Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (7)

Пета глава
Още една „Lunae libri“

Оказа се, че мракът си е толкова мрачен, колкото обикновено, независимо в кой свят се намирахме. Невидимите стъпала под вратата — същите, по които се бях препъвал нагоре и надолу толкова много пъти преди — и всяка частица от тях си бе толкова невидима, колкото си беше и по-рано.

А самата библиотека, „Lunae libri“?

Нищо не се бе променило — мъхът, покриващ каменистия проход, който ни бе довел до нея. Дългите редици с древни книги, ръкописи и пергаменти бяха стряскащо познати. Факлите все така хвърляха мигащите си сенки по рафтовете.

Чародейската библиотека изглеждаше както винаги, въпреки че сега се намираше много, много далече от всеки жив чародеец. Особено от онази, която обичах най-много.

Сграбчих факла от стената и я размахах пред себе си.

— Всичко е толкова истинско.

Майка ми кимна.

— Точно както си го спомням.

Тя докосна рамото ми и каза:

— Имам хубави спомени оттук. Обичам това място.

— И аз — кимнах аз. Това бе единственото място, което ми бе вдъхнало надежда, когато с Лена бяхме изправени пред безнадеждната ситуация в навечерието на нейната Шестнайсета луна. Погледнах пак към мама, наполовина скрита в сенките.

— Ти никога не ми каза, мамо. Не знаех, че си била Пазител. Не знаех нищо за тази страна от живота ти.

— Знам. Съжалявам. Но сега си тук и мога да ти покажа всичко — хвана ме тя за ръката. — Най-накрая.

Тръгнахме между рафтовете, разделени само от факлата помежду ни.

— Е, вече не съм библиотекарка, но се ориентирам отлично сред тези вехтории. Хъм, надявам се не си докосвал никой от тези свитъци? Не и без ръкавици.

— Да. Разбрах, че трябва да ги нося още първия път, когато си изгорих кожата — ухилих се аз.

Беше странно да съм тук с майка си, но след като вече се бяхме озовали на това място, виждах, че библиотеката бе толкова нейна, колкото и на Мариан.

Тя ми се усмихна в отговор.

— Е, поне това вече няма да е проблем.

Свих рамене.

— Май си права.

Посочи ми към най-близката лавица, очите й светеха от вълнение. Беше хубаво да видя мама отново в естествената й среда. Посегна към един свитък.

— „П“, като „пресичане“.

Минаха часове, или поне така ми се струваше, а не бяхме открили нищо полезно като информация. Изпъшках.

— Не можеш ли да ми кажеш как да го направя? Защо трябва да търся сам?

Бяхме заобиколени от купища свитъци, струпани около нас на каменната маса в самия център на „Lunae libri“. Дори майка ми изглеждаше обезверена.

— Вече ти казах. Аз просто си представям къде искам да отида и съм там. Ако това не се получава с теб, тогава не знам как да ти помогна. Твоята душа не е като моята, особено след като бе и разделена на две. Имаш нужда от помощ, а книгите са именно за това.

— Определено съм сигурен, че книгите не са за това — да бъдат изучавани от мъртвите — погледнах я аз. — Поне мисис Инглиш едва ли ще бъде съгласна.

— Човек никога не знае. Книгите присъстват в живота ни по много причини. Както и мисис Инглиш — добави тя и взе поредния свитък от купчината. Разтвори го и го приглади с длани. — Ето този, какво ще кажеш за него? Текстът не е заклинание, по-скоро е нещо като медитация. Медитацията помага за фокусиране на съзнанието. Можеш да опиташ, сякаш си монах.

— Но не съм монах, а и не съм добър в медитирането.

— Очевидно. Но няма да те заболи, ако опиташ. Хайде, съсредоточи се.

Тя се наведе над пергаментовия свитък и започна да чете на глас. Аз повтарях думите, надничайки над рамото й.

„В смъртта, лежи.

В живота, поплачи.

У дома ме отнесете,

за да си спомня.

За да ме запомнят.“

Думите се извисиха във въздуха като странен сребрист балон.

Посегнах да го докосна, но той се разтвори и изчезна също толкова бързо, колкото се и бе появил. Погледнах към майка си.

— Видя ли това?

Тя кимна.

— Заклинанията в този свят са различни.

— Защо не се получи?

— Опитай на оригиналния латински. Ето тук. Прочети го сам.

Тя поднесе свитъка по-близо до факлата и аз се приведох към светлината. Гласът ми трепереше, докато произнасях думите.

„Mortuus, iace.

Vivus, fle.

Ducite me do mum

ut meminissem

ut in memoria tenear.“

Затворих очи, но мислех само колко далече бях от Лена. Как къдравата й черна коса се виеше от чародейския бриз. Как зеленото и златното искряха в очите й — както самата тя бе едновременно и сияйна, и мрачна.

Как вероятно никога вече нямаше да я видя.

— О, хайде, Итън Уейт.

Отворих очи.

— Безсмислено е.

— Съсредоточи се.

— Съсредоточен съм.

— Не, не си — каза майка ми. — Не мисли къде се намираш в момента. Не мисли за това, което си загубил. Нито за водната кула или за това, което се случи после. Не позволявай тези неща да те смачкат.

— Не позволявам.

— Напротив.

— Откъде си толкова сигурна?

— Защото, ако беше достатъчно съсредоточен, ако имаше вяра, нямаше да стоиш тук. Щеше да бъдеш на половината път към дома, с един крак вече в Гатлин.

Нима? Трудно ми беше да си го представя.

— Затвори очи.

Затворих ги послушно.

— Повтори това, което казвам — прошепна ми тя.

Сред тишината чух думите й в главата си, сякаш говореше с мислите ми. Сякаш общувахме чрез Келтската нишка, майка ми и аз. В смъртта, от гроба, в един далечен свят. Беше ми познато, нещо, което ни бе свързвало и преди, много отдавна, нещо, което бяхме загубили.

„У дома ме отнесете.

У дома ме отнесете,

казах аз.

Ducite me domum.

Ducite me domum,

казах аз.

За да си спомня.

Ut meminissem,

казах аз.

За да ме запомнят.

Ut in memoria tenear,

казах аз.

Ти помниш, сине мой.

Аз помня,

казах аз.

Ще запомниш.

Аз винаги ще помня,

казах аз.

Аз съм този…

Ти ще…

Аз ще…

си спомня.“