Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (15)

Тринайсета глава
Където гарванът те отведе

Лена знаеше, че бях тук. Беше ми трудно да я напусна, но тя бе разбрала истината. Това бе най-важното. И двете с Ама знаеха. Това бе някакво начало.

А и бях изтощен.

Сега трябваше да намеря начин да се върна при нея завинаги. Пресичах между световете за около десетина секунди. Ако можеше и останалата част от пътуването ми да бъде толкова лесна.

Трябваше да се прибера у дома и да разкажа всичко на мама, но знаех, че тя ще се притесни за отиването ми в Съвета на пазителите. От това, което ми бяха казвали Женевиев, майка ми, леля Пру, а сега и Обадайя Трублъд, Отвъдното съдилище не приличаше на място, където човек или чародеец би отишъл доброволно.

Особено човек, който имаше тревожеща се за него майка.

Обмислих отново всичко, което трябваше да направя, всяко място, на което трябваше да отида. Реката. Книгата. „Речните очи“ — двата гладки черни камъка. Това щеше да ми е нужно, така бе казал Обадайя Трублъд. Мислите ми се връщаха отново и отново към тези неща. В света можеше да има безброй черни гладки камъни. Как щях да разбера кои точно бяха „речните очи“, каквото и да означаваше това? Може би щях да ги намеря по пътя. Или пък вече ги бях намерил, но още не го знаех.

Магически черен камък, „окото на реката“. Звучеше ми странно познато. Къде бях чувал за това?

Замислих се за Ама, за всичките амулети, всяка костица, всяка прашинка гробищна пръст и сол, всеки наниз, който ми бе давала да нося.

И тогава си спомних. Не беше от амулетите на Ама. Беше от видението, което видях, когато отворих шишето със спомените в стаята й.

Бях видял камъка да види на шията на Сула Пророчицата. Във видението Ама го бе нарекла „Окото“. „Речното око“. Което означаваше, че знаех къде да го намеря и как да го взема — стига да откриех начин да се добера до Уейдърс Крийк от тази страна.

Нямаше как да го избегна, колкото и смущаващо да беше. Беше време да посетя Великите.

* * *

Разгънах картата на леля Пру. Сега, след като знаех как да я разчитам, не ми беше трудно да открия местата, на които бяха отбелязани вратите. Намерих червения хикс, който бележеше онази, водеща към дома на Обадайя — във фамилната крипта на Сноу, след това започнах да търся всички останали червени знаци по картата.

Имаше много червени хиксове, но коя от тези врати водеше до Уейдърс Крийк? Това не бе отбелязано на картата, не беше като двата края на магистрала — а не исках да рискувам да попадна на някоя от изненадите, които могат да очакват едно момче зад някоя случайна врата в отвъдния свят. Змии вместо пръсти можеха да бъдат направо детска залъгалка.

Трябваше да има някаква логика. Не знаех какво свързва вратата зад семейния парцел на Сноу с каменистата пътека, която ме отведе до Обадайя Трублъд, но сигурно имаше нещо. Струваше ми се, че тук всички бяхме част от едно цяло, че нещо, може би кръвта, свързва някой от тези парцели в „Градината на вечния покой“ с Великите? Ако в гробището имаше магазин за алкохол или ковчег, пълен с любимото уиски на чичо Абнър, „Уайлд Търки“, или руини на изоставена пекарна, в която се търкалят лимонени пайове, той едва ли би стоял далеч от тях. Но Уейдърс Крийк си имаше собствено гробище. В „Градината на вечния покой“ нямаше крипти или парцели за Айви, Абнър, Сула или Дилайла.

После намерих червения хикс, за който майка ми бе казала, че отбелязва един от най-старите парцели и гробове в гробището, и знаех, че трябва да е това.

Така че сгънах картата и реших да проверя на място.

Минути по-късно стоях и се взирах в бял мраморен обелиск. Думата „свят“ бе издълбана в ронещия се напукан камък, точно над зловещия на пръв поглед череп с празни очи, които се бе втренчил в мен. Никога не бях разбирал защо на повечето стари гробове в Гатлин има по един такъв злокобен череп. Но всички знаехме за този гроб, въпреки че бе в най-отдалечения край на гробището, където много отдавна, преди новото гробище да се разрасне, е било всъщност сърцето на старото.

„Иглата на Конфедерацията“ — така местните наричаха този паметник, не заради острата му форма, а заради дамите, които го бяха поставили тук. Катрин Купър Сюъл, която бе основала гатлинския клон на Дъщерите на американската революция, вероятно скоро след самата Революция, се бе постарала ДАР да събере достатъчно пари за обелиска, преди тя да почине. Била е омъжена за Самюел Сюъл. Самюел Сюъл бе построил и ръководил „Палмето“, първата фабрика за алкохол в окръг Гатлин. В „Палмето“ и досега се правеше едно-единствено нещо.

„Уайлд Търки“.

— Много умно — казах аз, обикаляйки обелиска, чиято желязна ограда на места бе извита и изпотрошена.

Не знаех дали щях да го видя в другия свят, но тук, в отвъдния, тайният вход, изсечен в основата на камъка, изобщо не бе прикрит. Правоъгълните очертания на вратата си личаха ясно между редиците от издялани раковини и ангели.

Притиснах ръка до мекия камък и усетих как поддава под дланта ми, как се приплъзва от слънчевата светлина в сенките. Няколко неравни стъпала по-късно стигнах до нещо, което приличаше на чакълест път. Тръгнах по него, завих по коридора и в далечината зърнах светлина. Когато приближих, надуших мириса на блато и на растящите в мочурищата палми. Не можех да сбъркам тази миризма. Това бе правилното място.

Стигнах до изкривената дървена врата, наполовина отворена. Бутнах я.

Нищо вече не можеше да попречи на светлината, нито на горещия, лепкав въздух, който ставаше все по-горещ и лепкав, докато се изкачвах по стъпалата към другата страна на вратата.

Уейдърс Крийк ме очакваше. Не виждах нищо друго освен горичката от кипариси, но знаех, че е там. Ако тръгнех по калната пътека пред мен, щях да стигна до къщата на Ама. Проправих си път през клоните на палмите и видях редица малки къщички, точно на брега на блатото.

Великите. Те трябваше да са.

Докато вървях надолу по пътеката, чух гласове. На най-близката веранда три жени бяха седнали край една маса с тесте карти. Закачаха се и спореха една с друга, както правеха Сестрите, когато играеха скрабъл. Отдалече разпознах Туайла. Подозирах, че се бе присъединила към Великите след смъртта си в нощта на Седемнайсетата луна, и все пак бе странно да я видя тук, седяща на верандата и играеща карти с тях.

— Не мож’ да хвърляш тази карта и ти го знайш. Мислиш си, че не забелязвам как мамиш? — Жена с цветен шал избута обратно една карта към Туайла.

— Виж сега, Сула, може да си пророчица, ма не виждаш и не знайш всичко на света — отвърна Туайла.

Това значи бе Сула. Сега вече я разпознах от видението — Сула Пророчицата, най-прочутата роднина на Ама.

— Хъм, мисля, че и двете мамите — обади се третата жена с яркожълт шал на раменете, метна картите си на масата и намести кръглите си очила. — И не ща да играя с нито една от вас.

Опитах се да се сдържа и да не се разсмея, но сцената бе толкова позната, че сякаш си бях у дома.

— Не бъди такваз мърморана, Дилайла — поклати глава към нея Сула.

Дилайла. Тя бе жената с очилата.

Четвърта жена седеше на люлеещ се стол в края на верандата, с обръч в едната си ръка и игла в другата.

— Защо не дойдеш тук и не отрежеш на старата си леля Айви парче пай? Заета съм с плетката си.

Айви. Беше странно да я видя лично след всички онези видения.

— Пай? Ха! — разсмя се един възрастен мъж от своя люлеещ се стол. В една ръка държеше бутилка „Уайлд Търки“, а в другата — лула.

Чичо Абнър. Имах чувството, че го познавам лично, макар никога да не се бяхме срещали. Все пак бях седял в кухнята с Ама, докато тя му приготвяше стотици пайове през годините — може би дори хиляди. Гигантски гарван долетя отнякъде и кацна на рамото на чичо Абнър.

— Няма да намериш никакъв пай тук, Дилайла. Нищо не остана.

Дилайла спря с ръка на мрежестата врата.

— Как тъй нямаме, Абнър?

Той кимна към мен.

— Явно сега Амари е прекалено заета да пече пайове за него. — Той изпразни лулата си и изтупа стария тютюн от нея през верандата.

— За кого, за мен ли? — Не можех да повярвам, че чичо Абнър говори наистина за мен. Пристъпих по-близо до тях. — Искам да кажа, ъъъ… здравейте, сър.

Той не ми обърна внимание.

— Предполагам, че скоро няма да видя лимонен пай с белтъци, освен ако не е любимият и на туй момче.

— Там ли шъ стоиш и шъ ни зяпаш, след като вече си дошъл? — Сула беше с гръб към мен, но все пак знаеше, че съм тук.

Туайла присви очи от светлината.

— Итън? Ти ли си, cher?

Тя винаги ме наричаше така, „скъпи“, на изкривения си френски.

Тръгнах към къщата, колкото и да ми се искаше да си остана там, където си бях. Не знаех защо бях толкова нервен. Може би не бях очаквал Великите да изглеждат чак до такава степен нормални. Можеха да бъдат всяка групичка старци, седящи на верандата си в слънчевия следобед. Само дето всички бяха мъртви.

— Аха… Искам да кажа, да, госпожо… Аз съм.

Чичо Абнър се изправи и доближи до парапета, за да ме огледа по-добре. Огромният гарван все още бе на рамото му и пърхаше силно с криле, но старецът дори не мигаше.

— Както казах, няма да получим нито трошица от пая на Ама, след като туй момче е при нас.

Туайла ми махна да приближа още.

— Може би той шъ сподели своя с гладните старци.

Изкачих се по скърцащите дървени стъпала и вятърните камбанки зазвъняха, удряйки се една в друга. Не усещах обаче никакъв вятър.

— Той е дух, ясно — каза Сула. Малка кафява птичка подскачаше по масата. Врабче.

— Разбира се, че е — изсумтя Айви. — Нямаше да е тук иначе.

Опитах се да стоя възможно най-далече от чичо Абнър и неговия хищен любимец. Когато приближих достатъчно, Туайла скочи от стола си и ме прегърна.

— Не мога да кажа, че съм щастлива, че си тук. Но съм щастлива, че та виждам.

Прегърнах я и аз.

— Да, и аз не съм много щастлив, че съм тук.

Чичо Абнър отпи глътка от уискито си.

— И тогаз що отиде и се метна от тъпата водна кула?

Не знаех какво да му кажа, но Сула отговори вместо мен.

— Знайш отговора, Абнър, както знайш и собственото си име. Стига си тормозил хлапето!

Гарванът изпърха отново с криле.

— Е, все някой трябва да го прави, нали? — каза чичо Абнър.

Сула се обърна и го погледна. С онзи поглед. Ето откъде го бе научила Ама.

— Освен ако не си достатъчно силен да спреш сам Колелото на съдбата, не смей и дума повече да кажеш. Знайш, че момчето нямаше избор.

Дилайла изнесе разклатен стар стол за мен.

— Ела сега и поседни при нас.

Сула продължаваше да разбърква картите, но тези бяха най-обикновени, не гадателски.

— Можеш ли да гадаеш и с тях? — попитах аз. Нищо не би ме изненадало.

Тя се разсмя и врабчето изчурулика радостно.

— Не, туй са просто карти за игра — каза тя и ги остави на масата. — Като стана дума, да поиграем джин ръми, дами.

Дилайла се нацупи.

— Ти винаги печелиш.

— Е, и отново шъ го направя — каза Сула. — Затуй що просто не седнеш, Итън, и не ни кажеш кой вятър те довя тук.

— Не съм сигурен колко от станалото знаете…

Тя повдигна многозначително вежди.

— Добре, значи вече знаете, че ходих да видя Обадайя Трублъд, този стар…

— Ммм хъм… — кимна Сула.

— Той ми каза истината, че има начин да се върна обратно у дома. — Леко заеквах, докато говорех, и ми бе трудно да намеря правилните думи. — Искам да кажа, у дома, където съм жив.

— Ммм хъм…

— Трябва да взема страницата си от…

— „Хрониките на чародейците“ — довърши тя. — Знам всичко туй. Я кажи направо какво искаш от нас.

Бях сигурен, че тя знаеше и това, но все пак искаше аз да го кажа. Така бе някак по-прилично.

— Имам нужда от камък. — Замислих се за най-подходящия начин да го опиша. — Може би ще прозвучи странно, но ви видях да го носите веднъж, в нещо като сън. Той е лъскав и черен…

— Ето този ли? — протегна напред дланта си Сула.

Ето го. Черният камък, който бях видял във видението си.

Кимнах с облекчение.

— Много си прав, че имаш нужда от него — каза тя и постави камъка в ръката ми. Притисна пръстите ми около него и ги затвори. Той пулсираше със странна топлина, която сякаш извираше от вътрешността му.

Дилайла ме погледна.

— Знайш ли какво е туй?

Кимнах.

— Обадайя каза, че се нарича „речно око“ и ми трябват два такива, за да премина реката.

— Хъм, значи ти липсва един — каза чичо Абнър. Не бе помръднал от перилото. Стоеше прав и тъпчеше лулата си със сух тютюн.

— О, има още един — усмихна се заговорнически Сула. — Не се ли сещаш?

Поклатих глава.

Туайла се пресегна и хвана ръката ми. По лицето й премина широка усмивка, плитчиците й се разпиляха по раменете, докато ми кимаше с глава.

— Un cadeau. Подарък. Помня как го дадох на Лена — каза тя с тежкия си френски креолски акцент. — „Речното око“ е могъщ камък. Носи късмет и помага за безопасно пътуване.

Докато говореше, изведнъж в главата ми се появи образът на гердана на Лена. Гладкият черен камък, който бе закачен на верижката й. Разбира се.

Вторият камък, от който се нуждаех, е бил през цялото време в Лена.

— Знайш ли как да стигнеш до реката и да намериш пътя? — попита Туайла, като пусна ръката ми.

Извадих картата на леля Пру от задния си джоб.

— Имам карта. Леля Пру ми я даде.

— Картите са хубаво нещо — кимна одобрително Сула. — Но птиците са още по-хубаво.

Издаде кликащ звук с език и врабчето кацна на рамото й.

— Картата може да те подведе, ако не я разчетеш правилно. Птицата винаги знае пътя.

— Не бих искал да вземам птицата ти.

Вече ми бе дала камъка си. Имах чувството, че й вземам прекалено много. Освен това птиците ме изнервят. Те са като стари дами, но с по-остри човки.

Чичо Абнър дръпна шумно от лулата си и тръгна към нас. Въпреки че не се надвесваше от небето над мен, пак бе по-висок. Накуцваше леко и се зачудих каква ли му бе причинило този недъг. Той пъхна пръста си зад единия от тирантите, на които се крепяха провисналите му кафяви панталони.

— Тогаз вземи моята.

— Моля, сър?

— Моята птица. — Сведе рамене и големият гарван изпърха с криле. — Щом не щеш да вземаш птицата на Сула — и да ти кажа, напълно та разбирам, тъй като тя е кат’ полска мишка — вземи моята.

Боях се даже да стоя близо до този гарван с големината на лешояд. Определено не исках да го вземам никъде със себе си, но трябваше да бъда внимателен, защото чичо Абнър ми предлагаше нещо, което очевидно ценеше, и не исках да го обидя.

Наистина не исках да го обидя по никакъв начин.

— Оценявам това, сър. Но не искам да вземам и тази птица. Тя изглежда… — Гарванът изграчи силно. — … много привързана към вас.

Старецът махна пренебрежително с ръка.

— Глупости. Ешу е умен, кръстен е на бога на пътищата, почитан в религията на йоруба. Той наблюдава вратите между световете и знае пътя. Нали така, момче?

Птицата седеше гордо на рамото на мъжа, сякаш знаеше, че чичо Абнър я хвали в момента.

Дилайла пристъпи към него и протегна ръка. Ешу изпърха веднъж с криле, литна и кацна на земята до нея.

— Гарванът е единствената птица, която може да пресича между световете, да преминава през воалите, делящи живота и смъртта и други много по-ужасни места. Таз стара купчина пера е могъщ съюзник и добър учител, Итън.

— Да не казвате, че може да пресича в света на смъртните?

Беше ли възможно?

Чичо Абнър издиша плътен дим в лицето ми, докато говореше.

— Разбира се, че може. Натам и натук, тук и там, отново и отново. Единственото място, на което таз птица не мож’ да ходи, е под водата. Туй е единствената причина да не съм се опитвал да го науча да плува.

— Значи може да ми покаже пътя до реката?

— Може да ти покаже много повече, ако внимаваш — кимна чичо Абнър към птицата и тя полетя в небето, правейки кръгчета над нас. — Шъ се държи по-добре, ако от време на време му даваш подарък, точно кат’ на бога, на койт’ съм го нарекъл.

Нямах идея какви подаръци се дават на гарван, на вуду бог или на гарван, наречен на такъв бог. Имах чувството, че обикновените семенца, с които се хранят птиците, няма да ми свършат работа.

Оказа се, че не е нужно да се тревожа, защото чичо Абнър искаше да е сигурен, че знам всичко.

— Вземи тез неща. — Той изсипа уиски в една манерка и ми подаде малка тенекиена кутийка. Беше същата, от която вземаше тютюна, за да напълни лулата си.

— Птицата ви пие уиски и яде тютюн?

Старецът се намръщи.

— Радвай се, че не яде хилави момчета, коит’ се мотаят без посока в отвъдния свят.

— Да, сър — кимнах аз.

— Сега, тръгвай и вземи птицата ми и този камък — побутна ме той. — Няма да получа пай от Амари, докат’ се мотаеш наоколо.

— Да, сър. — Прибрах табакерата и манерката в джоба си при картата. — И благодаря много.

Тръгнах надолу по стъпалата, за да сляза от верандата. Обърнах се за последно към Великите, събрани около масата за игра на карти, плетейки и клюкарствайки, каращи се помежду си, пиещи уиски, зависи за кого от тях говорехме. Исках да ги запомня така, като обикновени хора, които бяха велики по причини, нямащи нищо общо с виждането на бъдещето или прогонването на тъмни чародейци.

Напомниха ми за Ама и всичко, което обичах в нея. Начинът, по който говореше — сякаш винаги знаеше всички отговори, как обикновено ме отпращаше нанякъде с нещо странно в джоба. Начинът, по който ме гълчеше, когато бе притеснена. Напомниха ми и за всичко, което още не знаех.

Сула се надигна и се облегна на перилото на верандата.

— Кат’ видиш Повелителя на реката, кажи му, че аз та пращам, чу ли?

— Повелителят на реката? Кой е той?

— Ще разбереш, кат’ го видиш.

— Да, госпожо — казах аз и се наканих да се обърна отново.

— Итън — провикна се чичо Абнър. — Кат’ се прибереш у дома, кажи на Амари, че очаквам лимонов пай и кошница с пържено пиле. Две големи пилешки бутчета… Нека бъдат четири всъщност.

Усмихнах се.

— Разбира се!

— И не забравяй да пратиш птицата ми обратно. Става свадлив след известно време.

Гарванът кръжеше над мен, докато слизах от верандата. Нямах представа накъде бях тръгнал, въпреки че имах карта и ядяща тютюн птица, която можеше да преминава между световете. Нямаше значение, че имах на своя страна отново майка си, леля Пру, тъмен чародеец, избягал от същото място, в което се опитвах да проникна аз, и всички Велики, заедно със закрилата на Туайла.

Вече притежавах единия камък и колкото повече мислех за Лена, толкова по-ясно осъзнавах, че подсъзнателно винаги съм знаел къде да намеря другия. Тя никога не го сваляше от гердана си. Може би именно за това й го бе дала Туайла, когато е била малко момиченце — за някаква защита. Или пък за мен.

Все пак Туайла бе могъщ Некромант, навярно отдавна е знаела от какво ще имам нужда.

Идвам, Лена. Възможно най-скоро.

Знаех, че тя не може да ме чуе, но все пак се ослушах за нейния глас в главата си. Сякаш споменът за него можеше да го замести по някакъв начин.

Обичам те.

Представих си черната й коса, очите й — зелено и златисто, протърканите й кецове…

Оставаше ми да направя само едно нещо и не можех повече да отлагам.