Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Прелестни създания (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beautiful Redemption, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2014)
Корекция и форматиране
hrUssI(2015)

Издание:

Ками Гарсия, Маргарет Стоъл. Прелестно изкупление

Американска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2013

Редактор и коректор: Милена Тошева

Технически редактор: Ангел Йорданов

ISBN: 978-954-771-313-0

История

  1. —Добавяне

Четиринайсета глава
Сбърканите неща

Не ми бе нужно много време да се върна по стъпките си до Иглата на Конфедерацията и да стигна до „Звезди и ивици“. Вече пресичах между световете като стар Блудник. След като овладях метода — да отпуснеш ума си, като го оставиш да работи сам, без да се фокусираш върху конкретна мисъл — ми се струваше толкова лесно като ходенето. По-лесно всъщност, тъй като на практика не ходех.

Когато стигнах там, вече знаех какво ми бе нужно и можех да го направя и сам. Донякъде даже исках нарочно да изпробвам силите си. Отделих малко време да обмисля нещата предварително. Разбирах защо Ама обича толкова много кръстословиците. Като се настроиш веднъж към тях, направо се пристрастяваш.

Влязох в офиса и видях черновата на новия брой, разпръсната страница по страница на трите бюра, точно както и предишния път. Намерих без проблем кръстословицата. Тази беше дори по-недовършена от предишната. Може би екипът на вестника го бе домързяло, след като бяха усетили, че има шанс някой друг да я състави вместо тях. Както и да е, Лена щеше да си има кръстословица за решаване.

Вдигнах най-близката буква и я избутах на мястото.

Пет букви, вертикално.

О.Н.И.К.С.

Като черен камък.

Шест, хоризонтално.

П.Р.И.Т.О.К.

Като река.

В.З.О.Р.

Като функцията на окото.

Шест, хоризонтално.

А.М.У.Л.Е.Т.

Като талисман.

М.А.Й.К.А.

Като родител. Като моята майка, Лила Джейн Евърс Уейт.

Г.Р.О.Б.

Като обиталище за покойниците.

Това бе посланието ми. Нуждаех се от черния камък, „речното око“, онзи, който носиш като талисман на гердана си. Трябва да го оставиш на гроба на майка ми. Не можех да го кажа по-ясно от това.

Поне не в този брой на вестника.

Когато приключих, бях изтощен, сякаш цял следобед бях правил спринтове по баскетболното игрище. Не знаех колко време трябваше да прекарам в отвъдния свят, преди Лена да получи посланието в този. Но знаех, че ще го разгадае.

Защото й вярвах така, както вярвах на себе си.

* * *

Когато стигнах у дома, в отвъдния свят, в къщата си, или по-скоро, при гроба на майка си — наричайте го, както искате — той беше там и ме чакаше на стълбището.

Сигурно Лена го бе оставила на гроба на мама, както я бях помолил.

Не можех да повярвам, че се бе получило.

Черният камък на Лена, талисманът й от Барбадос, онзи, който винаги носеше на шията си, стоеше в средата на изтривалката на входа.

Вече имах и втория речен камък.

Въздъхнах шумно с облекчение. Минаха пет секунди, докато осъзная какво точно означава това. Беше време да тръгвам. Време да се сбогувам с майка си.

Тогава защо не можех да се насиля да го направя?

— Итън… — чух гласа на мама, но не вдигнах глава.

Седях на пода в дневната, с гръб към дивана. Държах в ръце къщичка и количка, частите от стария коледен град на майка ми. Не можех да откъсна очи от колата.

— Намерила си изгубената зелена количка. Аз така и не можах.

Тя не отговори. Косата й изглеждаше по-разбъркана от обикновено. По лицето й се стичаха сълзи.

Не знаех защо градчето бе сложено на масичката за кафе, но поставих къщичката на пода и почнах да местя малката зелена кола все по-далече от масата. Далече от играчките животни, от църквата с камбанарията на главната улица и от коледната елха.

Както казах, бе време за тръгване.

Част от мен искаше да се впусне да тича в секундата, в която разбрах какво трябва да направя, за да си върна живота обратно. Част от мен не се интересуваше от нищо друго, освен да мога да видя Лена отново.

Но седейки тук, мислех само как изобщо не искам да изоставям майка си. Колко много ми липсваше тя, колко бързо бях свикнал да я виждам в тази къща, да я чувам в съседната стая. Не знаех дали мога да се откажа отново от това, независимо колко силно копнеех да се върна.

Затова просто седях тук и гледах старата количка и се чудех как нещо, загубено толкова отдавна, може да бъде намерено пак.

Мама си пое дъх и аз затворих очи, преди да проговори. Това обаче не я спря.

— Не мисля, че е умно, Итън. Не мисля, че е безопасно и не мисля, че трябва да отиваш. Независимо какво казва леля ти Пру.

Гласът й трепереше.

— Мамо…

— Ти си само на седемнайсет години.

— Всъщност не съм. В момента съм просто нищо — погледнах я аз. — Съжалявам, че ти противореча, но е малко късно за тази реч. Трябва да признаеш, че безопасността не е най-големият ми проблем. След като вече съм мъртъв, нали се сещаш…

— Е, щом така казваш — въздъхна тя и седна на пода до мен.

— Как би предпочела да го кажа?

— Не знам… Намерил покой, например? — каза мама, като се опитваше да не се усмихва.

— Съжалявам… Значи, след като вече съм намерил покой в отвъдното — отвърнах с полуусмивка аз.

Тя беше права. Хората тук не обичаха да казват „мъртви“, беше грубо. Сякаш изричайки го, то някак ставаше истина. Сякаш самите думи бяха по-могъщи от всичко, което може да се случи в действителност на човек.

И може би наистина бяха.

В крайна сметка точно това трябваше да направя, нали? Да унищожа думите на една страница в някаква книга, която бе променила смъртната ми съдба. Нима наистина бе толкова невероятно да си представиш, че думите могат да оформят целия живот на човек?

— Не знаеш в какво се забъркваш, скъпи. Може би, ако бях открила това по-рано, преди да се случи всичко, ти нямаше да си тук. Нямаше да я има катастрофата, нито водната кула… — Тя млъкна рязко.

— Не можеш да попречиш на нещата да ми се случват, мамо. Дори и на тези… — Облегнах главата си назад на дивана. — … на сбърканите неща, които не е трябвало да стават.

— Ами ако искам?

— Не можеш. Това е моят живот, или каквото и да е то… — Обърнах се и я погледнах.

Тя отпусна глава на рамото ми и погали нежно с ръка лицето ми, после ме притегли към себе си. Не го беше правила, откакто бях малък.

— Това е твоят живот. Прав си. И не мога да вземам решение като това вместо теб, колкото и да ми се иска. А ми се иска много, ужасно много.

— Някак си се досетих за това.

Тя се усмихна тъжно.

— Просто искам да си с мен. Не желая да те изгубя отново.

— Знам. И аз не искам да те напускам.

Притиснати един до друг се взирахме в коледния град може би за последен път. Поставих количката обратно на мястото й.

Знаех, че вече няма да празнуваме заедно Коледа, независимо какво щеше да се случи. Или щях да бъда тук за известно време, или да си тръгна — но и в двата случая, щях да премина някъде другаде. Нещата не можеха да останат такива завинаги, дори и в този Гатлин, който не беше Гатлин. Независимо дали щях да успея да си върна живота обратно.

Нещата се променят.

После се променят отново.

Животът е такъв, а дори и смъртта, предполагам.

Не можех да бъда и с майка си, и с Лена, не и в това, което бе останало от живота ни. Те двете никога нямаше да се срещнат, въпреки че им бях разказал всичко, което трябваше да знаят една за друга. Откакто бях дошъл, майка ми ме бе накарала да й опиша всеки талисман от гердана на Лена, всеки ред от всяко стихотворение, което някога бе писала, всяка история за най-незначителните неща, които някога ни се бяха случвали. Неща, които дори не знаех, че помня.

И все пак не бе същото, не бяхме като истинско семейство и едва ли някога щяхме да бъдем.

Лена, майка ми и аз.

Никога нямаше да ми се надсмиват заедно за нещо, да пазят някаква тайна от мен или дори да се скарат заради мен. Майка ми и Лена бяха най-важните хора в живота ми и в смъртта ми, а никога нямаше да могат да бъдат двете заедно до мен.

Това си мислех, когато затворих очи. Когато ги отворих, майка ми я нямаше — сякаш знаеше, че не бих могъл да я остава, ако беше тук. Не бих могъл да тръгна, ако тя стоеше и ме гледаше от прага. Честно казано, аз самият не знаех дали наистина бих могъл да го направя.

Сега вече никога нямаше да разбера.

Може би така беше по-добре.

Прибрах в джоба си двата камъка, затворих внимателно вратата зад себе си и заслизах по стъпалата. Във въздуха се разнесе миризмата на пържени домати и ме настигна точно когато бях на прага.

Не се сбогувах. Имах чувството, че ще се видим отново. Някой ден, по някакъв начин.

Освен това нямаше какво да кажа на мама, което тя вече да не знаеше. И нямаше как да й го кажа и да изляза пак през тази врата.

Тя знаеше, че я обичам. Знаеше, че трябва да тръгна. В края на деня нямаше какво друго да си кажем.

Не знаех дали ме наблюдава отнякъде как си тръгвам.

Казах си, че е така.

Надявах се да не е.