Джулия Куин
Дяволче (1)

Пролог

Лондон, 1816 година

Уилям Дънфорд изсумтя отвратено, докато гледаше как приятелите му се взират с копнеж един към друг. Лейди Арабела Блайдън, която бе сред най-добрите му приятели през последните две години, тъкмо се бе омъжила за лорд Джон Блекууд и сега се гледаха така, сякаш искаха да се изядат.

Беше възмутително сладко.

Дънфорд потропна с крак и завъртя очи, надявайки се да са способни да се отделят един от друг. Тримата, заедно с най-добрия приятел на Дънфорд — Алекс, херцог Ашбърн — и съпругата му Ема, която бе братовчедка на Бел, бяха на път за един бал. Каретата им бе претърпяла злополука и в момента чакаха да бъде докарана нова.

Дънфорд се обърна, когато по калдъръма се чу тропот на колела. Новопристигналата карета отби и спря пред тях, но Бел и Джон очевидно не забелязаха това. Всъщност, те почти изглеждаха готови да се хвърлят в прегръдките си и да правят любов точно тук. Дънфорд реши, че вече е видял достатъчно.

— Хей! — извика той с отвратително сладък глас. — Младите влюбени!

Джон и Бел най-накрая откъснаха очи един от друг и се обърнаха към Дънфорд, който вървеше към тях.

— Ако вие двамата сте в състояние да спрете да правите словесна любов, можем да тръгваме. В случай, че не сте забелязали, новата карета пристигна.

Джон си пое дълбок и накъсан дъх, преди да се обърне към Дънфорд и да каже:

— Тактичността, очевидно, не е особено изтъкната във възпитанието ти.

Дънфорд се усмихна развеселено.

— Ни най-малко. Ще тръгваме ли?

Джон се обърна към Бел и й предложи ръката си.

— Скъпа моя?

Тя прие жеста му с усмивка, но когато подминаха Дънфорд, се обърна и изсъска:

— Ще те убия, заради това!

— Сигурен съм, че ще опиташ.

Скоро петимата вече се бяха настанили в каретата. След няколко минути обаче Джон и Бел отново започнаха да се взират възхитено един в друг. Джон бе сложил ръка върху нейните и лениво потропваше с пръсти върху кокалчетата й. Бел въздъхна тихо от удоволствие.

— О, за Бога! — възкликна Дънфорд и се обърна към Алекс и Ема. — Вижте ги само! Дори от вас двамата не ми се повдигаше толкова.

— Някой ден — прекъсна го Бел с нисък глас и го бодна с пръст, — ще срещнеш жената на мечтите си и тогава ще направя живота ти ужасен.

— Страхувам се, че няма, скъпа моя Арабела. Жената на мечтите ми е такъв образец, който не би могъл наистина да съществува.

— О, моля те — изсумтя Бел. — Обзалагам се, че в рамките на една година ще бъдеш вързан и окован и това ще ти харесва.

Тя се облегна назад с доволна усмивка. До нея Джон се тресеше от смях. Дънфорд се наведе напред с лакти, опрени в коленете.

— Ще приема този облог. Колко си готова да загубиш?

— Колко си готов ти да загубиш?

Ема се обърна към Джон.

— Очевидно си се оженил за хазартен тип жена.

— Можеш да си сигурна, че ако знаех това, щях да обмисля действията си по-внимателно.

Бел сръчка съпруга си игриво в ребрата и насочи решителния си поглед към Дънфорд и попита:

— Е?

— Хиляда лири.

— Дадено.

— Да не си луда? — възкликна Джон.

— Да допускам ли, че само мъжете могат да залагат?

— Никой не прави такива глупави залози, Бел — каза Джон. — Току-що направи облог с човек, който може да контролира резултата. При всички положения ще загубиш.

— Не подценявай силата на любовта, мили мой. Въпреки че в случая на Дънфорд, може би е нужна само похот.

— Нарани ме — отговори Дънфорд и за да подчертае думите си, сложи драматично ръка над сърцето си. — Да предположим, че не съм способен на по-висши чувства.

— Не си ли?

Устните на Дънфорд се свиха в тънка линия. Беше ли права? Наистина нямаше идея. При всички случаи обаче след година той щеше да бъде с хиляда лири по-богат. Лесни пари.