Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (23)

Двайсет и първа глава
Тъмната страна на Луната

Да кажем, че ще отидем до Ню Орлиънс, за да намерим някакъв стар бар и още по-стар инкубус, бе едно. Наистина да го намерим — съвсем различно нещо. Между тези две действия стоеше разговорът ми с чичо Макон, който трябваше да ме пусне да тръгна.

Пробвах го на вечеря, докато Кухнята ни поднасяше любимите му ястия, още преди чиниите да изчезнат от безкрайно дългата маса.

Кухнята, която никога досега не се бе проявявала като особено изпълнителна и услужлива, както би си помислил човек, че ще бъде една чародейска кухня, сега като че ли разбираше колко е важна тази вечер и беше направила всичко, за което я помолих, даже повече. Когато слязох на долния етаж, видях запалените свещници и усетих аромата на жасмин във въздуха. Щракнах с пръсти и по дължината на цялата маса разцъфнаха орхидеи и тигрови лилии. Щракнах пак и цигулката ми се появи в ъгъла на стаята. Погледнах към нея и тя започна да свири сама. Паганини. Любимият концерт на чичо ми.

Беше идеално.

Погледнах към мръсните си дънки и захабената тениска на Итън, която носех. Затворих очи и косата ми започна да се сплита сама в дебела, красива плитка. Когато ги отворих отново, бях облечена като за вечеря. Семпла черна коктейлна рокля, онази, която чичо Макон ми бе купил миналото лято в Рим. Докоснах шията си и колието със сребърния полумесец, който той ми даде за зимния бал, се появи на мига.

Бях готова.

— Чичо? Вечерята е сервирана — провикнах се аз, но той вече бе тук, придвижвайки се безшумно, все едно още бе инкубус и можеше да раздира времето и пространството когато си пожелае. Старите навици умират трудно.

— Прекрасно, Лена. Обувките са чудесен елемент.

Погледнах надолу и видях изтърканите си черни кецове. Толкова за официалния вечерен тоалет. Свих рамене и го последвах към масата.

Филе от лаврак с копър. Топла опашка на омар. Карпачо от миди. Печени праскови, напоени в порто. Нямах апетит, особено за храна, която можеш да намериш само в петзвезден ресторант на „Шан-з-Елизе“ в Париж, където чичо Макон ме води при всяка възможност — но той похапваше доволно през по-голямата част от вечерта.

Нещо любопитно за бившите инкубуси: те наистина оценяват храната на смъртните.

— Какво е това? — попита най-накрая чичо ми, повдигайки вилицата си със забоден на нея омар.

— Кое? — оставих аз моята вилица в чинията си.

— Това — махна той към разположените между нас сребърни чинии, като повдигна лъскавия капак над поднос, препълнен догоре с пикантни миди, от които излизаше пара. — И това. — Кимна към цигулката, която все още свиреше нежно. — Разбира се, Паганини. Толкова ли съм предсказуем?

Избегнах погледа му.

— Нарича се „вечеря“. Ти ядеш. И изглежда нямаш проблем с това — казах аз, като вдигнах едно странно по форма (нямах представа откъде Кухнята подбираше приборите и сервизите ни) шише със студена вода и почнах да си наливам, преди той да каже още нещо.

— Това не е вечеря. Това е, както би казал Марк Антоний, възбуждащо-мъчителната маса на измяната. Или на предателството. — Преглътна още една хапка от омара. — Вероятно би казал и на двете, особено ако е герой от пиеса, обичащ да словоблудства.

— Няма никакво предателство — усмихнах се аз. Той ми се усмихна в отговор, чакайки. Чичо Макон бе много неща. Сноб, със сигурност, но не и глупак. — Просто мъничка молба.

Той постави с тежък жест чашата си с вино на ленената покривка. Щракнах с пръсти и чашата му се напълни догоре.

За всеки случай, като застраховка, казах си сама на себе си.

— Категорично не — каза чичо Макон.

— Още не съм те помолила нищо.

— Каквото и да е, отговорът е „не“. Виното го доказва. Последната капка. Последният щрих в изящния план за възбуждащо-мъчителната измяна. Или предателство.

— Значи Марк Антоний не е единственият, който обича да словоблудства?

— Говори. Сега.

Извадих картончето от кутията кибрит от джоба си и го побутнах по масата към него, за да го види.

— Ейбрахам?

Кимнах.

— В Ню Орлиънс?

Кимнах отново. Той ми върна кутийката и попи устните си с ленената си кърпа.

— Не — каза решително и надигна отново чашата си с вино.

— Не? Ти се съгласи с мен. Каза, че можем да го намерим сами.

— Така е. И сега ще го намеря аз, докато ти стоиш на сигурно място, в стаята си например, както трябва да направи едно добро малко момиче. Няма да ходиш сама в Ню Орлиънс.

— Ню Орлиънс ли е проблемът? — попитах смаяно аз. — Не твоят смъртоносен роднина, който се опита да ни убие повече от един път?

— Той и Ню Орлиънс. Баба ти едва ли би искала да чуе какво се каниш да правиш, дори да кажа „да“.

— Дали ще го чуе? Дали е напълно сигурно, че тя ще разбере за това?

Чичо повдигна въпросително вежди.

— Моля?

— Ами ако не научи за това пътуване? В такъв случай едва ли ще е проблем, нали?

Прегърнах нежно чичо си. Колкото и да ме ядосваше, колкото и да ме дразнеше, като ме държеше настрана от подземния свят на Гатлин с помощта на разни бармани и ме наказваше да си седя затворена в стаята, за да не се излагам на евентуални опасности, аз го обичах. И обичах това, че той ме обича толкова много, колкото ме обичаше.

— Ами ако научи?

— Но тя е в Барбадос с леля Дел и всички останали чак до другата седмица, така че това едва ли ще е проблем.

— Ами ако все пак ти кажа „не“?

В този момент се предадох. Беше ми трудно да се ядосвам дълго на чичо Макон. Направо невъзможно. Като знаех колко много го обичах, разбирах напълно колко трудно му бе на Итън да живее без майка си. Лила Евърс Уейт. Колко пъти вече нейният живот се бе пресичал с моя?

„обичаме това, което обичаме, и този

обичаме този, когото обичаме, и защо

обичаме, защото обичаме, и откриваме

паднала връзка на обувка, заплетена и увъртяна

между пръстите на непознати“

Не исках да мисля за това, но се надявах да е истина.

Надявах се, че където и да бе Итън, той беше с майка си сега.

Поне това му дай.

С Джон потеглихме рано сутринта. Трябваше да тръгнем рано, защото ни чакаше дълъг път — Тунелите, а не пренасяне по инкубуския начин, пътуването през пространството, въпреки че ако зависеше от Джон, той щеше да ни пренесе там с едно мигване на окото.

Не ми пукаше. Нямаше да му го позволя. Не исках да ми припомня за предишните пъти, когато Джон ме бе пренасял — до Сарафина.

Така че щяхме да го направим по моя начин. Метнах едно заклинание Resonantio на цигулката си и я пратих в ъгъла да се упражнява, докато ме нямаше. В някакъв момент щеше да се изтощи и да спре, но щеше да ми осигури достатъчно време.

Не казах на чичо си, че тръгвам. Той все още спеше през по-голямата част от деня, както преди — в това отношение старите навици си бяха същите. Предполагах, че имам шест часа, преди да забележи отсъствието ми, т.е. шест часа, преди да тръгне след мен.

През последната година бях осъзнала едно — че за някои неща никой не може да ти даде разрешение. Но това не означава, че не можеш или не трябва да ги правиш — особено когато става дума за важните неща като спасяването на света или пътуването до свръхестествен шев между реалностите, или връщането на гаджето ти обратно от смъртта.

Понякога трябва да вземеш нещата в свои ръце. Родителите — или чичовците, които са най-близкото, което имаш до тях — не могат да се справят с това. Защото никой уважаващ себе си родител няма да отстъпи назад и да каже: „Разбира се, рискувай живота си. Спасението на света е заложено на карта“.

Как биха могли да сторят подобно нещо?

„Да се прибереш за вечеря. Надявам се да не умреш.“

Не могат да го кажат. Не ги винете. Но това не означава, че не трябва да тръгнеш.

Аз поне трябваше, независимо какво казваше чичо Макон. Това си повтарях, докато с Джон потегляхме към Тунелите, далече под „Рейвънуд“. Където в мрака можеше да бъде всяко време на денонощието или на годината, всеки век, навсякъде по света.

Тунелите не бяха страшни. Не беше проблем и че щях да бъда известно време сама с Джон — нещо, което не бях правила, откакто той ме бе подмамил и довел до Голямата бариера за моята Седемнайсета луна.

Истината беше, че чичо Макон бе прав.

Повече се боях от тайната врата пред себе си и от това, което щях да открия отвъд нея, от другата страна. Древната тайна врата, която хвърляше лека светлина върху каменните стъпала в чародейския тунел, където чакахме в момента. Онази, която водеше към Ню Орлиънс. Мястото, където на практика Ама бе сключила договор с най-черната магия във вселената.

Потръпнах.

Джон ме погледна с любопитство и наклони глава.

— Защо спря?

— Просто така.

— Боиш ли се, Лена?

— Не. Защо да се боя? Това е просто един град.

Опитах се да отклоня мислите си от черните бокори и от всякакви вуду магии. Само защото Итън бе последвал Ама тук в труден период и се бе натъкнал на това, на което се бе натъкнал, не означаваше, че и аз щях да се сблъскам със същия мрак. Вероятно поне не със същия бокор.

Нали?

— Ако смяташ, че Ню Орлиънс е просто град, значи те очакват големи изненади. — Гласът на Джон бе тих и едва виждах лицето му в тъмнината на тунела. Звучеше плашещо.

— За какво говориш?

— Това е най-могъщият чародейски град в страната, най-великото съсредоточие на светла и тъмна сила в новото време. Място, където всичко може да се случи, по всяко време на денонощието.

— Особено в един стогодишен бар, където се мотаят двестагодишни свръхестествени същества?

Честно, колко страшно можеше да бъде? Поне така се опитвах да се убедя сама.

Той сви рамене.

— Е, все отнякъде трябва да започнем. Като познавам Ейбрахам, няма да е толкова лесно да го открием, колкото си мислим.

Тръгнахме нагоре по стъпалата и към ярката слънчева светлина, която щеше да ни отведе до „Тъмната страна на Луната“.

* * *

Улицата — редица от схлупени барове, тук-там закусвални сред по-многобройните кръчми — бе пуста, което бе логично, защото беше все още рано. Приличаше на всички останали улици, които бяхме видели, откакто тайната врата ни бе довела в прочутия Френски квартал на Ню Орлиънс. Богато украсени перила от ковано желязо ограждаха всеки балкон и всяка сграда, дори се виеха по уличните ъгли. На чистата сутрешна светлина избледнелите цветове на боядисана мазилка по къщите се забелязваха съвсем отчетливо, виждаше се всяко място, където се лющеше боята. Улицата беше обсипана с боклуци, боклуци върху още боклуци — единственото доказателство за купона от изминалата нощ.

— Гадно ми е, като виждам какво се случва тук на сутринта след Марди Гра — казах аз, оглеждайки се, за да си проправя път през планините от боклук, които се издигаха между мен и тротоара. — Напомни ми никога да не ходя на бар.

— Не знам… Прекарвахме си добре в „Изгнание“. Аз и ти, и Рид, вършеейки на дансинга — усмихна се Джон и аз се изчервих при спомена за онова време.

„ръце около мен

танци, запъхтяно бързаме

лицето на Итън

бледо и притеснено“

Тръснах глава и оставих думите да се разпаднат.

— Нямах предвид подземна дупка, където се струпват деградирали свръхестествени създания.

— О, хайде. Не бяхме съвсем деградирали. Е, поне ти не беше. Рид и аз може би отговаряхме на това определение — побутна ме игриво към вратата Джон.

Сръгах го в отговор, но не толкова игриво.

— Престани. Беше преди милион години. Може би два милиона. Не искам да мисля за това.

— Стига, Лена. Аз съм щастлив. Ти…

Стрелнах го с поглед и той млъкна.

— И ти ще бъдеш пак щастлива, обещавам ти. Затова сме тук, нали?

Погледнах го. Стоеше до мен по средата на страничната уличка във Френския квартал, рано сутринта, и ми помагаше да намеря човека — всъщност не точно човек — когото мразеше повече от всичко друго на света. Той имаше повече и по-основателни причини да мрази Ейбрахам Рейвънуд от мен. Но не ми беше казал нито дума за това, което го карах да прави.

Кой би си помислил, че Джон ще стане едно от най-добрите момчета, които някога съм срещала? И кой би помислил, че точно той ще пожелае доброволно да рискува живота си, за да върне любовта в моя?

Усмихнах му се, въпреки че ми се искаше да се разплача.

— Джон?

— Какво? — попита той разсеяно. Оглеждаше се за табели на барове и вероятно се чудеше как ще се реши да влезе в някой от тях. Всичките приличаха на свърталища на серийни убийци.

— Съжалявам.

— А? — обърна се Джон към мен. Вече ме слушаше. Беше объркан, но слушаше.

— За това. Че те въвлякох във всичко това. И ако не искаш… искам да кажа, ако не намерим книгата…

— Ще я намерим.

— Само казвам, че няма да те виня, ако не искаш да преживееш това отново — Ейбрахам и всичко с него.

Не можех да понеса, че му го причинявах. Не и на него и на Лив — независимо какво се бе случило между нас. Независимо колко много и колко дълго тя бе вярвала, че обича Итън.

Преди.

— Ще намерим книгата. Хайде. Спри да дуднеш глупости. — Джон изрита една кофа за боклук и си проправихме път покрай празните бирени бутилки и подгизналите салфетки, изпопадали чак до тротоара.

Докато изминем половината пресечка, гледахме през отворените врати на заведенията, за да видим дали вътре има някого. За моя изненада тук-там имаше хора. Приведени над дървените прагове, чистещи боклука по пустите, сенчести алеи. Дори силуети на някои от празните балкони.

Осъзнах, че Френският квартал не се различава много от чародейския свят. Или от окръг Гатлин. Имаше свят в света, скрит пред очите на всички.

Само трябва да знаеш къде да гледаш.

— Ето там — посочих аз.

„Тъмната страна на Луната“.

Резбована дървена табела с думите се полюляваше напред и назад, прикрепена към две стари, направо древни вериги. Те скърцаха, разклащани от вятъра.

Въпреки че нямаше вятър.

Присвих очи от ярката утринна светлина, като се опитах да видя нещо сред сенките на отворената врата.

„Тъмната страна“ не беше по-различен от другите почти, но не напълно пусти барове в съседство. Дори от улицата чувах гласовете, отекващи зад тежката врата.

— Има хора толкова рано сутринта? — направи озадачена гримаса Джон.

— Може би не е рано. Може би за тях е късно — отбелязах аз и се загледах в смръщения мъж, облегнал се на рамката на вратата, който се опитваше да си запали цигара. Погледите ни се срещнаха. Той си измърмори нещо на себе си и се отдалечи.

— Да, за някои явно е доста късно.

Джон поклати глава.

— Сигурна ли си, че това е точното място?

За пети път му подадох остатъка от кутийката кибрит. Той я вдигна и я сравни с логото на табелата. Бяха абсолютно еднакви. Дори полумесецът, гравиран в дървения знак, бе точно копие на този, отпечатан на кибрита в ръката на Джон.

— Надявах се отговорът да е „не“ — каза той, докато ми връщаше картончето.

— Ще ти се — отвърнах аз, подритвайки парче от мокра салфетка с черните си кецове.

Той ми смигна.

— Първо дамите, моля.