Джулия Куин
Дяволче (19)

Глава осемнадесета

Хенри се беше вкопчила в гънките на халата си, докато хвърляше поглед на часовника, поставен на нощното й шкафче. Тя беше глупачка да се върже на това, идиотка, която е толкова влюбена, че се беше съгласила на този срам, дори когато знаеше, че поведението й е крайно непристойно. Засмя се иронично на себе си, когато си спомни колко незаинтересувана беше от етикета в Станидж Парк. Незаинтересована и незнаеща. За две седмици в Лондон беше разбрала пределно ясно, че ако има нещо, което една млада дама не трябва да прави, то е да позволи на някой мъж да идва в спалнята й, особено когато останалата част на къщата е тъмна и всички спят.

Но тя не можеше да извика в себе си достатъчно момински страх, за да му откаже. Какво искаше и какво знаеше бяха две коренно различни неща, а желанието побеждаваше с огромно предимство над общоприетия предел на свобода.

11:58.

Тя седна на леглото и след това, осъзнавайки къде стои, скочи като попарена.

— Успокой се, Хенри — промърмори тя, като кършеше, отпускаше и пак кършеше ръце. Докато обикаляше из стаята минаваше покрай огледалото, което отразяваше строгото й изражение и отпускането на ръцете й. Тя не искаше да го приеме докато лежи на леглото си, но нямаше нужда и да изглежда толкова недостъпна.

 

 

11:59.

По вратата се чу слабо почукване. Хенри притича през стаята и я отвори.

— Подрани — прошепна тя като обезумяла.

— Така ли? — Дънфорд бръкна в джоба си, за да извади часовника си.

— Би ли влязъл вътре? — изсъска тя и го дръпна силно вътре. — Някой може да те види там.

Дънфорд прибра обратно часовника си в джоба, като се усмихваше широко през цялото време.

— И престани да се хилиш! — добави тя дори още по-напрегнато.

— Защо?

— Защото… защото ми въздейства.

Дънфорд погледна към тавана, като се опитваше да не се разсмее на глас. Ако тя си мислеше, че с това твърдение може да го накара да спре да се усмихва, значи й се е размътил мозъка.

— За какво искаше да говориш с мен? — прошепна тя.

Той стигна до нея с две крачки.

— След минута — промърмори Дънфорд. — Първо трябва да… — Той не позволи на устните си да довършат изречението, защото я завладя с изгаряща целувка. Не възнамеряваше да я целува веднага, но тя изглеждаше толкова очарователно в халата си, с разпусната около лицето коса. Тя измънка тихо и се размърда леко, намествайки се към широкото му тяло. Той неохотно се отдръпна.

— Нищо няма да направим, ако продължим да… — думите му заглъхнаха, когато видя замаяното изражение на Хенри. Устните й изглеждаха неустоимо розови, дори на светлината на свещта, и бяха леко разтворени и влажни. — Е, може би още една…

Той я дръпна отново срещу себе си и устните му намериха нейните за една продължителна дълбока целувка. Тя му отвърна със също толкова страст и Дънфорд смътно осъзна, че ръцете й са се увили около врата му. Една малка искра на разум някак стигна до съзнанието му и той се откъсна от нея.

— Достатъчно — измърмори той, като говореше единствено на себе си. Пое си дъх и я погледна.

Голяма грешка. Още една гореща вълна премина през него в момента, в който я видя.

— Защо просто не седнеш там? — каза той задъхано и посочи с ръка в неопределена посока.

Хенри, която нямаше идея, че целувката го беше разтърсила също толкова много колкото и нея, прие посоката буквално. Погледът й проследи ръката му и тя каза:

— На леглото ли?

— Не! Имам предвид… — той прочисти гърлото си. — Моля те, не сядай на леглото.

— Добре — каза тя бавно и се насочи към креслото на синьо-бяло райе.

Дънфорд се приближи до прозореца и погледна навън, като се опитваше да даде време на тялото си да се охлади. Сега, когато се намираше тук, в стаята на Хенри, не мислеше, че това е най-правилният начин на действие. В действителност, беше убеден, че не е. Първоначално беше планирал на следващия ден да заведе Хенри на пикник и да й предложи там. Но тази вечер, по време на вечерята, сякаш нещо го беше зашеметило и го връхлетяха чувства на обич и желание. Той я обичаше.

Не, той не просто я обичаше. Той се нуждаеше от нея. Нуждаеше се от нея така, както се нуждаеше от храна и вода, както цветята в Станидж Парк се нуждаеха от слънце. Той се усмихна криво. Нуждаеше от нея както тя се нуждаеше от Станидж Парк. Спомни си как една сутрин на закуска в Корнуол беше погледнала през прозореца с изражение на чиста радост. Беше сигурен, че неговото лице изглежда по същия начин всеки път щом я погледне.

И така, докато стоеше там в неформалната трапезария на Уестънбърт, а от вилицата му висеше парче аспержа, изведнъж стана неотложно да й каже всичко още тази нощ. Тези чувства бяха толкова силни и болезнени, за да ги задържи вътре в себе си. Тайната любовна среща беше единствената възможност.

Той трябваше да й каже колко много я обича и Господ му е свидетел, че нямаше да напусне тази стая, преди тя да му каже същото нещо.

— Хенри — Той се обърна. Тя стоеше много изправена на креслото. Дънфорд прочисти гърлото си и каза отново: — Хенри.

— Да?

— Вероятно не трябваше да идвам тази нощ.

— Не — отвърна тя и не звучеше, като да го мисли.

— Но аз трябваше да те видя насаме, а да чакам до утре ми изглеждаше като цяла вечност.

Очите й се разшириха. Не беше обичайно, Дънфорд да говори с такъв драматичен тон. Той изглеждаше леко обезпокоен, почти нервен, а определено не беше обичайно да бъде нервен за нещо.

Внезапно той скъси дистанцията между тях, после падна на едно коляно на пода.

— Дънфорд — каза тя със свито гърло, без да е сигурна какво трябва да направи.

— Шшт, любов моя — прошепна той. После осъзна, че това е така. Тя беше неговата любов.

— Обичам те, Хенри — каза той, а гласът му беше като грубо кадифе. — Обичам те така, както не съм и мечтал, че ще обичам жена. Обичам те, както всичко хубаво и добро на този свят. Както звездите в небето и всяко стръкче трева в Станидж Парк. Обичам те както фасетките на диамант и наострените уши на Руфъс, и…

— О, Дънфорд — извика тя. — И аз също те обичам. Наистина. Толкова много. — Тя клекна на пода до него и хвана ръцете му.

Целуна всяка една от тях, а после и двете заедно.

— Обичам те толкова много — промърмори отново. — Толкова много и от толкова дълго.

— Бил съм идиот — каза той. — Трябваше да разбера какво съкровище си ти в момента, в който те видях. Загубих толкова много време.

— Само месец — каза тя плахо.

— Изглежда като цяла вечност.

Тя се премести да седне на килима и го издърпа заедно с нея.

— Това беше най-прекрасният месец в живота ми.

— Надявам се да направя останалата част от живота ти също толкова прекрасна, любов моя. — Той бръкна в джоба си и извади нещо от там. — Ще се омъжиш ли за мен?

Хенри знаеше, че ще й предложи, беше го очаквала заради това пътуване в провинцията, но въпреки това остана поразена. В очите й се появиха сълзи и тя можа само да кимне, очевидно загубила способността си да говори.

Дънфорд разтвори пръстите си и разкри зашеметяващ диамантен пръстен, с овално шлифован диамант, обкован в семпла златна лента.

— Не можах да намеря нищо, което да се конкурира с блясъка в очите ти — каза той нежно. — Това беше най-доброто, което открих.

— Красив е — въздъхна тя. — Никога преди не съм притежавала нещо такова. — Тя го погледна разтревожено. — Сигурен ли си, че можем да си го позволим?

Дънфорд се изсмя кратко, изумен от нейното притеснение за финансите им. Очевидно тя не осъзнаваше, че макар да нямаше титла, той произхождаше от едно от най-богатите семейства в цяла Англия. Вдигна ръката й до устните си и нежно я целуна, после каза:

— Уверявам те, дяволче, че все още ни е останало достатъчно, за да си купим цяло ново стадо овце за Станидж Парк.

— Но някои от кладенците трябва да се поправят и…

— Шшт — той притисна устните й, за да замълчи. — Повече не е необходимо да се тревожиш за пари.

— Аф нихога не с’м се притеснявала т’чно з’тва — опита се да каже тя, докато той още държеше устата й затворена. Дънфорд въздъхна и когато я пусна, тя добави: — Просто съм пестелива, това е всичко.

— Това е добре — повдигна брадичката й с един пръст и я целуна нежно. — Но ако искам да съм леко екстравагантен от време на време и да купя на съпругата ми подарък, очаквам да няма оплаквания по въпроса.

Хенри се възхити на пръстена, който той плъзна на пръста й. По цялото й тяло се разля тръпка на вълнение, когато спомена думата „съпруга“.

— Не — промърмори тя, чувстваше се толкова лекомислена и женствена. След като огледа пръстена отляво и отдясно и на пет сантиметра от трепетливия пламък на свещта, вдигна поглед и попита ясно:

— Кога можем да се оженим?

Той взе лицето й в ръце и я целуна отново.

— Мисля, че това е нещото, което обичам най-много в теб.

— Кое? — попита тя, без да се интересува ни най-малко, че си търси комплименти.

— Ти си напълно откровена, обезоръжаващо пряма и освежаващо директна.

— Това са все хубави качества, надявам се?

— Но, разбира се, дяволче, макар да мисля, че можеше да бъдеш малко по-откровена с мен, когато за първи път пристигнах в Станидж Парк. Може би щяхме да се оправим с цялата бъркотия, без да припарваме до свинарника.

Хенри се усмихна.

— Но кога можем да се оженим?

— След два месеца, мисля — каза той, а думите му изпратиха вълна на агония през тялото му.

— Два месеца?

— Страхувам се, че да, любов моя.

— Да не си луд?

— Очевидно, защото най-вероятно ще загина от чакане през това време.

— Тогава, защо просто не вземеш специално разрешително и да приключим с това до следващата седмица? Не може да е толкова трудно да се сдобиеш с него. Ема каза, че двамата с Алекс са се оженили със специално разрешително. — Тя направи пауза и се намръщи. — Сега, като се замисля, май Бел и Джон също.

— Не искам да те нараня с някоя противна клюка, заради прибързаната женитба — каза той нежно.

— Ще бъда наранена много повече, ако не мога да те имам — отвърна без никаква нежност.

Поредна вълна на желание премина през тялото му. Не мислеше, че тя разбира думата „имам“ като плътско чувство, но това го разгорещи въпреки всичко. Той се насили да й отговори със спокоен глас:

— Ще има приказки, защото аз съм твой настойник. Не искам да ги направя по-лоши, особено когато няма да е никак трудно за някого да открие, че сме прекарали повече от седмица сами в Корнуол.

— Не мислех, че те интересуват клюките на висшето общество.

— Интересуваш ме ти, дяволче. Не искам да те видя наранена.

— Няма да бъда. Обещавам. А един месец?

Нямаше нищо, което да желае повече от това да направи сватбата след една седмица, но той се опитваше да е зрял, независимо от последствията.

— Шест седмици.

— Пет.

— Добре — каза той, предавайки се бързо, защото сърцето му беше на нейна страна дори, когато умът му не беше.

— Пет седмици — каза тя, без да звучи много щастлива от победата си. — Това е твърде дълго време.

— Не чак толкова, дяволче — ще има доста неща, с които да си заета.

— Така ли?

— Керълайн ще пожелае да ти помогне за чеиза и аз очаквам, че Бел и Ема ще искат да вземат участие. Сигурен съм, че майка ми също би желала да помогне, но тя е на ваканция на континента.

— Ти имаш майка?

Той повдигна вежда.

— Да не мислиш, че съм някакво непорочно зачатие? Баща ми беше невероятен мъж, но дори и той не е толкова талантлив.

Хенри се намуси, за да му покаже, че подигравките му няма да бъдат взети насериозно.

— Никога не си я споменавал. Рядко споменаваш родителите си въобще.

— Рядко виждам майка си сега, когато баща ми се спомина. Тя предпочита топлия климат на Средиземноморието.

Неловка тишина се появи между тях, когато Хенри внезапно осъзна, че тя стои на пода на спалнята си по халат в компанията на развратен зрял мъж, който не проявяваше намерения да си тръгва скоро.

И най-ужасното нещо беше, че тя не бе ни най-малко разтревожена от това. Хенри въздъхна и си помисли, че има душа на пропаднала жена.

— Какво има, скъпа? — промърмори Дънфорд, като докосна бузата й.

— Тъкмо си мислех, че би трябвало да те помоля да си вървиш — прошепна тя.

— Би трябвало!

Тя кимна.

— Но не искам да го правя.

Той пое леко въздух.

— Понякога си мисля, че не знаеш какво казваш.

Тя хвана ръката му.

— Знам.

Той се чувстваше като мъж, който доброволно се е подложил на изтезания. Наведе се напред и макар да знаеше, че единственият изход от това положение за него, щеше да е самотната студена вана, не беше в състояние да устои на изкушението от няколко откраднати целувки. Проследи очертанията на устните й с езика си, наслаждавайки се на сладкия й вкус.

— Ти си толкова прекрасна — прошепна. — Точно толкова, колкото исках.

— Точно толкова? — повтори тя.

— Ммм-хмм — той провря ръце под халата й и долната й риза, като откри гърдите й. — Не, че го знаех през цялото време.

Хенри отпусна глава назад, докато устните му следваха извивката на шията й. Изглежда горещината от него беше навсякъде и тя беше безпомощна срещу яростната атака над усещанията й. Дъхът й излизаше накъсано и после замря, когато ръката му стисна гърдата й.

— О, мили Боже!

Другата му ръка се плъзна надолу по дължината на гърба й, докато не обхвана закръглеността на дупето й.

— Това не е достатъчно — каза той ядно. — Господи, помогни ми, не е достатъчно. — Докато той притискаше ханша й срещу мъжествеността си, бавно я отпусна да легне по гръб на килима. На отблясъците на свещта в кестенявата й коса се промъкваха тънки златни нишки. Очите й бяха като разтопено сребро, отпуснати и изпълнени с желание. Те го зовяха…

С треперещи ръце Дънфорд разтвори копринения й халат. Нейната нощница беше от бял памук, без ръкави и изглеждаше почти непорочно. В съзнанието му нахлу мисълта, че той ще е първият мъж, който ще я види така и единственият, който някога ще го прави. Не беше и сънувал, че може да се чувства по този собственически начин, но видът и уханието на нейното недокоснато тяло, запалваха огнена буря от примитивни инстинкти, които го караха да желае да я заклейми като своя.

Искаше да я има, да я превземе. Господ да му е на помощ, желаеше да я заключи някъде надалеч, където никой друг мъж да не може да я види.

Хенри го погледна и видя как изражението му се превърна в свирепо.

— Дънфорд? — повика го тя колебливо. — Какво не е наред.

Той я погледна за момент, докато се опитваше да запамети чертите й, чак до малката бенка на дясното й ухо.

— Нищо — отвърна той накрая. — Просто…

— Просто какво?

Той се засмя дрезгаво.

— Просто… чувствата, които ме караш да изпитвам… — Той вдигна ръка и я сложи върху бумтящото си сърце. — Толкова са силни, че чак ме плашат.

Дъхът на Хенри замря в гърлото й. Тя никога не си беше представяла, че той може да се страхува от нещо. Очите му блестяха с непознат блясък и тя напрегнато започна да се пита, дали нейните не бяха същите. Дънфорд разхлаби хватката си около ръката й и тя премести пръстите си върху лицето му, като нежно ги прокара по устните му.

Той изръмжа от удоволствие, после отново хвана ръката й и я задържа върху устните си. Целуна връхчетата на пръстите й, като отделяше внимание на всяко едно, сякаш бяха възхитително сладки. После се премести отново към показалеца й и прокара бавни кръгове с език около връхчето му.

— Дънфорд — ахна тя, едва успяваше да мисли от вълните желание, които се спускаха по ръката й. Той пое показалеца й в устата си и нежно го засмука, като прокара езика си по върха на нокътя й.

— Мила си косата си — каза той меко.

— От… откъде знаеш?

Той отново нежно я засмука преди да отговори.

— Имаш вкус на лимони.

— Тук има оранжерия — каза тя и едва разпозна гласа си. — Там има лимонено дърво и Ема каза, че мога…

— Хен?

— Какво?

Той се усмихна бавно и лениво.

— Не искам да слушам за лимоненото дърво на Ема.

— Не съм си и помислила, че искаш — отвърна тя глупаво.

Той се наведе напред с няколко сантиметра.

— Това, което искам да направя, е да те целуна.

Тя не помръдна, не можеше да помръдне, беше толкова хипнотизирана, сякаш бе заслепена.

— И мисля, че ти също искаш да ме целунеш.

Тя кимна разтреперано.

Той намали разстоянието между тях, докато устните му не спряха нежно върху нейните. Изучаваше я бавно и закачливо, не искаше нищо, което тя не беше готова да му даде. Хенри можеше да почувства как цялото й тяло тръпне. Всеки сантиметър от нея беше жив и сгорещен от тялото му. Устните й се разтвориха леко и от тях се изплъзна стенание.

Промяната в Дънфорд беше мигновена. Този слаб, хленчещ звук на желание, стегна нещо дълбоко и отчаяно вътре в него и той се превърна в ожесточен нападател, който дамгоса тялото й със своето. Ръцете му бяха навсякъде — изучаваха нежно извивките на ханша й, спускаха се нагоре и надолу по гладката дължина на краката й, потъваха и разбъркваха косата й. Той стенеше името й отново и отново, почти като молитва на желанието. Чувстваше се така сякаш се дави и тя е единственият му шанс да остане на повърхността.

Но това не му беше достатъчно.

Пръстите му изненадващо пъргаво разкопчаха копчетата на нощницата й и той разтвори бялата памучна материя.

Дъхът му секна.

— Господи, Хенри — прошепна той благоговейно. — Толкова си красива.

Ръцете й механично се вдигнаха, за да се покрие, но той ги задържа настрани, като каза:

— Недей. Съвършени са.

Хенри лежеше напълно неподвижно, смутена пред погледа му. Чувстваше се прекалено гола и изложена на показ.

— Не… н-не мога — каза най-накрая, като се опита да се загърне.

— Да… — промърмори той, осъзнавайки, че нейният дискомфорт произтича най-вече от чувството й на уязвимост, не толкова от страх, че ще са интимни. — Можеш. — Дънфорд хвана една от гърдите й с голямата си ръка и почувства необикновен прилив на удоволствие от начина, по който зърното й се втвърди от ласката му.

Той се наведе и видя невярващото изражение на лицето й, когато пое едно от зърната в устата си. Тя ахна и подскочи под него. Ръцете й се вкопчиха в главата му и той не беше сигурен дали се опитва да го придърпа по-близо или да го отблъсне. Подразни настръхналата й кожа и прокара език около връхчето, докато ръцете му нежно стискаха гърдите й.

Хенри не беше сигурна дали е жива или мъртва. Тя изобщо не се чувстваше като мъртва, но никога преди не е била мъртва, така че откъде можеше да знае? И със сигурност не беше изпитвала такива силни чувства като жива досега.

Дънфорд вдигна глава и се взря в лицето й.

— За какво си мислиш? — попита той задъхано, изумен от сериозното изражение на лицето й.

— Няма да повярваш — каза тя и се засмя рязко.

Той се усмихна и реши, че предпочита да продължи с любовната игра отколкото с темата. Изръмжа от удоволствие и премести главата си върху другата й гърда, докосваше я, докато тя стигна до същото състояние на възбуда като първия път.

— Това ти харесва, нали? — промърмори той, като чу тихите й стонове на удоволствие. Изпитвайки чувство на чиста обич към нея, той се извърна и потърка носа й. — Не си спомням дали съм ти казвал, че те обичам през последните пет минути.

Неспособна да скрие усмивката си, тя поклати глава.

— Обичам те.

— Аз също те обичам, но… — думите замряха в гърлото й, а тя изглеждаше засрамена.

— Но какво? — Той докосна бузата й и извъртя лицето й към себе си, за да може да го погледне в очите.

— Аз само се чудех… дали… — Тя спря и прехапа устни преди да продължи: — Просто искам, ако има нещо, така да кажа, което…

— Изплюй камъчето, дяволче.

— Нещо, което да направя за теб — завърши тя и затвори очи, след като той не й позволяваше да погледне настрани.

Тялото му се стегна. Нейният срам и неопитните думи събудиха желанието му така, както дори не си бе представял.

— По-добре недей — каза той дрезгаво. И след като тя го погледна объркано, той продължи: — По-късно, мисля. Определено по-късно.

Тя кимна, сякаш разбира.

— Тогава би ли ме целунал отново? — прошепна Хенри.

Тя беше полуоблечена, изпълнена с желание и под него, а той беше лудо влюбен в нея. Нямаше начин да успее да отхвърли искането й.

Отново я целуна с цялата емоция, която пулсираше в душата му. С едната си ръка леко погали гърдите й, а друга прокара през косата й. Целуна я с чувство за безкрайност, почти не можеше да повярва, че е възможно едно докосване на устните й да бъде толкова завладяващо, че да не изпитва нужда да се спусне обратно към шията или ушите, или гърдите й.

Но ръцете му бяха съвсем друго нещо и той усети как една от тях се спусна по равнината на корема й и все по-надолу до къдравите косъмчета, които покриваха женствеността й. Тя се вцепени, но не много, защото той вече беше преодолял сдържаността й, като си играеше с гърдите й.

— Шшт, любов моя — прошепна той. — Просто искам да те докосна. Господи, имам нужда да те докосна.

Хенри разпозна бурните емоции в гласа му, тя чувстваше по същия начин тялото си. Нареди си да се успокои, когато той вдигна глава и се взря дълбоко в очите й, после попита:

— Може ли?

Гласът му беше толкова болезнено смирен и пълен с уважение, че си помисли, че тя самата ще се разпадне. Кимна отсечено, мислейки си, разбира се, че онова, което ще почувства ще бъде приятно. Това беше Дънфорд и той никога не би направил нещо, за да я нарани. Ще бъде хубаво. Ще бъде хубаво.

Сгреши.

Тя почти извика от спазмите на удоволствие, които преминаха през тялото й при неговото докосване.

— О, Боже господи — ахна тя. „Хубаво“ дори не беше началото, с което да опише онова, което той направи с нея. Беше твърде прекрасно, твърде силно. Тялото й не можеше да го понесе. Тя започна да се дърпа от него, като си мислеше, че всеки момент ще избухне, ако продължи с това сладко мъчение.

Дънфорд се засмя на реакцията й.

— Ще изгориш килима — пошегува се той.

Хенри го погледна заслепено, съзнанието й беше толкова замъглено от страст, че й трябваха няколко секунди, за да разбере думите му. Той се засмя отново и се претърколи заедно с нея, като я взе на ръце и я отнесе на леглото.

— Знам, казах, че леглото ще е голяма грешка — промърмори той, — но не мога да ожуля гърба ти, нали?

Тя усети как потъва в леглото и след миг той отново беше върху нея. Ръката му моментално се спусна по тялото й към нейната женственост, където той отново започна да я докосва и дразни, като я водеше все по-далеч и по-далеч към забвението. Дънфорд плъзна пръстите си вътре в нея, а палецът му продължаваше да дразни най-чувствителната точка на нейната плът. Той се стрелваше навътре и навън, навътре и навън…

— Дънфорд — задъха се Хенри. — Аз… ти…

Тялото му я притискаше към матрака. Той беше твърд и горещ и тя не можеше да контролира тялото си, краката й сами се увиха около него.

— Боже Господи, Хенри — простена той, — толкова си готова. Толкова… не искам да… никога не съм имал намерение…

Хенри не се интересуваше от неговите намерения. Всичко, което искаше, беше мъжът в ръцете й — мъжът, когото обичаше. Желаеше всичко от него. Тя притисна бедрата си нагоре и се отърка в твърдостта му.

Нещо в него се скъса, пръстите му се отдръпнаха от нея и той яростно смъкна бричовете си.

— Хен — изстена той. — Имам нужда от теб. Сега. — Ръцете му се спуснаха върху гърдите й, а след това върху дупето и бедрата. Те като че ли се спускаха със светкавична бързина, движени от решимостта да докоснат всеки сантиметър от копринената й кожа.

Дънфорд нежно хвана стегнатите й бедра от вътрешната им страна и ги разтвори. Върхът на мъжествеността му я докосна и той изпъшка, когото докосна влажната й сърцевина.

— Хенри, а-аз… — Устните му не можаха да изрекат въпроса, но тя успя да го види в очите му и кимна.

Дънфорд нежно се насочи напред, но нейната мека кожа се съпротивляваше на това ново вмешателство.

— Шшт — промърмори той. — Отпусни се.

Хенри кимна. Никога не си беше представяла, че един мъж може да е толкова голям вътре в нея.

— Хенри — прошепна той със загрижено изражение, — може да те заболи. Но само за момент. Ако можех…

Тя докосна бузата му.

— Знам.

Той се изтласка напред и тя го прие напълно. Хенри застина при внезапната болка.

Дънфорд веднага спря, като държеше тялото си на разстояние от нейното, подпрян на лакти.

— Нараних ли те? — попита той веднага.

Тя поклати глава.

— Не много. Просто… сега вече е по-добре.

— Сигурна ли си, Хенри? Защото мога да се отдръпна — Лицето му ясно й каза, че подобно действие би било най-лошият вид мъчение.

Тя се усмихна леко.

— Всичко, което искам от теб, е да ме целунеш. — Тя видя как устните му бавно се спускат. — Просто ме целуни.

Той го направи. Устните му покриха нейните, а тялото му започна да се движи — първо нежно, после ускори ритъма си. Той губеше контрол и имаше нужда тя да изпита същата невъздържаност. Премести ръката си между телата им и я докосна.

Тя пламна.

Чувството започна да се надига в корема й, а след това тялото й се изпъна като дъска. Тя изпъшка, мислейки, че мускулите й няма да издържат на напрежението и ще се раздробят, но тогава като по чудо се отпусна, цялата стана топла и запламтя.

Главата й се отпусна настрани, а клепачите й се затвориха, но можеше да почувства напрегнатия поглед на Дънфорд върху лицето си. Той я гледаше — знаеше това със сигурност с каквато знаеше й името си — и очите му й казваха, колко много я обича.

— Аз също те обичам — въздъхна тя.

Дънфорд не мислеше, че би могъл да почувства по-голяма нежност към нея, но тихото й обяснение в любов беше като топла целувка, изпратена направо в сърцето му. Не беше сигурен какво точно бе възнамерявал да стори, когато дойде в стаята й. Предположи, че подсъзнателно е искал да прави любов с нея, но никога не беше й сънувал, че ще изпита такова щастие от това да я задоволи. Задържа се над нея, като удължи момента просто, за да погледа как тя се връща обратно на земята. И после бавно и с много внимание излезе от нея.

Тя отвори очи.

— Не искам да ти направя дете — прошепна той. — Поне не още. Когато настъпи времето, ще изпитам невероятно удоволствие да те гледам тежка и закръглена.

Хенри потрепери, думите му звучаха странно еротично.

Той се наведе, целуна нослето й и посегна към дрехите си.

Тя се протегна към него.

— Моля те, не тръгвай.

Дънфорд докосна челото й и приглади една копринена къдрица.

— Искаше ми се да не го правя — промърмори той. — Не бях възнамерявал да правя това, въпреки че — той се усмихна криво, — не мога да кажа, че съжалявам за стореното.

— Но ти не…

— Това трябва да почака, скъпа. — Той я целуна нежно, неспособен да й устои. — За нашата сватбена нощ. И искам да е съвършено.

Тя беше толкова замаяна, че едва можеше да се движи, но някак си успя да се усмихне леко нахално.

— Ще бъде съвършено, независимо от всичко.

— Ммм, знам, но също така искам да съм сигурен, че никой няма да се присъедини към нашето малко семейство по-рано от девет месеца след сватбата ни. Не искам репутацията ти да бъде омърсена.

Тя не се интересуваше много от репутацията си в този момент, но заради него кимна разбиращо.

— Ще се оправиш ли?

Той затвори за миг очи.

— След няколко часа може би.

Тя посегна да го докосне със съжаление, но отдръпна ръката си, когато той поклати глава и каза:

— По-добре недей.

— Съжалявам.

— Моля те, не се извинявай. — Той се изправи. — Аз… ъъ… мисля, че трябва да се измъкна от къщата и да отида да поплувам. Има езерце, не много далеч от тук и чух, че е много студено.

За неин ужас тя се закикоти.

Той се опита да я погледне сурово, но не успя да го направи много добре. Наведе се и я целуна за последен път, а устните му нежно се притиснаха в нейните. После тръгна към вратата и сложи ръката си на дръжката.

— И, Хенри?

— Хмм?

— По-добре да ги направим четири седмици.