Джулия Куин
Дяволче (13)

Глава дванадесета

Майката на Бел, както очакваха, веднага взе Хенри под крилото си. Само че не можеше да започне да я нарича с галеното й име и предпочете да използва по-официалното „Хенриета“.

— Не че не одобрявам прякора ти — обясни Керълайн. — Просто съпругът ми също се казва Хенри и малко се затруднявам да наричам с това име момиче на твоята крехка възраст.

Хенри само се усмихна и я увери, че не възразява ни най-малко. Толкова отдавна не бе имала майчинска фигура, че би била склонна да остави Керълайн да я нарича и Есмералда, ако иска.

Хенри не желаеше престоят в Лондон да й хареса, но Бел и майка й силно я затрудняваха в усилията й да остане нещастна. Преодоляха страховете й с доброта, покосиха съмненията й с шеги и добро настроение. Липсваше й животът в Станидж Парк, но трябваше да признае, че приятелите на Дънфорд бяха внесли в съществуването й известно щастие, което дори не бе разбрала, че й липсва.

Беше забравила какво значи да имаш семейство.

Керълайн кроеше големи планове за новата си повереница и през първата седмица Хенри посети модистката, шапкарката, модистката, книжарницата, модистката, магазина за ръкавици и, разбира се, модистката. На няколко пъти Керълайн поклати глава и заяви, че никога не е срещала млада дама, която да се нуждае от толкова много дрехи наведнъж.

Поради което, мислеше си измъчената Хенри, сега бяха в магазина на шивачката за седми път в една седмица. Първите две посещения бяха вълнуващи, но сега вече беше изтощително.

— Повечето от нас — заяви Керълайн, като я потупа по ръката — не правят всичко това наведнъж. Но при теб нямаше друг начин.

Хенри се усмихна сковано в отговор, а мадам Ламберт заби поредната карфица в тялото й.

— О, Хенри — засмя се Бел. — Опитай се да не изглеждаш така измъчена.

Шивачката се опита да преглътне възмущението си, а Керълайн, многоуважаваната графиня Уърт, скри усмивката си зад дланта си. Когато Хенри отиде в задната стая, за да се преоблече, тя се обърна към дъщеря си и прошепна:

— Струва ми се, че това момиче ми харесва.

— Аз безспорно я харесвам — отвърна Бел твърдо. — И смятам, че и Дънфорд я харесва.

— Нима искаш да кажеш, че е заинтересован от нея?

Бел кимна.

— Не съм убедена дали той го знае все още.

Ако е така, определено не желае да го признае.

Керълайн сви устни.

— Крайно време е този мъж да се задоми.

— Аз съм заложила хиляда лири на това.

— Нима!

— Да. Преди няколко месеца се обзаложих с него, че до една година ще е женен.

— Е, трябва непременно да направим всичко възможно, за да превърнем нашата мила Хенриета в същинска богиня — сините очи на Керълайн проблеснаха дяволито. — Не бих искала единствената ми дъщеря да загуби такава голяма сума.

* * *

На следващата сутрин Хенри закусваше с графа и графинята, когато се отби Бел със съпруга си, лорд Блекууд. Джон беше красив мъж с топли кафяви очи и гъста тъмна коса. Освен това, забеляза Хенри с изненада, той куцаше.

— Значи това е дамата, заради която съпругата ми е толкова заета през последната седмица — каза той благосклонно, като се наведе и й целуна ръка.

Хенри се изчерви, защото не беше свикнала с този изтънчен жест.

— Обещавам, че скоро ще ви я върна. Почти приключих с уроците преди въвеждането ми в обществото.

Джон задуши смеха си.

— Така ли? И какво научихте?

— Много важни неща, милорд. Например, ако се качвам по стълбите, трябва да следвам джентълмена с мен, но ако слизам, той трябва да ме следва.

— Уверявам ви — отвърна той с невероятно сериозна физиономия, — че това е полезно знание.

— Разбира се. А ужасното е, че през всичките тези години съм вървяла грешно, без дори да зная.

Джон успя да запази каменното си изражение за още една реплика.

— Нагоре или надолу по стълбите грешахте?

— О, нагоре, несъмнено. Разбирате ли — наведе се заговорнически тя, — аз съм извънредно нетърпелива и не мога да си представя да трябва да чакам някой джентълмен, ако искам да се върна по стълбите.

Джон избухна в смях.

— Бел, Керълайн, мисля, че сте постигнали успех.

Хенри се обърна и смушка Бел с лакът.

— Забеляза ли, че успях да използвам „извънредно“? Не беше лесно, трябва да знаеш. А как беше флиртуването ми? Извинявай, че трябваше да използвам съпруга ти, но той е единственият джентълмен тук.

От края на масата се чу силно прокашляне. Хенри се усмихна невинно, обръщайки поглед към бащата на Бел.

— О, простете ми, лорд Уърт, но не мога да флиртувам с вас. Лейди Уърт ще ме убие.

— А аз няма, така ли? — попита Бел, а в ясносините й очи играеше смях.

— О, не, ти си прекалено мила.

— А нима аз не съм? — попита игриво Керълайн.

Хенри отвори уста, затвори я и после отново я отвори, за да каже:

— Мисля, че се докарах до известна безизходност.

— Каква безизходност?

Сърцето на Хенри подскочи при болезнено познатия глас. На вратата стоеше Дънфорд и изглеждаше поразително красив в светлобежови бричове и тъмнозелено палто.

— Реших да се отбия да видя как напредва Хенри.

— Справя се превъзходно — отговори Керълайн. — И ние много се радваме, че ни гостува. Не съм се смяла толкова много от години.

Хенри се усмихна безочливо.

— Много съм забавна.

Джон и графът се закашляха едновременно, вероятно, за да скрият усмивките си.

Дънфорд обаче не сметна за нужно да крие своята.

— Също така се питах дали би искала да се разходим следобед.

Очите на Хенри светнаха.

— О, бих искала, с най-голямо удоволствие!

След което развали ефекта, като отново смушка Бел и каза:

— Чу ли? Успях да използвам „с най-голямо удоволствие“. Безспорно глупав израз, но мисля, че най-сетне започвам да говоря като дебютантка.

Този път никой не успя да скрие усмивката си.

— Отлично — отвърна Дънфорд. — Ще дойда в два часа.

Той кимна на графа и графинята и каза, че няма нужда да го изпращат.

— И аз ще се сбогувам — заяви Джон. — Имам много работа тази сутрин.

Той целуна жена си по главата и последва Дънфорд.

Бел и Хенри се извиниха и се оттеглиха в гостната, където смятаха да преговарят титли и правилата за старшинство до обяда. Хенри никак не се радваше на този изглед.

— Какво мислиш за съпруга ми? — попита Бел, когато седнаха.

— Много е мил, Бел. Очевидно е много добър и честен човек. Чете се в очите му. Щастливка си с него.

Бел се усмихна и леко поруменя.

— Зная.

Хенри й се усмихна с ъгълчето на устата си.

— Освен това е доста красив. Накуцването е очарователно.

— И аз винаги съм смятала така. Преди ужасно се притесняваше от него, но сега мисля, че почти не го забелязва.

— Във войната ли е ранен?

Бел кимна и лицето и помръкна.

— Да. Има късмет, че изобщо е запазил крака си.

Двете се смълчаха за миг, след което Хенри внезапно каза:

— Малко ми напомня за Дънфорд.

— Дънфорд ли? — Бел примигна от изненада. — Наистина? Смяташ ли?

— Със сигурност. Същите кафяви очи и коса, въпреки че косата на Дънфорд може би е малко по-гъста. И ми се струва, че раменете му са някак по-широчки.

— Наистина ли? — Бел се наведе с интерес напред.

— Мхм. И е много красив, разбира се.

— Дънфорд ли? Или съпруга ми?

— И двамата — отвърна бързо Хенри. — Но…

Думите й затихнаха, когато осъзна, че ще бъде непростимо невъзпитано да каже, че Дънфорд очевидно е по-красивият от двамата.

Бел, разбира се, знаеше, че съпругът й е очевидно по-хубав, но нищо на света не би я зарадвало повече от това да чуе как Хенри възразява по въпроса. Тя се усмихна и промълви нещо, насърчавайки Хенри да продължи.

— Освен това — добави Хенри, с което напълно задоволи Бел, — беше толкова мило от страна на съпруга ти да те целуне за довиждане. Дори и аз знам достатъчно за висшето общество, за да ми е ясно, че това е нещо непривично.

Бел нямаше нужда дори да поглежда към Хенри, за да разбере, че й се иска Дънфорд да направи същото с нея.

* * *

Когато часовникът удари два, се наложи да разубеждават Хенри да не чака пред вратата. Бел успя да я накара да седи в гостната и се опита да обясни, че повечето дами предпочитат да останат на горния етаж и да оставят посетителите си да ги почакат няколко минути. Хенри не я слушаше.

Част от причината да чака Дънфорд с такова нетърпение беше новооткритото й самочувствие по отношение на личността й и качествата й като жена. Бел и семейството й явно изключително много я харесваха, а доколкото тя разбираше, те бяха много уважавани във висшето лондонско общество. И въпреки че постоянното суетене на Керълайн около косата и гардероба й можеше да бъде много досадно, то започваше да дава надежда на Хенри, че може би все пак е красива. Не зашеметяващо прекрасна като Бел, чиято вълниста руса коса и ясносини очи бяха вдъхновили поетично настроените хора от обществото да й напишат сонети, но със сигурност не беше съвсем непривлекателна.

С бавното нарастване на самочувствието си, Хенри започна да си мисли, че може и да има мъничък шанс да накара Дънфорд да се влюби в нея. Той вече я харесваше — това беше половината битка, нали така? Може би все пак можеше да се мери с дамите от обществото. Не беше съвсем сигурна как да предизвика това чудо, но знаеше, че ще трябва да прекарва колкото се може повече време в присъствието му, ако искаше да постигне нещо.

И затова, когато погледна часовника и видя, че часът е два, сърцето й заби по-силно.

Дънфорд пристигна в два часа и две минути и завари Бел и Хенри да четат справочника на Лебрет. Или по-точно Бел се мъчеше да накара Хенри да го чете, а Хенри се мъчеше да захвърли книгата през прозореца.

— Виждам, че си прекарвате добре заедно — провлече Дънфорд.

— О, много добре — отвърна Бел и грабна книгата, преди Хенри да успее да я пусне в един античен плювалник.

— Много добре, милорд — повтори Хенри. — Научих, че трябва да те наричам „милорд“.

— Де да говореше сериозно — промърмори той под нос. Подобно послушание от Хенри щеше да е забележително събитие.

— Не „бароне“ или „барон Станидж“ — продължи тя. — Явно никой не използва думата „барон“, освен ако не се говори за някого. Убийствено безполезна титла, мисля аз, щом никой не знае, че я притежаваш.

— Хенри, по-добре да ограничиш употребата на думата „убийствено“ — почувства се длъжна да й обърне внимание Бел. — Освен това хората знаят за титлата му. Точно за това става дума тук — тя посочи книгата.

— Знам — отвърна Хенри с гримаса. — И не се притеснявай, няма да кажа „убийствено“ пред хора, освен ако някой е прерязал артериите ми и има опасност да умра.

— Да, а и това също… — започна Бел.

— Знам, знам, анатомията също не се споменава пред хора. Опасявам се, че съм израсла във ферма, а там не сме толкова гнусливи.

Дънфорд я хвана под ръка и заяви на Бел:

— По-добре да я изведа от къщата, преди да я е подпалила от скука.

Бел им пожела приятно прекарване и те тръгнаха, а на благовъзпитано разстояние зад тях вървеше една от прислужниците.

— Много е странно — прошепна Хенри, след като стигнаха до площад Гросвенър. — Все едно ме преследват.

— Ще свикнеш — отвърна той и направи пауза. — Приятно ли си прекарваш в Лондон?

Хенри помисли, преди да отговори.

— Беше прав за приятелите си. Обожавам Бел. А лорд и лейди Уърт са ужасно мили с мен. Явно не съм знаела какво пропускам така откъсната в Станидж Парк.

— Добре — потупа облечената й в ръкавица ръка той.

— Но ми е мъчно за Корнуол — добави тя замечтано. — Особено за чистия въздух и зелените поля.

— И Руфъс — подразни я той.

— И Руфъс.

— Но радваш ли се, че дойде?

Дънфорд спря. Без да осъзнае, беше затаил дъх — толкова важно бе за него тя да отговори положително.

— Да — отвърна тя бавно. — Да, така мисля.

Той се усмихна деликатно.

— Само мислиш ли?

— Дънфорд, страхувам се.

— От какво, Хен?

Той се взря напрегнато в нея.

— Ами ако се изложа? Ако направя нещо неприлично, без дори да го осъзнавам?

— Няма, Хен.

— Но е възможно. И толкова лесно.

— Хен, Керълайн и Бел казват, че много напредваш. Те добре познават обществото. Щом те твърдят, че си готова за дебюта си, уверявам те, значи си готова.

— Дънфорд, те ме научиха на много неща, зная. Но също така съм наясно, че е невъзможно да ме научат на всичко за две седмици. И ако сгреша в нещо… — думите й заглъхнаха, а сребристите й очи бяха големи и блестящи от безпокойство.

Толкова много искаше да я притегли в обятията си, да постави брадичка на главата й и да я увери, че всичко ще бъде наред.

Но те бяха в обществена градина и той трябваше да се ограничи с думите:

— И какво ще стане, ако сгрешиш в нещо, дяволче? Да не би да свърши света? Да не пропадне небето? Едва ли.

— Моля те, не се шегувай с това — помоли тя, а долната й устна затрепери.

— Не се шегувам. Хен, исках само да кажа…

— Зная — прекъсна го тя със задавен глас. — Просто… е, на теб ти е ясно, че не ме бива много в женските работи и ако сгреша някъде, това ще говори лошо за теб. И за лейди Уърт и Бел, и цялото им семейство, а те са толкова добри с мен и…

— Хенри, стига — помоли настойчиво той. — Просто се дръж естествено. Всичко ще се нареди, обещавам.

Тя вдигна глава. След един дълъг миг, който му се стори вечност, най-сетне кимна.

— Щом казваш. Вярвам ти.

Дънфорд усети как нещо у него се надигна и попадна на мястото си, докато се взираше в сребристите дълбини на очите й. Тялото му се навеждаше към нейното и от всичко на света най-много му се искаше да погали розовите й устни с палец, подготвяйки ги за целувка.

— Дънфорд?

Тихият й глас го изтръгна от мечтанието. Той бързо закрачи отново с внезапно ускорен ход, така че Хенри трябваше да тича, за да не изостава. По дяволите, прокълна се той наум. Не я беше довел в Лондон, за да продължи да я съблазнява.

— Как върви попълването на новия ти гардероб? — попита неочаквано. — Виждам, че носиш една от роклите, които купихме в Корнуол.

Хенри не успя да отговори веднага, стъписана от внезапната смяна в тона на разговора.

— Много добре — отвърна тя. — Мадам Ламберт довършва последните преправки. Повечето трябва да са готови в началото на следващата седмица.

— А обучението?

— Не съм убедена, че може да се нарече обучение. Не ми изглежда като особено благородно начинание наизустяването на чинове и правила за старшинство. Предполагам, че все някой трябва да знае, че по-младите синове на маркизите стоят по-долу от по-старите синове на графовете, но не виждам защо това трябва да съм аз — тя се насили да се усмихне с надеждата да върне доброто настроение. — Макар че на теб може да ти е интересно да научиш, че бароните са по-висши от председателя на Долната камара на парламента, но не и от синовете на маркизите, опасявам се, и младите, и старите.

— Тъй като стоях по-долу от тях и когато бях обикновен гражданин без титла — отвърна той, благодарен, че разговорът се върна в сферата на ежедневието, — няма да се измъчвам, задето все още са над мен, ако мога така да се изразя.

— Но трябва да си придадеш господарска величавост при следващата ти среща с председателя на Долната камара — нареди Хенри с усмивка.

— Шегобийка.

— Зная. Вероятно трябва да се науча да се държа по-сериозно.

— Но не с мен, надявам се. Аз те харесвам такава.

Познатото замайване се появи отново.

— Все пак трябва да науча още някои неща — уточни тя, като погледна косо.

— Какви например?

— Бел твърди, че трябва да се науча да флиртувам.

— Не се и учудвам — измърмори той.

— Тази сутрин направих кратко упражнение със съпруга й.

— Какво?!

— Е, не на сериозно — побърза да обясни Хенри. — И със сигурност не бих го направила, ако не беше напълно очевидно, че е лудо влюбен в Бел. Изглеждаше безопасно да изпробвам умението си върху него.

— Стой далеч от женени мъже — нареди сурово той.

— Ти обаче не си женен — забеляза тя.

— Какво, по дяволите, имаш предвид?

Хенри погледна разсеяно към витрината на магазина, покрай който минаваха, преди да отгърне:

— О, не зная. Сигурно, че трябва да се упражнявам с теб.

— Сериозно ли говориш?

— О, хайде де, Дънфорд. Не се дърпай. Ще ме научиш ли да флиртувам?

— Според мен и сама се справяш чудесно — промърмори той.

— Смяташ ли? — попита тя с изражение на чисто щастие.

Тялото му веднага откликна на сияйната радост, изписана на лицето й, и той отново си нареди да не я поглежда. Никога повече.

Но тя дърпаше настойчиво ръката му и молеше:

— Нали ще ме научиш? Моля те.

— Добре де — въздъхна той със съзнанието, не това не е никак добра идея.

— О, великолепно! Откъде да започнем?

— Времето е прекрасно днес — започна той, без да успее да вложи особено чувство в думите.

— Така е, но аз мислех, че ще работим върху флиртуването.

Той я погледна и веднага съжали. Очите му някак винаги се плъзгаха надолу до устните й.

— В повечето случаи — започна той, като си пое неравен дъх — флиртът започва с най-обикновени светски разговори.

— Така ли? Добре. Тогава започни отново.

Той си пое дълбоко дъх и каза с равен тон:

— Времето е прекрасно днес.

— Несъмнено. На човек му се приисква да излезе навън, не смятате ли?

— Хенри, ние вече сме навън.

— Представям си, че сме на бал — обясни тя. — И може ли да влезем в парка? Може би ще намерим пейка, на която да седнем.

Дънфорд мълчаливо зави към Грийн парк.

— Може ли да започнем отначало?

— Ние не стигнахме много далеч.

— Глупости. Сигурна съм, че ще успеем, когато навлезем в нещата. И така, аз казах, че времето кара човек да поиска да излезе навън.

— Действително — отвърна лаконично той.

— Дънфорд, никак не ме улесняваш.

Тя забеляза една пейка и седна, като му направи място до себе си. Прислужницата й застана кротко под едно дърво на около десетина метри от тях.

— Не искам да те улеснявам. Изобщо не искам да участвам в това.

— Но ти трябва да осъзнаваш, че е необходимо да зная как да общувам с джентълмените. Сега ако, обичаш, ми помогни и се опитай да влезеш в духа на начинанието.

Дънфорд стисна челюсти. Трябваше да я научи, че не може да го притиска твърде много. Изви устни в дяволита полуусмивка. Щом искаше флирт, флирт щеше да получи.

— Добре. Нека започна отначало.

Хенри се усмихна доволно.

— Красива си, когато се усмихваш.

Сърцето й потъна в петите. Тя остана безмълвна.

— За флиртуването трябват двама, нали знаеш — провлече той. — Ще те вземат за празноглавка, ако не можеш да отговориш.

— Бл… благодаря ви, милорд — отвърна тя, като се одързости бързо. — Да чуя това от вас е голям комплимент за мен.

— И какво точно означава това, ако мога да попитам?

— Не е тайна, че сте познавач на жените, милорд.

— Значи сте клюкарствали по мой адрес.

— Съвсем не. Не е моя вината, че поведението ви често ви прави тема за разговор.

— Моля? — попита той с леден глас.

— Чувам, че жените ви обожават. Чудя се защо не сте се оженили за някоя от тях?

— Не ти е работа да се чудиш, миличка.

— О, мислите ми просто се реят натам, не мога да ги спра.

— Никога не позволявай на мъж да те нарича „миличка“ — нареди той.

Трябваше й секунда, за да осъзнае, че той е излязъл от ролята.

— Но на теб ти е разрешено, Дънфорд — отвърна тя с болезнено помирителен тон.

По някаква причина от това той се почувства като слаб, болен от подагра старец.

— Аз не съм по-малко опасен от останалите — заяви той сурово.

— За мен ли? Но ти си моят настойник.

Ако не се намираха насред обществен парк, той щеше да я сграбчи и да й покаже точно колко опасен може да бъде.

Невероятно беше как успяваше да го провокира. В един момент се опитваше да бъде мъдрият, но строг настойник, а в следващия отчаяно се мъчеше да се възпре да не я грабне.

— Добре — примири се Хенри, като оглеждаше предпазливо буреносното му изражение. — Какво ще кажеш за това: Но, сър, не бива да ме наричате „миличка“.

— Добре е за начало, но ако в този момент държиш ветрило, силно те съветвам да го завреш в окото на простака.

Хенри се почувства насърчена от властната нотка, която долови в гласа му.

— Но в този момент не държа ветрило, така че какво да направя, ако джентълменът не уважи устното ми предупреждение?

— Тогава трябва да побегнеш в другата посока. Бързо.

— Но да кажем, в интерес на спора, че съм притисната в ъгъла. Или пък съм насред препълнена бална зала и не искам да правя сцена. Ако флиртуваше с млада дама, която тъкмо те е предупредила да не я наричаш „миличка“, какво би направил?

— Ще се съобразя с желанието й и ще й пожелая лека нощ — сковано обясни той.

— Не е вярно! — възрази Хенри с игрива усмивка. — Ти си ужасен женкар, Дънфорд. Бел ми разказа.

— Бел приказва твърде много — измърмори той.

— Просто ме предупреждаваше за господа, с които трябва да внимавам. Освен това — добави тя с леко свиване на раменете, — когато обсъждаше женкарите, ти беше в самото начало списъка.

— Много мило от нейна страна.

— Ти, разбира се, си ми настойник — продължа Хенри замислено. — И затова просто да ни видят заедно няма да навреди на репутацията ти. Това е много хубаво, защото компанията ти ми е приятна.

— Хенри, бих казал — отвърна Дънфорд с нарочно муден и равен тон, — че не са ти нужни много повече упражнения във флиртуване.

Усмивка огря лицето й.

— Ще го приема като комплимент от твоята уста. Научих, че си майстор в изкуството на съблазняването.

Думите й силно го подразниха.

— Все пак смятам, че си прекалено оптимистично настроен. Вероятно ми трябва още малко практика. За да ми даде самочувствието да се изправя пред висшето общество на първия си бал — обясни тя с удивително сериозно изражение. — Може би ще мога да спечеля брата на Бел за каузата. Разбрах, че скоро завършва обучението си в Оксфорд и ще се върне в Лондон за светския сезон.

По мнение на Дънфорд братът на Бел, Нед, беше все още малко зелен, но въпреки това със сигурност бе на път да стане женкар. А освен това съществуваше и неприятната подробност, че бе изключително красив — надарен със същите поразителни сини очи и великолепна костна структура като на Бел. Какво остава за още по-неприятния факт, че ще живее под един покрив с Хенри.

— Не, Хенри — отсече Дънфорд с много нисък, много опасен глас. — Не смятам, че е разумно да упражняваш женските си чарове върху Нед.

— Мислиш ли? — попита тя весело. — Според мен е идеален кандидат.

— Би било много опасно за здравето ти.

— Това пък какво означава? Не мога да си представя братът на Бел да ме нарани.

— Но аз ще те нараня.

— Така ли? — прошепна тя. — Какво ще направиш?

— Ако мислиш, че ще отговоря на този въпрос — излая той, — значи си слабоумна, ако не и побъркана.

Очите на Хенри се разшириха.

— Божичко.

— Божичко, именно. Сега ме слушай внимателно — започна той с опасно впит в очите й поглед. — Ще стоиш далеч от Нед Блайдън, ще стоиш далеч от женени мъже и ще стоиш далеч от всички женкари в списъка на Бел.

— И от теб ли?

— Разбира се, че не от мен — тросна се той. — Аз съм ти настойник, мамка му.

И той захлупи устата си с длан, почти невярващ, че е изгубил самообладание дотам, че да я изругае.

Хенри обаче явно не забеляза вулгарната му реч.

— Значи всички женкари?

— Всичките.

— Тогава към кого мога да насоча усилията си?

Дънфорд отвори уста с намерението да изреди списък с имена. За своя изненада не успя да се сети за нито едно.

— Все трябва да има някого — побутна го тя.

Той я изгледа ядосано, като си помисли как би вдигнал ръка и би избърсал това невъзможно радостно изражение от лицето й. Или още по-добре би го премахнал с устата си.

— Не ми казвай, че ще трябва да прекарам целия сезон единствено с теб.

Не беше лесно, но Хенри успя да скрие надеждата в гласа си.

Дънфорд внезапно се изправи, като почти я придърпа със себе си.

— Ще намерим някого. А сега да се прибираме.

Не бяха изминали и три крачки, когато чуха някой да вика Дънфорд по име. Хенри вдигна очи и видя една изключително елегантна, изключително добре облечена и изключително красива жена да върви към тях.

— Приятелка ли ти е? — попита тя.

— Лейди Сара-Джейн Уолкът.

— Някое от завоеванията ти ли е?

— Не — сопна се той.

Хенри прецени набързо хищническия блясък в очите на жената.

— Обаче й се иска.

— Какво каза? — нахвърли й се той.

Не й се наложи да отговаря, защото лейди Уолкът стигна до тях. Дънфорд я поздрави и след това представи двете дами една на друга.

— Повереница ли? — изчурулика лейди Уолкът. — Очарователно.

„Очарователно ли?“, поиска да отвърне Хенри, но си замълча.

— Каква семейна картинка — продължи лейди Уолкът, докосвайки Дънфорд по ръката — някак двусмислено според Хенри.

— Не съм сигурен, че „семейна“ е точната дума — отвърна той учтиво, — но със сигурност е ново преживяване за мен.

— О, без съмнение — съгласи се лейди Уолкът и навлажни устни. — Това изобщо не е в обичайния ви стил. Обикновено сте отдаден на по-атлетични — по-мъжествени — занимания.

Хенри така бе побесняла, че смяташе за чудо дето още не беше започнала да съска. Пръстите й неволно се свиха като нокти на птица, които много искаше да прокара през лицето на по-възрастната дама.

— Бъдете спокойна, лейди Уолкът — отвърна Дънфорд, — че намирам ролята си на настойник образователна и възпитателна за характера ми.

— Възпитателна за характера ли? Пфф. Колко скучно. Скоро ще се отегчите. Елате да ме посетите, когато това стане. Сигурна съм, че ще намерим начини да се забавляваме.

Дънфорд въздъхна. Друг път щеше с радост да се възползва от доста безсрамното предложение на Сара-Джейн, но сега, с Хенри до него, внезапно почувства необходимост да постъпи благородно.

— Кажете ми — пресече я остро той, — как е лорд Уолкът напоследък?

— Живурка си в Дорсет. Както винаги. Не е от никакво значение тук в Лондон.

Тя отправи последна съблазнителна усмивка, кимна мазно на Хенри и продължи по пътя си.

— Така ли трябва да се държа? — попита Хенри невярващо.

— В никакъв случай.

— Ами тогава…

— Просто се дръж естествено — сряза я той. — Дръж се естествено и стой далеч…

— Знам. Знам. Да стоя далеч от женени мъже, Нед Блайдън и всякакви женкари. Но бъди така добър да ме уведомиш, ако се сетиш за някого другиго, когото следва да добавя към тези списък.

Дънфорд се намръщи. Хенри се усмихваше през целия път към къщи.