Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (12)

Десета глава
Змийски очи

Почувствах как стъпалата ми докосват нещо солидно, както когато слезеш от влака и стъпиш на платформата на перона. Видях пода, дъските на предната веранда, после черните си кецове, които стъпват на тях.

Бяхме пресекли обратно, оставяйки света на живите зад нас. Бяхме отново там, където ни бе мястото, при мъртвите.

Не исках да мисля за това по този начин.

— Е, ма крайно време беше! Изчаках си чакането тук — възмути се леля Пру, която ни посрещна в отвъдния свят, на предната веранда на имението „Уейт“ — онова в средата на гробището.

Все още не бях свикнал с гледката на къщата ни тук вместо обичайните мавзолеи и статуи на жалеещи ангели, които властваха в „Градината на вечния покой“. Но стояща до парапета, с трите кучета, приседнали покорно в краката й, леля Пру също изглеждаше доста властна. Или по-скоро, бясна като раздразнен стършел.

— Лельо… — казах аз и се почесах притеснено по врата.

— Итън Уейт, чаках та толкоз време! Мислех, че шъ та няма само за минутка. — Трите кучета изглеждаха възмутени също като нея, когато леля Пру кимна към майка ми. — Лила…

— Лельо Прудънс…

Двете се гледаха една друга наострено, което ми се стори странно. Винаги се бяха разбирали добре.

Усмихнах се на леля си и се опитах да сменя темата.

— Направих го, лельо Пру. Пресякох отвъд. Бях… нали знаеш, от другата страна.

— Можеше да кажеш на хората, та да не висят отвън на верандата ти цял ден — размаха към мен носната си кърпичка леля ми.

— Ходих до „Рейвънуд“ и до „Грийнбриър“, и до къщи, и до „Звезди и ивици“…

Леля Пру ме погледна въпросително, сякаш не ми вярваше.

— Наистина ли?

— Е, не сам. С мама. Тя ми помогна някак. Госпожо…

Майка ми изглеждаше развеселена, а леля ми — не.

— Е, ако искаш да си замъкнеш задника обратно там, и туй да е толкоз сигурно, колкот’ и че проповедникът има шанс да влезе в рая, тря’а да си поговорим.

— Прудънс — намеси се майка ми със странен тон, в който долових предупреждение. За какво?

Не знаех какво да кажа, затова просто продължих да говоря.

— Искаш да кажеш, да пресека отново ли? Защото мисля, че вече започвам да го схващам…

— Спри да дуднеш и ма чуй, Итън Уейт! Не говоря за пресичане. Говоря за връщане. В добрия, стар свят на живите.

За секунда помислих, че се шегува с мен. Но изражението й не се промени. Тя беше сериозна — поне доколкото моята стара луда леля можеше да бъде сериозна.

— За какво говориш, лельо Пру?

— Прудънс — обади се отново мама. — Не го прави.

Какво да не прави? Да ми даде възможност да се върна обратно?

Леля Пру погледна майка ми и започна да слиза по стъпалата, местейки обутите си в ортопедични обувки крака един по един. Протегнах ръка да й помогна, но тя бе инатлива, както винаги, и ме отблъсна. Когато стигна до зеления килим от трева в началото на стълбището, застана точно пред мен.

— Беше грешка, Итън. От най-големите. Нищо от туй не биваше да се случва.

Обзе ме трепет на надежда.

— Какво?

Лицето на майка ми изгуби цвета си, стана като мъртвешка маска.

— Спри.

Помислих, че ще припадна. Вече не можех да дишам от вълнение.

— Няма — каза леля Пру, присвивайки очи зад очилата си.

— Мислех, че решихме да не му казваме, Прудънс.

— Ти реши, Лила Джейн. Аз съм прекалено стара, за да не правя туй, коет’ ща.

— Аз съм му майка — не се предаваше мама.

— Какво става тук? — опитах да се намеся аз, но никоя от тях не ми обърна внимание и не погледна към мен.

Леля Пру повдигна брадичка.

— Момчето е достатъчно голямо, за да решава таквиз важни неща само, не мислиш ли?

— Не е безопасно — скръсти ръце на гърдите си мама. — Не искам да съм груба с теб, но ще те помоля да си тръгнеш.

Не бях чувал майка си да говори така на някоя от Сестрите. Все едно бе обявила световна война на фамилията Уейт. Това обаче не спря леля Пру.

Тя просто се разсмя.

— Не мож’ прибра разляната меласа обратно в буркана, Лила Джейн. Знайш, че е вярно. И знайш, че нямаш право да крийш туй от момчето си.

Леля Пру ме погледна право в очите.

— Искам да дойдеш с мен. Има някой, с когот’ тря’а да са срещнеш.

Майка ми само я изгледа умолително.

— Прудънс…

Леля Пру й хвърли поглед, който можеше да умори и изсуши цяла цветна леха.

— Стига с туй „Прудънс, та Прудънс…“. Не мож’ спра туй нещо. И там, къдет’ отиваме, ти не мож’ да дойдеш, Лила Джейн. Знайш много добре, че и двете искаме само най-доброто за момчето.

Беше класическата маневра на Сестрите, от онези, при които преди да си мигнал, вече нещата са извъртени така, че винаги става тяхното. Маневра, придружена с изражение на лице и поглед на блага стара жена, които могат да покъртят и най-суровите сърца.

Секунда по-късно майка ми отстъпи. Сигурно никога нямаше да разбера какво стана при тази мълчалива размяна на погледи и навярно така бе по-добре.

— Ще те чакам тук, Итън — обърна се към мен майка ми. — Но внимавай.

Леля Пру се усмихна победоносно.

Един от Харлон Джеймсовците започна да лае. После тръгнахме по тротоара толкова бързо, че едва успявах да следвам уж слабата старица и късокраките кучета.

* * *

Последвах леля Пру и скимтящите кучета до външните граници на „Градината на вечния покой“ — покрай съвършено реставрираното имение в южняшки стил на семейство Сноу, поставено на същото място, където в другия свят се намираше техният масивен мавзолей в гробището на живите.

— Кой е умрял? — попитах аз, обръщайки се към леля Пру. Струваше ми се, че нищо на света не можеше да пребори могъщата Савана Сноу.

— Прапрадядо Сноу, много отдавна, още кат’ си бил в памперси. Отдавна е тук. Туй е най-старият парцел в редицата.

Леля Пру тръгна по каменната пътека, която водеше зад къщата, и аз се затътрих послушно зад нея.

Насочихме се към стара барака зад имението, прогнилите й дъски едва поддържаха изкривения покрив. Виждаха се малки ронещи се късчета засъхнала боя, която бе останала по дървото, независимо че някой се бе опитал да я изстърже. Никакво стържене не би могло да прикрие оттенъка на боята, която бе толкова често използвана и в нашата къща в Гатлин — призрачното синьо. Особеното синьо, което е трудно за описване, и се смята, че прогонва не само насекоми, но и духове от дома. Предполагам, че Ама май бе права, че духовете не си падат много по този цвят. Като се огледах наоколо, видях разликата — наблизо май нямаше нито един съсед по гроб.

— Лельо Пру, къде отиваме? Познавам достатъчно членове на фамилията Сноу не за един, а за два живота.

Тя ме погледна намръщено.

— Казах ти — тря’а да потърсим някой, койт’ знай повече за таз каша. — Протегна се към напуканата дръжка на бараката. — Бъди благодарен, че съм от Статъм, а ний сме известни, че са погаждаме с хора от всякакъв сой, иначе нямаше да намерим душа, коят’ да ни помогне.

Не можех да погледна леля си в очите. Боях се, че ще избухна в смях, като се имаше предвид, че тя изобщо не се разбираше с хората, независимо от какъв вид и сой бяха, поне не и в този Гатлин, в който бях живял аз.

— Да, госпожо.

Тя влезе в бараката, която приличаше на това, което си беше — обикновена, стара съборетина. Но ако бях научил нещо от Лена и от преживяванията ми в нейния свят, то беше, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Последвах леля Пру — и Харлон Джеймсовците — вътре и затворих вратата зад нас. Пукнатините в дървените дъски пропускаха само толкова светлина, колкото да я видя как се върти и оглежда наоколо. Посегна към нещо и осъзнах, че това бе друга дръжка.

Скрита врата — като онези в чародейските тунели.

— Къде отиваме?

Леля Пру спря, ръката й все така беше положена върху желязната дръжка.

— Не всички имат късмета да са погребани в „Градината на вечния покой“, Итън Уейт. Чародейците, доколкот’ помня, имат същите права върху отвъдния свят кат’ нас, не мислиш ли?

Отвори вратата с лекота и ние се озовахме изведнъж на скалист бряг.

Пред нас видях къща, която балансираше опасно на ръба на урвата. Старите дървени дъски имаха същия тъжен сив цвят като скалите, сякаш бяха старателно издялани от тях. Беше малка и проста и скрита точно пред очите ти, както толкова много други неща в света, който бях напуснал.

Гледах как вълните се разбиват в скалите, как се протягат към къщата, но в крайна сметка отстъпват назад. Това място бе издържало изпитанието на времето и отричаше природата по начин, който ми се струваше невъзможен.

— Кой живее тук? — попитах аз и предложих ръка на леля Пру, за да й помогна да се придвижи по неравната повърхност.

— Нали знайш к’во казват за котките и любопитството. То мож’ и да не те убие, ма шъ ти докара много неприятности по тез места. Макър неприятностите теб явно да те намират и когат’ не ги търсиш — заключи тя и повдигна краищата на дългата си пола с другата си ръка. — Скоро шъ разбереш.

След това не каза нито дума повече.

Катерихме се по коварното стълбище, издълбано отстрани на урвата. На местата, където скалата не бе укрепена с напукани дъски, камъните се ронеха под краката ми и понякога залитах. Постоянно си напомнях, че няма да се понеса надолу към смъртта си, понеже така или иначе вече бях мъртъв. Въпреки това тази мисъл не ми помагаше толкова, колкото би си помислил човек. Това бе друго нещо, което научих от чародейския свят: винаги има нещо ужасно, което те очаква зад следващия ъгъл. Нещо, от което да се боиш, дори да не си открил какво ще бъде то.

Когато стигнахме до къщата, единствената мисъл в главата ми бе колко много приличаше на имението „Рейвънуд“, макар на пръв поглед двете постройки да бяха напълно различни. Стилът на „Рейвънуд“ бе на класически гръцки храм, огромно имение, а това бе миниатюрна съборетина. Но и двете къщи изглеждаха някак живи, сякаш осъзнаваха присъствието ни, пълни с мощ и магия. Тази пред нас бе заобиколена от приведени дървета с полегати клони, които се бяха предали от честите удари на вятъра. Приличаше на някаква крива рисунка, която си намерил в книга, предназначена да плаши децата и да предизвиква кошмари нощем. От онези книги, в които децата са уловени от по-зловещи неща от вещици и ги поглъщат по-страшни създания от обикновени вълци.

Помислих си — хубаво е, че вече не ми се налага да спя. Леля Пру продължи непоколебимо напред. Тръгна право към вратата и потропа с излъсканата от времето медна кръгла халка три пъти по нея. По рамката бяха издълбани някакви неща, написани на наядски, древния чародейски език.

Отстъпих назад, пускайки всичките Харлон Джеймсовци да минат пред мен. Те лаеха с тънките си гласчета. Нямах възможност да огледам надписа по-внимателно, защото вратата се открехна.

Възрастен мъж стоеше пред нас. Предположих, че е Блудник, но това разграничение нямаше кой знай какво значение тук — всички бяхме духове от един или друг вид. Главата му бе обръсната и страшна, очертанията на черепа му изпъкваха по зловещ начин. Бялата му брада бе подстригана късо, очите му бяха скрити под тъмни слънчеви очила. Носеше черен пуловер, който направо висеше върху слабото му, все още отчасти скрито от вратата тяло. В него имаше нещо крехко и изнурено, сякаш бе избягал от трудов лагер или от нещо по-лошо.

— Прудънс — кимна той. — Това ли е момчето?

— Разбира се, че е туй. — Леля Пру ме побутна напред. — Итън, това е Обадайя Трублъд. Влизай.

Протегнах ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, сър.

Обадайя ми протегна дясната си ръка, която досега бе скрита зад вратата.

— Сигурен съм, че ще разбереш защо няма да можем да се здрависаме.

Ръката му бе отрязана до китката, черна линия бележеше мястото, където е била дланта му. Над белега китката му бе ужасяващо плашеща, сякаш бе пробождана многократно с нещо остро, сякаш някой бе забивал зъбите си в нея.

И май бе точно така.

Пет виещи се черни змии излизаха от китката му вместо пръстите, които някога бе имал. Те съскаха и стрелкаха главите си напред във въздуха, виейки се една около друга.

— Не се тревожи — каза Обадайя. — Няма да те наранят. Забавлението им е да мъчат мен.

Не можах да се сетя какво да кажа. Исках да избягам. Харлон Джеймсовците залаяха по-силно и змиите им изсъскаха в отговор. Леля Пру се намръщи.

— Млък бе. Не ти, на тях говоря.

Взирах се в змийската ръка. Нещо в нея ми бе познато. Колко мъже с ръце със змийски пръсти можеше да има? Защо имах чувството, че съм го срещал и преди?

Внезапно се сетих кой бе Обадайя — мъжът, когото Макон бе пратил Линк да търси в Тунелите миналото лято, точно след Седемнайсетата луна. Мъжът, който бе умрял пред очите на Линк, след като Хънтинг го бе ухапал в дома му, в тази къща — поне отвъдната нейна версия. Тогава си мислех, че Линк преувеличава, но явно не е било така.

Дори Линк не може да измисли нещо подобно.

Змията, заместваща палеца на Обадайя, се уви около китката му, протягайки главата си към мен. Езикът й се подаваше и прибираше като стрела, малка летяща раздвоена стрела. Леля Пру ме побутна напред и аз се препънах, на няколко сантиметра от змиите.

— Влизай. Не се боиш от няколко зли, но мънички градински змийчета, нали?

Шегуваше ли се? Тези приличаха на смъртоносни гърмящи змии, на кротали.

Обърнах се притеснено към Обадайя.

— Съжалявам, сър. Просто ме хванахте неподготвен.

— Не го мисли повече — махна той небрежно с другата си нормална ръка. — Не е нещо, което човек вижда всеки ден.

Леля Пру се намръщи.

— Виждала съм аз и по-странни нещица, едно или две…

Погледнах я изненадано, но тя изглеждаше невероятно самодоволна, сякаш всеки ден се здрависваше с някоя змийска ръка.

Обадайя затвори вратата зад нас, но не преди да огледа навън във всички посоки.

— Сами ли дойдохте? Да не ви е проследил някой?

Леля Пру поклати глава.

— Мен? Никой не мож’ ма следи.

Не се шегуваше.

Погледнах Обадайя.

— Може ли да попитам нещо, сър?

Трябваше да знам със сигурност дали бе срещал Линк, дали бе същият мъж.

— Разбира се.

Прокашлях се неловко.

— Мисля, че сте срещали мой приятел. Когато сте били жив, имам предвид. Той ми разказа за човек, който приличал на вас.

Обадайя протегна ръката си.

— Имаш предвид човек с пет змии вместо пръсти? Едва ли има много такива.

Не бях сигурен как да разкажа следващата част.

— Ако сте се срещнали с моя приятел, той е бил с вас… когато… когато сте умрели. Не знам дали има значение, но ако е така наистина, бих искал да ми кажете.

Леля Пру ме погледна объркано. Тя не знаеше за това, Линк го сподели единствено с мен. Обадайя също ме гледаше.

— Този твой приятел познава ли случайно Макон Рейвънуд?

Кимнах.

— Да, сър.

— Тогава си го спомням много добре — усмихна се мъжът. — Видях как достави съобщението ми за Макон, след като умрях. От тази страна можеш да видиш много неща.

— Навярно е така, сър.

Беше прав. Понеже бяхме мъртви, можехме да видим всичко. И понеже бяхме мъртви, нямаше никакво значение дали сме го видели или не. Така че цялата тази концепция за „голямото виждане и възмездие от отвъдното“ май беше много надценена. И обикновено виждаш повече неща, отколкото искаш.

Сигурен бях, че едва ли съм първият, който би заменил с готовност цялото това вселенско виждане за още съвсем мъничко живот. Не го казах обаче на Едуард с ръцете змии^[1], не исках дори да мисля колко общо имахме ние двамата — аз и мъжът, чиито пръсти имаха остри зъби.

— Защо не се настаните по-удобно? Имаме много да си говорим — побутна ни Обадайя по-навътре към дневната — всъщност единствената стая, която виждах, освен малката кухня и една самотна врата в края на коридора, явно водеща към банята.

Стаята бе като гигантска библиотека. Рафтовете се простираха от пода до тавана, нестабилна метална стълбичка бе допряна до най-високата лавица. На нещо като дървен плот бе поставена голяма книга с кожена подвързия — като речника, който имахме в Окръжната библиотека на Гатлин. Мариан щеше да хареса това място.

В стаята нямаше нищо друго освен четири стола с облегалки за ръцете и износена тапицерия. Обадайя ни изчака да се настаним, преди да избере стол, на който да седне срещу нас. Свали черните очила, които носеше, и очите му се впериха в моите.

Трябваше да се досетя.

Той бе тъмен чародеец. Естествено.

Беше логично, ако наистина бе мъжът от историята на Линк. И все пак, какво правеше леля Пру, защо ме бе довела при този тъмен чародеец?

Обадайя явно знаеше какво си мисля.

— Да не би да смяташе, че тук няма тъмни чародейци?

Поклатих глава.

— Не, сър. Просто не бях мислил по въпроса.

— Изненада — усмихна ми се леко злокобно Обадайя.

Леля Пру ми се притече на помощ.

— Отвъдният свят е място за недовършените дела. За хора кат’ теб и мен, и кат’ Обадайя, койт’ ощ’ не е готов да премине нататък.

— И като майка ми?

Тя кимна.

— За Лила Джейн важи даж’ повече, отколкот’ за много други. Тя виси тук по-дълго от мнозина от нас.

— Някои могат да пресичат свободно и по желание между този свят и другите — обясни Обадайя. — В крайна сметка ще стигнем до целта на пътуването си. Но тези, чиито животи са били прекъснати малко преди да поправим грешките си, които ни преследват, оставаме тук, докато намерим този миг на покой.

Не беше нужно да ми го казва, вече го знаех — пресичането бе сложна работа. И все още не бях открил нищо, което да прилича на покой дори малко. Обърнах се към леля Пру.

— Значи и ти си заседнала тук? Искам да кажа, когато не пресичаш обратно, за да видиш Сестрите. Заради мен ли?

— Мога да си тръгна, ако освободя ума си — потупа тя ръката ми, сякаш да ми напомни, че едва ли има нещо или някой, който да я задържи някъде, ако тя не желае. — Но няма да тръгна никъде, докат’ не се прибереш у дома, къдет’ ти е мястото. Ти си част от мойта недовършена работа, Итън. И тря’а да поправя нещата.

Замисли се, после отново ме потупа гальовно, но по бузата.

— Освен туй, какво друго да правя? Тря’я да изчакам Мърси и Грейс да се дотътрят.

— Да се прибера у дома? В Гатлин ли?

— Липсваш на Ама, на Лена, на всичките си другарчета — отвърна тя.

— Лельо Пру, едва успях да пресека в другия свят и никой не можеше да ме види.

— Ето тук грешиш, момче — намеси се Обадайя и една от неговите гневни змии заби зъбите си в кожата на китката му. Той се намръщи и извади черно парче плат, приличащо на малка качулка, от джоба си. Уви го около главите на съскащите змии, като използва двете въжета в края му, за да го пристегне. Змиите мърдаха и се блъскаха под плата. — Сега, докъде бях стигнал?

— Добре ли сте? — попитах аз. Бях доста стреснат. Не всеки ден виждаш човек, пък било то Блудник, да бъде хапан от собствената си ръка. Поне се надявах да не ми се налага да го виждам всеки ден.

Но Обадайя не искаше да говори за себе си.

— Когато чух за обстоятелствата, които са те довели до тази страна на воала, веднага пратих съобщение до леля ти и до майка ти.

Леля Пру зацъка нетърпеливо с език.

Това обясняваше защо бе поискала да дойда тук. И защо майка ми не бе съгласна.

Само защото си казал едни и същи новини на двама души от едно семейство, това не означава, че те ще ги възприемат по еднакъв начин. Майка ми често казваше, че хората от семейство Евърс са най-инатливите, упорити и вироглави личности, на които можеш да попаднеш, а Уейт били още по-лоши. Рояк жужащи над гнездото си оси — така наричаше баща ми семейните сбирки.

— Откъде научихте за станалото? — Опитвах се да не гледам към гърчещите се под черната качулка змии.

— Новините пътуват бързо в отвъдния свят — каза той, но се поколеба. — По-важното е, че знаех, че всичко това е грешка.

— Казах ти, Итън Уейт — кимна леля Пру самодоволно.

Ако беше грешка, ако не трябваше да съм тук, може би имаше начин нещата да се оправят. Може би наистина беше възможно да се прибера у дома.

Исках толкова отчаяно това да е истина, както исках да е сън, от който можех да се събудя. Но знаех, че нищо не е толкова просто.

Нищо никога не става така, както искаш. Поне вече не. Не и за мен.

Те просто не разбираха.

— Не беше грешка. Аз сам избрах да дойда тук, мистър Трублъд. Направихме го заедно с Лилум. Ако не бях постъпил така, хората, които обичам, и много други щяха да умрат.

Обадайя кимна.

— Знам всичко това, Итън. Знам и за Лилум, и за Общия ред. Не поставям под съмнение това, което си направил. Казвам обаче, че не е трябвало да ти се налага да правиш този избор. Не е написано в хрониките.

— „Хрониките на чародейците“ ли?

Бях виждал книгата само веднъж, в архива, когато Съветът на пазителите разпитваше Мариан, но за втори път, откакто бях дошъл, ставаше дума за нея. Откъде Обадайя знаеше за нея? Каквото и да означаваше това, беше ми ясно, че майка ми няма голямо желание да ми помогне да разбера.

— Да — кимна мъжът.

— Не разбирам какво общо има това с мен.

Чародеецът замълча за миг.

— Хайде, кажи му — погледна го леля Пру със същия настоятелен поглед, с който ме гледаше, преди да ме накара да направя някаква глупост. Като това да заравям жълъди в градината на Сестрите за бебетата катерици. — Той заслужава да знай. Кажи го без недомлъвки.

Обадайя кимна към нея и ме погледна отново със златистите си, жълти очи, от които кожата ми настръхваше така, както и от вида на змийската му ръка.

— Както знаеш, „Хрониките на чародейците“ са архив, в който е записано всичко, което се случва в света. Но там е записано и това, което може да се случи — възможното бъдеще, което не се превръща в реалност.

— Миналото, настоящето и бъдещето. Помня.

Това бяха тримата странно изглеждащи Пазители, които бях видял в библиотеката и по време на процеса на Мариан. Как можех да ги забравя?

— Да. В Отвъдното съдилище, мястото, където се пазят и където заседава Съветът на пазителите, това бъдеще може да бъде променено, преобразувано от тях от възможно в действително.

— Да не казвате, че книгата, хрониките могат да променят бъдещето? — Бях смаян. Мариан никога не бе споменавала подобно нещо.

— Могат — отвърна Обадайя. — Ако някоя страница бъде променена или добавена. Страница, която никога не е трябвало да бъде там.

По гръбнака ми премина тръпка.

— За какво говорите, мистър Трублъд?

— Страницата, в която е разказана историята на твоята смърт, никога не е била част от оригиналните хроники. Добавена е. — Чародеецът ме погледна многозначително.

— И защо някой ще направи нещо такова?

— Има повече причини за действията на хората, повече от действията, които се осъществяват наистина. — Гласът му бе студен, изпълнен със съжаление и тъга, каквито не бих очаквал от тъмен чародеец. — Важното е, че твоята съдба — тази съдба — може да бъде променена.

Променена? Може ли да бъде спасен нечий живот, след като е свършил?

Бях ужасен, боях се да задам следващия си въпрос, боях се да повярвам, че има начин да си върна всичко, което бях загубил. Гатлин. Ама.

Лена.

Исках само да я почувствам в ръцете си, да чуя гласа й в главата си.

Исках да открия път обратно до чародейското момиче, което обичах повече от всичко в този свят, в който и да е свят.

— Как?

Въпросът всъщност нямаше значение. Щях да направя всичко, което бе нужно, и Обадайя Трублъд го знаеше.

— Опасно е — предупреди ме сериозно той. — По-опасно от всичко друго в смъртния свят.

Чувах думите му, но не им вярвах. Нямаше нищо по-страшно и опасно от това да остана тук.

— Какво трябва да направя?

— Трябва да унищожиш страницата си в „Хрониките на чародейците“. Онази, в която е описана смъртта ти.

Имах хиляди въпроси, но само един бе истински важен.

— Ами ако грешите и страницата си е била там?

Обадайя се загледа в това, което бе останало от ръката му; змиите се гърчеха и се опитваха да хапят дори под качулката. Сянка помрачи лицето му.

Той повдигна глава и ме погледна право в очите.

— Знам, че не беше там, Итън. Защото аз сам я написах.