ще я зареже, повтори си тя.

Ще я зареже. Това беше единственото обяснение.

Към следващата част или към съдържанието

Джулия Куин Дяволче (21)

Метаданни

Данни

Дяволче

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава двадесета

Джулия Куин
Дяволче (21)