Джулия Куин
Дяволче (16)

Глава петнадесета

Дънфорд се измъкна от игралната зала, където беше спечелил доста пари, благодарение на способностите си. Господ знаеше, че му беше доста трудно да държи ума си в картите.

След няколко раздавания Алекс се беше доближил към тях.

— Нещо против да се присъединя?

Дънфорд сви рамене.

— Изобщо.

Останалите мъже на масата за карти преместиха столовете си, за да направят място за херцога.

— Кой печели? — попита Алекс.

— Дънфорд — отвърна лорд Таритън. — При това доста умело.

Дънфорд сви рамене отново, изразът на лицето му разкриваше крайна незаинтересованост.

Алекс вдигна чашата си, отпи глътка уиски и сведе поглед към картите си. После погледна настрани към Дънфорд и каза:

— Твоята Хенри има доста голям успех.

— Тя не е „моята“ Хенри — почти се сопна Дънфорд.

— Не е ли мис Барет ваша повереница? — попита лорд Таритън.

Дънфорд го изгледа, кимна рязко и каза:

— Искам една карта.

Таритън му я подаде, но не и преди да заяви:

— Не бих се учудил, ако Билингтън започне да се навърта около това момиче.

— Билингтън, Фарнсуърд и още няколко — каза Алекс с най-вежливата си усмивка.

— Ашбърн? — Гласът на Дънфорд беше по-студен от лед.

— Дънфорд?

— Млъкни.

Алекс сдържа усмивката си и поиска още една карта.

— Не мога да разбера — каза лорд Симингтън, посивял в средата на петдесетте мъж, — защо никой досега не е чувал за нея. Кои са роднините й?

— Вярвам, че сега Дънфорд е неин роднина — отвърна Алекс.

— Тя пристигна от Корнуол — стегнато отвърна Дънфорд, като погледна чифта си от петици с отегчен вид. — Преди това е живяла в Манчестър.

— Има ли зестра? — продължи Симингтън.

Дънфорд се поколеба. Дори не се беше замислял над това. Можеше да види, как Алекс го поглежда насмешливо, с арогантно извита вежда. Щеше да е толкова лесно да каже, че Хенри няма зестра. Това беше истината все пак. Карлайл я беше оставил без никакви средства.

Шансовете й за изгодна женитба щяха значително да намалеят.

Не можеше цял живот да е зависима от него.

Макар че това беше дяволски привлекателна мисъл…

Дънфорд въздъхна и отново се прокле за обзелия го внезапен импулс да се прави на герой.

— Да — въздъхна той. — Да, има зестра.

— Е, това са добри новини за пиленцето — отговори Симингтън. — Разбира се, тя вероятно няма да има проблеми и без нея. Късметлия си, Дънфорд. Опекунството може да е ужасно досадна работа. Веднъж и аз бях нагърбен с това задължение и се опитвах да се отърва три години. Защо Господ е измислил тези бедни роднински връзки, никога не бих могъл да разбера.

Дънфорд старателно го игнорира, после небрежно хвърли едно асо върху картите си.

— Двадесет и едно — каза той, без да изглежда ни най-малко трогнат от факта, че току-що е спечелил хиляда лири.

Алекс се облегна назад и се усмихна широко.

— Тази вечер явно ти е късметлийска.

Дънфорд издърпа стола си назад и се изправи, като прибра небрежно разписките на останалите играчи в джоба си.

— Наистина — каза той провлачено, като си проби обратно път към вратата на балната зала. — Най-късметлийската проклета вечер в живота ми.

* * *

Хенри реши, че може да завладее поне още три сърца преди да си тръгне и лесно го постигна.

Изглеждаше толкова лесно — чудеше се защо никога досега не е осъзнавала, че мъжете могат да бъдат управлявани без усилие.

Повечето от мъжете. Мъже, които не желаеше.

Тя беше оставила виконт Хевърли да я върти по дансинга, докато тайничко наблюдаваше Дънфорд. Сърцето й прескочи веднъж и тя пропусна една крачка, преди да си припомни, че му е бясна.

Но всеки път щом Хевърли я завърташе, тя виждаше Дънфорд, който се беше облегнал небрежно на една колона със скръстени ръце. Изражението на лицето му не би накарало никой да се доближи до него и да се опита да го заговори.

Той изглеждаше ужасно изискан в черните си вечерни дрехи, арогантно избръснат и много, много мъжествен.

Очите му я следяха с бавен и премрежен поглед, който изпращаше тръпки по дължината на целия й гръб.

Танцът приключи и Хенри направи почтителен реверанс. Хевърли също се поклони и каза:

— Да ви върна ли обратно при настойника ви? Виждам го ето там.

През главата на Хенри преминаха хиляди мисли, които да изрече — че има друг партньор за следващия танц и той е на другия край на залата, че е жадна и иска чаша лимонада, че трябва да поговори с Бел — но в крайна сметка просто кимна, сякаш загубила способностите си да говори.

— Ето къде сте, Дънфорд — каза Хевърли с добродушна усмивка, когато остави Хенри до него. — Или вече трябва да ви наричам Станидж. Разбирам, че сте получили титла.

— Дънфорд е достатъчно — отвърна той с такова изтънчено безразличие в гласа, че Хевърли заекна и набързо се сбогува.

Хенри се намръщи.

— Не трябваше да го плашиш така.

— Не трябваше ли? Ти като че ли се сдоби с неприличен брой ухажори.

— Не съм се държала неблагоприлично и ти го знаеш — отвърна тя, а страните й почервеняха от яд.

— Тихо, дяволче, привличаш внимание.

Хенри си помисли, че ще се разплаче, когато го чу да използва галеното обръщение с такъв подигравателен тон.

— Не ми пука! Изобщо. Аз просто искам…

— Какво искаш? — попита той с нисък и наситен глас.

Тя поклати глава.

— Не знам.

— Мисля, че не искаш да привличаш внимание. Това може да застраши стремежа ти да станеш най-впечатляващата красавица на сезона.

— Ти си този, който го застрашава, плашейки ухажорите ми по такъв начин.

— Хмм. Тогава ще трябва да поправя щетите, нали?

Хенри го погледна подозрително, неспособна да разбере мотивите му.

— Какво искаш, Дънфорд?

— Само да танцувам с теб. — Той хвана ръката й и се приготви да я отведе на дансинга. — За да прекратим противните клюки, че двамата с теб не се разбираме.

— Ние с теб наистина не се разбираме. Вече не, ни най-малко.

— Да — каза той сухо. — Но никой не е нужно да разбира това, нали? — После я придърпа в ръцете си, чудейки се какво за Бога го беше подтикнало да танцува с нея отново. Това беше грешка, разбира се, както и всеки друг продължителен контакт с нея напоследък, който го докарваше до възбуда и силен копнеж.

Това желание се промъкваше от тялото в душата му.

Но чувствата му към нея бяха твърде силни, за да им устои. Валсът му позволяваше да е достатъчно близо до нея, за да усеща влудяващия аромат на лимони и го вдишваше така, сякаш от това зависеше животът му.

Той трябваше да се грижи за нея. Сега признаваше това. Искаше я в собствените си прегръдки на тези социални събития, а не да подскача наоколо заедно с всяко подходящо за женене конте, денди или развратник в Лондон. Искаше му се да се разхожда с нея, хванал ръката й, през полетата на Станидж Парк. Искаше да я повали точно сега и да я целува, докато не спре да чувства нищо друго освен желание.

Но тя вече не беше обект само на неговите желания. Трябваше да я отвлече преди да я представи в обществото, а не сега, след като беше опитала от социалния успех и му се наслаждаваше. Мъжете се купчеха около полите й и тя беше започнала да осъзнава, че би могла да си избере съпруг. Мрачни помисли минаха през съзнанието на Дънфорд, че й беше обещал тя да има право на този избор.

Трябваше да й позволи да се позабавлява с хилядите си ухажори преди да направи сериозен опит да спечели ръката й за себе си.

Той затвори очи, почти болезнено. Не беше свикнал да отказва нещо на себе си — поне не и такова, което желаеше болезнено. А той наистина желаеше Хенри.

Тя наблюдаваше емоциите, които преминаваха през лицето му и ставаха все по-обезпокоителни с всяка изминала секунда. Изглеждаше ядосан, сякаш това, че се налага да я държи в прегръдките си го отегчаваше. Гордостта й беше наранена и й се наложи да повика малкото смелост, която й беше останала, за да изрече следващите думи.

— Знам за какво е всичко.

Той рязко отвори очи.

— Кое за какво е?

— Това. Начинът, по който ме третираш.

Музиката беше към своя край и Дънфорд я привлече към една празна ниша, за да могат да продължат разговора си в усамотение.

— Как точно те третирам? — попита той най-накрая, страхувайки се да чуе отговора.

— Ужасно. Дори повече от ужасно. И аз знам защо.

Дънфорд се изсмя, неспособен да се спре.

— Наистина ли? — провлече той.

— Да — отвърна тя, проклинайки се за лекото заекване в гласа си. — Да, знам. Всичко е заради проклетия облог.

— Кой облог?

— Ти знаеш кой. Този с Бел.

Той я погледна недоумяващо.

— Този, заради който няма да се ожениш! — избухна тя, покрусена, че приятелството им е стигнало дотук. — Ти си се обзаложил с нея на хиляда лири, че няма да се ожениш.

— И… — каза той колебливо, неспособен да следва логиката й.

— Не искаш да изгубиш хиляда лири, като се ожениш за мен.

— Господи Боже, Хенри, за това ли си мислиш, че е всичко? — Недоверието лъхаше от израза на лицето му, гласа и позицията на тялото му.

Той искаше да й каже, че с удоволствие ще плати хиляда лири, за да я има. Щеше да плати и сто хиляди лири, за да я притежава. Дори не се беше сещал за проклетия облог от месеци. Не и откакто я срещна и тя преобърна живота му нагоре с краката и…

Той се мъчеше да намери думи, дори не беше сигурен какво трябваше да каже, за да спаси вечерта от това бедствие.

Тя беше на път да се разплаче — не от мъка, а от срам и ярост при това унижение. Когато чу неверието в гласа му разбра — определено вече беше напълно наясно — че той не даваше и пукната пара за нея. Дори тяхното приятелство се разпадна в пространството на нощта. Не хилядата лири бяха онова, което го спираше. А тя беше глупачка, задето си въобразяваше, че той я отблъсква за нещо толкова глупаво като облог.

Не, той изобщо не беше мислил за залога. Нямаше човек, способен да изимитира изненадата, която тя беше видяла и чула. Отблъскваше я единствено, защото искаше да я отблъсне, защото просто не я желаеше. Всичко, към което се стремеше, бе само да я види благополучно омъжена, далеч от него и вън от живота му.

— Би ли ме извинил — сподавено изрече тя, желаейки отчаяно да се отдръпне от него. — Имам още няколко сърца, които да завоювам тази вечер. Дори може би дузина.

Дънфорд я наблюдаваше как се изгуби в тълпата, без да подозира, че тя ще се отправи направо към една от стаите за дами, ще заключи вратата и ще прекара следващия половин час в окаяна самота.

* * *

Букетите с цветя започнаха да пристигат рано на следващата сутрин — всякакви нюанси на рози, ириси и лалета от Холандия. Те напълниха цялата стая за рисуване в дома на Блайдън и започнаха да се разпростират и към антрето. Уханието им беше толкова поразително и натрапчиво, че готвачката дори се размърмори, че не може да усети миризмата на храната, която приготвяше.

Хенри имаше неопровержим успех.

Тя се събуди сравнително рано на следващата сутрин. Поне спрямо останалите членове на къщата. Но стана почти обяд, докато успее да се приготви. Когато влезе в трапезарията се изненада да види непознат с червеникавокестенява коса, който стоеше на масата. Тя спря стресната от присъствието му, поне докато той не я погледна със сините си очи, които имаха толкова светъл и ясен цвят, че можеха да принадлежат единствено на брата на Бел.

— Вие трябва да сте Нед — каза тя и устните й се извиха в усмивка.

Нед изви веждата си, докато се изправяше.

— Страхувам се, че не разполагам с предимството да знам коя сте.

— Извинете ме. Аз съм мис Хенриета Барет. — Тя протегна ръка. Нед я пое и я задържа за момент, докато се чудеше дали да я разтърси или да я целуне. Накрая я целуна.

— За мен е несравнимо удоволствие да се запозная с вас, мис Барет — отвърна той — Въпреки че трябва да призная, че съм в недоумение от вашето присъствие тук в толкова ранен час.

— Аз съм гост в дома ви — обясни тя. — Вашата майка ме попечителства по време на сезона.

Той издърпа един стол, за да седне тя.

— Наистина ли? Осмелявам се да твърдя, че ще имате сразяващ успех, тогава.

Тя му отправи една самодоволна усмивка и повтори:

— Сразяващ.

— Ах, да. Това трябва да е причината за букетите от цветя пред салона.

Тя присви рамене.

— Изненадана съм, че майка ви не ви е информирала за моето присъствие тук. Или пък Бел. Тя говори много хубави неща за вас.

Очите му се присвиха, а сърцето му се покруси.

— Вие сте приятелки с Бел? — Той видя как всичките му надежди за флирт с това момиче се изпаряват като дим.

— О, да. Тя е най-добрата приятелка, която съм имала. — Хенри пресипа няколко яйца в чинията си и сбърчи нос. — Надявам се тези да не са твърде студени.

— Ще ги стоплят — отвърна той и махна с ръка.

Хенри ги опита нерешително.

— Добре са.

— Какво по-точно ви е разказала Бел за мен?

— Че сте доста мил, разбира се, поне през повечето време, това е, а и че се опитвате много упорито да се сдобиете с репутация на женкар.

Нед се задави с препечената си филийка.

— Добре ли сте? Искате ли малко чай?

— Добре съм — задъха се той. — Тя ви е казала това?

— Мисля, че точно такъв тип неща би казала една сестра за брат си.

— Наистина.

— Надявам се, че не провалям някой от плановете ви да завоювате и мен — отвърна Хенри развеселено. — Не че си мисля, че красотата или доброжеланието ми кара всички да искат да ме направят свое завоевание. Просто сметнах, че вие може би сте си го помислили, заради удобството.

— Удобството? — повтори той глупаво.

— Ами аз живея точно под вашия покрив.

— Мис Барет, бих казал…

— Хенри — прекъсна го тя — Моля те, наричай ме Хенри. Всички го правят.

— Хенри — промърмори той. — Разбира се, че ще те наричат Хенри.

— Отива ми повече от Хенриета, не мислиш ли?

— Бих казал, че да — отвърна той, изпълнен с топло чувство.

Тя изяде още една хапка от яйцата си.

— Майка ти настоява да ме нарича Хенриета, но това е само защото името на баща ти е Хенри. Та какво казваше?

Той премигна.

— Казвах ли нещо?

— Да. Вярвам, че заяви: „Мис Барет бих казал…“ и после аз те прекъснах и ти казах да ме наричаш Хенри.

Той премигна отново, опитвайки се да си припомни мислите си.

— О, да. Вярвам, че се канех да попитам дали някой досега ти е казвал, че си крайно откровена.

Тя се засмя.

— О, всички.

— Някак това не ме учудва.

— Никак не изненадва и мен. Дънфорд постоянно ми повтаря, че има предимства във финеса, но аз не съм в състояние да ги различа. — Тя веднага се прокле, задето го беше намесила в разговора.

— Познаваш Дънфорд?

Тя преглътна парче шунка.

— Той ми е настойник.

Нед трябваше да покрие устата си със салфетката, за да не изплюе чая, който беше отпил.

— Какво ти е? — попита той невярващо.

— Изглежда цял Лондон реагира така — каза тя и поклати озадачено глава. — Предполагам, че той не е онова, което повечето хора считат за образцов настойник.

— Несъмнено това е едната причина.

— Чух, че е ужасен женкар.

— Това е другата.

Тя се наведе и очите й блеснаха дяволито.

— Бел ми каза, че ти също се опитваш упорито да се сдобиеш с подобна репутация.

— Бел дрънка твърде много.

— Интересно, тя каза същото нещо.

— Това не ме изненадва ни най-малко.

— Знаеш ли какво мисля аз, Нед? Нали мога да те наричам Нед?

Той се ухили.

— Разбира се.

Тя поклати глава.

— Не мисля, че си в състояние да се справиш с тази работа с женкарството.

— Нима? — провлече той.

— Да. Ти се опитваш много упорито, както виждам. И казваш „нима“ с правилния тон на снизходителност и отегчена учтивост, както се очаква от всеки изпечен женкар.

— Радвам се, че се вписвам в твоите стандарти.

— О, но ти не се вписваш!

Нед се зачуди накъде да погледне, за да не се разсмее.

— Нима? — провлече отново той, със същия ужасен тон.

Хенри се изкикоти.

— Много добре, милорд, но искаш ли да знаеш защо смятам, че от теб не може да излезе същински женкар?

Той подпря лактите си на масата и се наведе напред.

— Както виждаш, очаквам изявлението ти с отчаяно нетърпение.

— Твърде си мил! — каза тя, като размаха ръце.

Той се отпусна назад.

— Това комплимент ли е?

— Можеш да си сигурен, че е.

Нед премигна.

— Не мога да опиша, колко голямо е облекчението ми.

— Съвсем искрено го казвам, а и вярвам вече установихме факта, че обикновено съм откровена.

— О, действително.

Тя му отправи един неясно раздразнен поглед.

— Честно казано, започвам да намирам, че тъмният и мрачен вид е значително надценяван. Срещнах няколко такива предната вечер и смятам, ще измисля начин как да не ги приема, ако решат да ме посетят.

— Ще бъдат съкрушени, сигурен съм.

Хенри пренебрегна думите му.

— Старая се да се оглеждам за мил мъж.

— Тогава аз ще съм най-отгоре в твоя списък, нали? — Нед беше изненадан да открие, че почти няма нищо против тази идея.

Тя отпи небрежно от чая си.

— Никога няма да си паснем.

— Защо така?

— Защото, милорд, вие не искате да сте мил. Нуждаете се от време да преодолеете заблудата си от женкарството.

Този път Нед се разсмя и то от все сърце. Когато най-накрая се успокои, той каза:

— Твоят Дънфорд е абсолютен женкар и до известна степен е мило момче. Малко е високомерен на моменти, но определено е мил.

Лицето на Хенри стана каменно.

— На първо място, той не е „моят“ Дънфорд. И по-важното е, че изобщо не е мил.

Нед веднага стана леко сериозен. Не беше мислил, че някога ще срещне някой, който да не харесва Дънфорд. Точно затова той беше станал толкова добър женкар. Мъжът беше невероятно очарователен, освен ако някой не успееше наистина да го ядоса — тогава ставаше смъртоносен.

Нед отправи един невярващ поглед към Хенри и се замисли дали тя е виждала Дънфорд истински ядосан.

— Кажи ми, Хенри, заета ли си този следобед?

— Предполагам, че би трябвало да си стоя в къщи и да посрещам посетителите.

— Глупости. Те ще те искат още повече, ако си мислят, че не си на разположение.

Тя завъртя очи.

— Ако успея да открия някой мил мъж, не би трябвало да играя тези игрички.

— Може би, а може би не. Вероятно никога няма да разберем, макар аз да не мисля, че съществува толкова мил мъж, колкото ти би искала.

С изключение на Дънфорд, помисли си Хенри тъжно. Преди да стане толкова жесток. Тя си го спомни в магазина за рокли в Труро.

Не се срамувай, дяволче… Защо, за Бога, бих се смял? Как бих могъл да дам тази рокля на сестра си, когато изглежда толкова очарователно на теб? Но той не е имал сестра. Завел я е в магазина за рокли, за да я накара да се почувства по-добре. Всичко, което е искал, е да й помогне да придобие самоувереност.

Тя поклати глава. Никога няма да може да го разбере.

— Хенри?

Тя примигна.

— Какво? О, съжалявам, Нед. Бях се замислила, предполагам.

— Искаш ли да излезем на разходка? Мислех си, че можем да обиколим магазините, да вземем една-две дрънкулки.

Тя го погледна право в лицето. Той беше ухилен по момчешки, а очите му светеха очакващо. Нед я харесваше. Той искаше да бъде с нея. Защо Дънфорд не искаше? Не, не мисли за този мъж. Само защото един човек я беше отхвърлил, не означаваше, че тя беше напълно отблъскваща. Нед я харесваше. Тя стоеше тук на закуска, беше себе си и Нед я харесваше такава. И Билингтън я беше харесал предната вечер. И Бел със сигурност я харесваше, а също и нейните родители.

— Хенри?

— Нед — каза тя решително, — за мен ще бъде удоволствие да прекарам деня с теб. Да тръгнем веднага?

— Защо не? Ако искаш се обади на твоята прислужница и може да се срещнем в антрето след петнадесет минути, какво ще кажеш?

— Нека да са десет.

Той развеселено й отдаде почит.

Хенри забърза по стълбите. Може би това пътуване до Лондон не беше чак такъв провал все пак.

* * *

На половин миля от там, Дънфорд лежеше в леглото си и лекуваше ужасния си махмурлук. Той все още беше облечен във вечерните си дрехи, за огромно смайване на своя камериер. Не пи почти нищо на бала и се прибра отвратително трезвен вкъщи. После изпи почти до дъно цяла бутилка уиски, за да може алкохолът да заличи всичко от съзнанието му.

Не помогна.

Вместо това вонеше на кръчма, главата му бучеше така сякаш през нея препускаше цялата британска кавалерия, а чаршафите му бяха в пълна бъркотия от ботушите, които той беше решил да не сваля предната вечер.

И всичко това заради жена.

Той потръпна. Никога не си беше представял, че ще го сполети подобна беда. О, беше виждал приятелите си да падат един по един, победени от този вирус, който те наричаха женитба, всички отвратително влюбени в своите съпруги. Това беше лудост, наистина… никой не се жени по любов, никой.

Освен неговите приятели.

Това го накара да се зачуди. Защо не и той? Защо да не се задоми с някоя, за която наистина го е грижа?

И тогава отговорността за Хенри щеше да е изцяло негова. Един поглед в тези сребърни очи беше достатъчен, за да разбере, че няма смисъл да се бори.

Е, може би не, поправи се той. Не беше чак толкова замаян от махмурлука, за да не може да признае, че не се е влюбил в нея от пръв поглед. Сигурно тези чувства не са започнали, чак до времето след случката в свинарника. Може би се е случило в Труро, когато й купи жълтата рокля. Може би тогава е започнало.

Той простена. Триста дяволи, това имаше ли значение?

Дънфорд се изправи, премести се на стола до прозореца и се загледа безцелно в хората, които вървяха надолу и нагоре по Халф Мун Стрийт.

Какво, по дяволите, се очакваше да направи сега? Тя го мразеше. Ако не беше толкова глупав да реши да се прави на герой, щеше да се е оженил за нея два пъти досега. Но не, той трябваше да я доведе в Лондон и да настоява да се среща с всички приемливи джентълмени от висшето общество преди да вземе някакво решение. Трябваше да я отблъсква и да я отблъсква, и да я отблъсква, само защото не можеше да държи ръцете си далеч от нея.

Просто трябваше да я очарова и да я завлече до олтара преди да е имала време да размисли. Това щеше да стори истинският герой.

Той се изправи рязко. Можеше да я спечели обратно. Само бе нужно да престане да се прави на такова жалко копеле и да започне да се държи отново мило. Можеше да направи това.

Нали?