Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (22)

Двайсета глава
Сделка с дявола

— Това е пълна простотия. „Книгата на луните“ дори не е в нас. Сигурна ли си, че в „Звезди и ивици“ не пише нищо друго?

Линк седеше отново на пода и само стъпалата му се подаваха изпод масата — този път в кабинета на Макон. Не бяхме постигнали никакъв прогрес, но бяхме пак тук. Нова маса. Същите хора. Същите проблеми.

Разликата бе само в присъствието на чичо Макон, наполовина прикрит в сенките на трептящите пламъци от камината, и във факта, че бяхме оставили Ама в дома на Уейт, за да наглежда бащата на Итън.

— Не мога да повярвам, че наистина казвам това, но може би Линк има право. Дори всички да сме съгласни, дори да знаехме, че нямаме друг избор, освен да дадем „Книгата на луните“ на Итън, пак щеше да бъде без значение. Не знаем къде е тя и не знаем как да му я дадем. — Лив каза на глас това, което всички си мислехме.

Аз не казах нищо, само въртях гердана си между пръстите си. Макон бе този, които отговори най-накрая.

— Да, добре… Това са проблеми, не невъзможни фактори.

Линк се надигна.

— Цялата тази история със смъртта… Ами бих казал, че си е определено доста сериозен проблем, че даже и влиза към фактора невъзможност, без да се обиждате, мистър Рейвънуд.

— Намирането на „Книгата на луните“ е възможно, мистър Линкълн. Сигурен съм, че не е необходимо да ви напомням къде и в кого я видяхме за последно.

— Ейбрахам — каза Линк, въпреки че всички знаехме отговора. — Той я държеше на Седемнайсетата луна, в пещерата. И я използва, за да призове Бесовете, точно преди…

— Осемнайсетата луна — довърши спокойно Джон.

Никой от нас не искаше да говори за нощта на водната кула. Това обаче само ядоса още повече Линк.

— Супер, лесна работа. Намерете книгата. Направо да вземем да открием дупката в адските блата, където живее полковникът през последните двеста години, и да го помолим любезно да ни даде зловещата книга. За да може мъртвият ни приятел да я използва за не знаем какво точно, незнайно къде.

Изнервена, направих лек жест с ръка към Линк. От решетката на камината изхвръкна искра и го парна по крака.

Той се дръпна рязко встрани.

— Ей, престани!

— Чичо Макон е прав, не е невъзможно — казах аз.

Лив си играеше с гумения ластик, който придържаше затворен червения й бележник — навик, който издаваше, че в момента мисли за нещо.

— И този път Сарафина е мъртва. Няма кой да му прикрива гърба.

Чичо Макон поклати глава.

— Никога не се е нуждаел от нея, опасявам се. Не и наистина. Не можеш да разчиташ, че сега ще бъде по-слаб отпреди. Не подценявайте Ейбрахам.

Лив изглеждаше мрачна.

— Ами Хънтинг и неговата глутница?

Макон се втренчи в огъня. Наблюдавах как пламъците се издигат все по-високо в наситени лилави, червени и оранжеви цветове. Не можех да кажа дали чичо ми наистина ми вярваше или не. Не бях сигурна дали дори за минута беше обмислял някакъв вариант за връщането на Итън. Обаче не ме интересуваше какво си мисли той, стига да имаше желание да ми помогне.

Той ме погледна, сякаш знаеше какво си мисля.

— Хънтинг може и да е глупав, но е могъщ инкубус. Но дори и сам, Ейбрахам представлява огромна заплаха. Ако има вероятност да се поддадем на страха си от него, най-добре е да приемем още отсега поражението си.

Линк изсумтя от пода зад него. Макон го погледна през рамо.

— Предупреждавам, в случай че сте притеснени и уплашени.

— Кой е казал нещо такова? — възмути се Линк. — Просто искам да имам възможно най-добри шансове, ако ще се хвърлям в гнездо на змии.

— Аз съм — надигна се Джон от мястото си, казвайки го така, сякаш току-що бе открил отговора на всичките ни въпроси.

— Какво? — отдръпна се Лив от него.

— Аз съм единственото нещо, което Ейбрахам иска. И единственото, което не може да има.

— Не ставай глупав — изръмжа Линк. — Звучиш като негово гадже.

— Не съм глупав. Прав съм. Мислех, че аз съм Единият, който е двама, и че аз трябва да… да направя това, което направи Итън. Но не беше така. Сега обаче е.

— Млъкни — сопна му се Линк.

Лицето на Макон се смръщи в гримаса, зелените му очи потъмняха. Познавах това изражение много добре.

Лив кимна.

— Съгласна съм. Направи това, което ти казва гениалният ти събрат инкубус. Млъкни.

Джон я прегърна нежно и се вгледа в Лив, сякаш бе говорил само на нея. Но аз бях чула всяка негова дума, защото това, което казваше, ми се струваше все по-смислено.

— Този път не мога. Няма да си стоя тук и да оставя Итън да се забавлява сам. Веднъж и аз ще участвам в купона и ще се изправя срещу това, което идва за мен. Или този.

— И кой е той? — попита Лив, без да го поглежда.

— Ейбрахам. Ако му кажете, че сте готови на размяна, той ще дойде за мен. Ще ви даде „Книгата на луните“, ако получи мен. — Джон погледна към Макон, който кимна.

Линк изглеждаше скептичен.

— Откъде знаеш?

Джон се усмихна криво.

— Ще дойде. Повярвай ми.

Макон въздъхна и най-накрая се извърна от камината и се обърна към нас.

— Джон, оценявам предложението ти и куража ти. Ти си прекрасен млад мъж, макар да си имаш своите демони. Всички си ги имаме. Но трябва да помислиш малко по-дълго дали наистина си готов за тази размяна. Тя е възможно най-крайната мярка, нищо повече.

— Готов съм — надигна се Джон, сякаш бе решен на момента да се запише в армията.

— Джон! — Лив бе бясна.

Макон му махна с ръка да си седне на мястото.

— Помисли пак. Ако Ейбрахам те вземе, няма голяма вероятност да те върнем отново, не и в скоро време. А колкото и да искам Итън да се прибере… — Чичо Макон ме погледна изпитателно, преди да продължи. — … не съм сигурен, че размяната на един живот с друг си струва риска, който Ейбрахам представлява за всички нас.

Лив застана пред Джон, сякаш искаше да го защити от всички в стаята и от всичко в света.

— Не му е нужно време, за да мисли. Това е ужасна идея. Абсолютно лоша идея. Най-лошата от всички в историята на идеите.

Тя беше бледа и трепереше, но когато видя, че я гледам, млъкна.

Знаеше какво си мислех в момента.

Не ставаше дума за това Джон да скочи от водната кула на Съмървил. И не беше най-ужасният план. Затворих очи.

„пада, но не лети

една изгубена кална обувка

като изгубените светове

между мен и теб“

— Ще го направя — каза Джон. — И на мен не ми харесва, но така трябва да стане.

Всичко ми звучеше прекалено познато. Отворих очи и видях Лив, застинала на място като мъртвец. Когато сълзите започнаха да се стичат по лицето й, усетих, че ще повърна.

— Не — чух се да казвам, макар да не осъзнавах, че го правех. — Чичо е прав. Няма да ти причиня това, Джон, на никого от вас. — Видях как цветът се връща на бузите на Лив и тя се отпусна в стола до Джон. — Това е най-най-крайната ни мярка, последният ни шанс. Първо ще опитаме друго.

— Дано да имаш идея какво да бъде това друго, Лена, защото мисля, че сме стигнали точно до земята на последните шансове — каза със сериозен глас Джон.

Беше твърдо решен да направи каквото бе нужно и го обичах заради това. Но поклатих глава.

— Знам. Какво ще кажете за идеята на Линк?

— Какво? — Лив изглеждаше объркана.

— Моята какво? — почеса се смутено по главата и самият Линк.

— Да открием път до адската дупка, където Ейбрахам се крие през последните двеста години.

— И да го помолим любезно да ни даде книгата? — попита с лукаво изражение Линк. Джон имаше вид, сякаш щеше да получи инфаркт.

— Не, да я откраднем, много любезно.

Макон изглеждаше заинтересуван.

— Това предполага, че трябва да открием първо дома на дядо ми. Зловещата тъмна сила, с която се е обвил, изисква изключително таен живот, опасявам се. Никак няма да е лесно да го намерим. Той се придържа основно към света на Тунелите.

Погледнах го решително.

— Е, както каза веднъж най-умният човек, когото познавам, това е проблем, не невъзможен фактор.

Чичо ми се усмихна. Джон поклати глава.

— Не ме гледайте. Не знам къде живее този тип, бях хлапе. Помня само стаи без прозорци.

— Идеално — изстреля Линк. — Не може да има много такива наоколо.

Лив сложи ръката си на рамото на Джон. Той трепна леко.

— Съжалявам. Детството ми е един голям черен облак. Положих големи усилия да блокирам спомените си.

Чичо ми кимна и стана на крака.

— Много добре. Тогава предлагам да започнете не от най-умните хора, а от най-старите хора. Те може би ще имат някоя и друга идея къде бихте могли да намерите Ейбрахам Рейвънуд.

— Най-старите хора? Имаш предвид Сестрите? Смяташ ли, че помнят Ейбрахам?

Стомахът ми се сви. Не беше точно от страх, а защото си представих разговора с тях — обикновено не разбирах и половината неща, които казваха, и то когато не говореха налудничаво.

— Дори да не го помнят, има вероятност да се сетят за нещо, което би ни свършило работа. Те са най-близкото, което можем да определим като негови съвременници, макар да не са такива на практика.

Лив кимна.

— Струва си да опитаме.

Изправих се.

— Само разговор, Лена — предупреди ме чичо Макон. — Не се втурвай с главата напред. Няма да предприемаш някакви разузнавателни мисии, без да си се консултирала с мен. Ясен ли съм?

— Напълно — отвърнах аз, защото си знаех, че с него не може да се говори за нещо, което включва опасност и мен. Беше такъв, откакто Итън…

Откакто Итън.

— Идвам с теб за подкрепа — каза Линк и се надигна от пода на кабинета. Линк, който не можеше да събере две двуцифрени числа, винаги усещаше кога с чичо ми сме на път да се скараме. Ухили се. — Мога да превеждам от „сестринския“ език.

* * *

Сестрите вече ми бяха толкова близки, сякаш бяхме едно семейство. Те бяха ексцентрични, меко казано, но и най-добрият пример за живата история на Гатлин. Понякога местните ги наричат точно така.

Когато с Линк стигнахме до верандата на къщата на Уейт, чухме „живата история на Гатлин“ да си крещят една на друга. Чуваше се чак отвън на улицата, през мрежестата врата.

— Не хвърляш на боклука напълно здрава посуда. Туй си е жив срам.

— Мърси Лин. Това са пластмасови лъжици. Направени са да се хвърлят — успокояваше я Телма, търпелива, както винаги. Сигурно беше светица. Ама го казваше винаги когато Телма разрешаваше спор на Сестрите.

— Само щот’ някои хора смятат, че са английската кралица, туй не означава, че имат корона на главата си — отвърна леля Мърси.

Линк застана на верандата до мен, опитвайки се да не се разсмее. Потропах по вратата, но сякаш никой не ме чу.

— И к’во тря’а да значи туй, а? — намеси се леля Грейс. — „Някои хора“? Да не съм кат’ голите звезди, дет’…

— Грейс Ан! Да не съм та чула да говориш тъй в таз къща!

Това изобщо не забави излиянията на леля Грейс.

— … са на ’сяка страница от списанията, дет’ все молиш Телма да ти носи от магазина?

— Момичета, хайде… — започна отново Телма.

Потропах пак, по-силно този път, но бе невъзможно да ме чуят от целия този хаос.

Леля Мърси крещеше.

— Значи, да мийш хуба’ите лъжици тъй, както и лошите. После ги прибираш в чекмеджето. ’Секи знай туй, дори и английската кралица.

— Не я слушай, Телма. Тя мий и боклука, когат’ двете с Ама не гледате.

Леля Мърси изсумтя.

— И к’во от туй? Не щеш съседите да ни обсъждат, нали? Ний сме уважавани хора, ходим на църква. Не миришем кат’ грешници и ней нужно и кофите ни за боклук да миришат.

— Само дет’ те са пълни с боклук! — развика се леля Грейс.

Отново потропах. Линк се наведе и удари веднъж — вратата на практика се отвори рязко със силен звук.

— Упс, съжалявам за това — сви неловко рамене той.

Ама се появи на вратата — изглеждаше щастлива от възможността да се откъсне от този ад.

— Дами, имате посетители — провикна се тя и отвори широко вратата.

Сестрите погледнаха към нас. Увити във вълнените си шалове, те изглеждаха много любезни и мили, сякаш изобщо не си крещяха смъртни обиди миг преди това.

Седнах на ръба на един твърд дървен стол, като не се чувствах много удобно. Линк застана прав до мен с още по-неловък вид.

— Явно, да. Добър ден, Уесли. А кой е с теб, скъпи? — присви очи леля Мърси, а леля Грейс я сръга в ребрата.

— Туй е приятелката на Итън. Хуба’ото момиче от „Рейвънуд“, дет’ ’се е със забит нос в книгите, кат’ Лила Джейн.

— Точно така. Познавате ме, лельо Мърси. Аз съм приятелката на Итън. — Всеки път, като се видехме, повтарях едно и също.

Леля Мърси се прокашля важно.

— Е, к’во ви води насам? След кат’ Итън почина и премина в някой от другите светове?

Ама застина на вратата.

— Какво каза?

Телма не вдигна глава от плетката си.

— Чу ма, мис Ама — отвърна леля Мърси.

— К-к-какво? — попитах със заекване и аз.

— За какво говорите? — едва успя да промълви и Линк.

— Мислите, че не разбираме к’во са върши тук? Не сме родени вчера и сме много по-умни, отколкот’ си мислите. Поназнайваме доста нещица за чародейците. И за времето, и за ’сичките ви моди, и за колите… — Леля Грейс размаха кърпичката си, но гласът й заглъхна постепенно.

— И за реколтите от праскови — гордо каза леля Мърси.

— Буреносният облак си е буреносен облак. А тоз облак си пробиваше път по небето от доста време. Май през целия ни живот — кимна към сестра си леля Грейс.

— Струва ми се, че всеки разумен човек ще се пази далече от буря като тази — изсумтя Ама и подпъхна внимателно краищата на одеялото около краката на леля Грейс.

— Не знаехме, че знаете — казах аз.

— Уф, боже, имай милост, и ти си кат’ Прудънс Джейн. И тя мислеше, че си нямаме идея как ’се се рови и са мотай напред и назад в Тунелите под Гатлин. Сякаш не знайм, че татко ни й даде оназ карта. Сякаш ний сами не му казахме да избере Прудънс Джейн. Винаги сме знайли, че тя е най-твърдоглавата и решителна от нас трите — разсмя се леля Мърси.

— Спасителю благи, Мърси Лин, знайш много добре, че татко избра мен преди теб. Казах му да та пита само щот’ не ми харесваше как са къдри косата ми, кат’ влизах в Тунелите. Виеше се кат’ свински опашници, кълна са — поклати глава леля Грейс.

Мърси изсумтя.

— Верно си е, Грейс Ан, пък и сега си е такваз.

— Вземи си думите обратно — посочи към нея с кокалестия си пръст леля Грейс.

— Няма пък.

— Моля ви, госпожо… Моля ви… — Странно ми беше да използвам множественото число. „Госпожи“? — Имаме нужда от помощта ви. Търсим Ейбрахам Рейвънуд. В него има нещо наше, нещо важно. — Погледът ми се местеше от едната към другата сестра.

— Тря’а… трябва — поправи се сам Линк — да върнем Итън у дома.

Ако човек се мотае достатъчно дълго край Сестрите, започва да говори като тях.

Направих гримаса.

— За к’во говорите и двамката? — размаха кърпичката си леля Грейс.

Леля Мърси изсумтя пак.

— Звучи ми кат’ нек’ви чародейски дрънканици.

Ама повдигна въпросително вежди.

— Защо не ни обясните? Да видим дали ще разберем нещо от тези чародейски дрънканици.

С Линк се спогледахме. Щеше да бъде дълга нощ.

Чародейски дрънканици или не, след като Ама извади албумите с изрезки от вестници на Сестрите, колелата се завъртяха и устите се отвориха. Отначало Ама не можеше да понася да чува името на Ейбрахам, но Линк продължаваше да говори.

Да говори и да говори.

И все пак Ама не го спря, което ми приличаше на половин победа. От друга страна, разговорът със Сестрите нямаше нищо общо с другата половина.

След час Ейбрахам Рейвънуд бе обявен за дявол, измамник, мошеник и крадец. Бил отмъкнал от таткото на таткото на татко им югоизточния ъгъл на старата ябълкова градина, който по право си бил негов, а от таткото на татко им общински пост, който също бил по право негов.

А на всичкото отгоре те бяха повече от сигурни, че той е танцувал повече от един път със самия дявол в имението „Рейвънуд“, преди то да изгори по време на Гражданската война.

Когато ги помолих да разяснят малко повече, те не пожелаха.

— Тъй се казва. Той станал и танцувал с дявола. Сключил сделка. Не ми се нрави да говорим повече, нито пък да мислим за него — поклати толкова яростно глава леля Мърси, че се уплаших да не й се откачат зъбните протези.

— Да кажем обаче, че сте помислили за него. Къде си го представяте, на някое конкретно място? — опита отново Линк, както правехме вече цяла нощ.

Най-накрая леля Грейс успя да попълни липсващото парче от пъзела, който Сестрите смятаха за разговор.

— Е, в неговото място, естествено. ’Секи с малко разум в главата, шъ го знай.

— И къде е това място, лельо Грейс? Госпожо? — Поставих ръка на рамото на Линк, за да го успокоя. Това бе първото ясно изречение, което чувахме от нея през последните няколко часа.

— Тъмната страна на Луната, тъй помня. Къдет’ се събират ’сички демони и дяволи, когат’ не се пържат в адски мъки долу.

Сърцето ми се сви. Нямаше да стигнем доникъде с тези двете.

— Супер. Тъмната страна на Луната. Значи Ейбрахам Рейвънуд си живее като в албум на „Пинк Флойд“. — Линк вече се заяждаше.

— Тъй каза Грейс Ан. Тъмната страна на Луната — кимна отегчено леля Мърси. — Не знам що вий двамата се държите, кат’ че ли туй е голям проблем.

— Къде по-точно е тъмната страна на Луната, лельо Мърси? — Ама приседна до пралелята на Итън и ласкаво взе ръцете на старата жена в скута си. — Ти знаеш, нали?

Леля Мърси й се усмихна.

— Разбира се, че знам — погледна тя към леля Грейс. — Щот’ татко ма избра преди Грейс. Знам ’сякви нещица.

— Е, къде е? — попита Ама.

Грейс изсумтя и издърпа един албум със снимки от масичката за кафе пред тях.

— Младоци… Държат се тъй, сякъш знаят ’сичко. Сякъш сте на крачка пред дома, само щот’ сте живели годинка-две повече. — Тя почна да прелиства лудо страниците, като че ли търсеше нещо конкретно. И явно беше точно така.

Защото там, на последната страница, под една хербаризирана камелия и сгъната бледорозова панделка беше залепена откъсната горната част от кутийка кибрит. Беше рекламен, от някакъв бар или клуб.

— Да пукна на място — изруга Линк, което му спечели плесване по главата от леля Мърси.

Ето я, отбелязана с рисунка на сребриста луна.

„Тъмната страна на Луната“. „Най-добрият бар в Ню Орлиънс от 1911 г.“

„Тъмната страна на Луната“ бе конкретно място.

И там може би щяхме да намерим Ейбрахам Рейвънуд. Както и „Книгата на луните“. Ако Сестрите не се бяха смахнали напълно, разбира се, а тази възможност никога не биваше да се изключва.

Ама хвърли поглед към кибрита и излезе от стаята. Спомних си историята за посещението й при бокора и разбрах, че не бива да я притискам повече.

Вместо това се обърнах към леля Грейс.

— Може ли да я взема?

Тя кимна и аз отлепих старата хартийка от страницата. По-голямата част от цвета на Луната бе изтрит, но все пак надписът ясно се четеше.

Отивахме в Ню Орлиънс.

* * *

В мига, в който влязохме в Бричката, Линк наду някаква песен от „Тъмната страна на Луната“ на Флойд и започна да крещи, за да надвика музиката. Когато намалихме на завоя, аз спрях музиката.

— Остави ме в „Рейвънуд“. Трябва да взема нещо, преди да тръгна за Ню Орлиънс.

— Чакай малко. Идвам с теб. Обещах на Итън да те наглеждам и ще спазя обещанието си.

— Няма да взема теб, а Джон.

— Джон? Това ли ще вземеш от „Рейвънуд“? — Очите му се присвиха. — Няма начин.

— Не ти искам разрешението. Казвам ти го само за да знаеш.

— Защо? Какво има той, което аз нямам?

— Опит. Той познава Ейбрахам и е най-силният хибрид в Гатлин, доколкото знаем.

— Ние сме еднакви, Лена. — Линк определено беше настръхнал от възмущение.

— Ти си повече смъртен, отколкото е Джон. И точно това харесвам в теб, Линк. Но това те прави и по-слаб.

— Кого наричаш „слаб“? — Той стегна мускулите на гръдния си кош и ми направи демонстрация; направо щеше да скъса тениската си. Беше като Непобедимия Хълк.

— Съжалявам. Ти не си слаб. Просто си три четвърти човек, което е прекалено много за това пътуване.

— Както и да е. Виж дали ще минеш и двайсет метра през Тунелите без мен. Ще се върнеш тук, молейки ме за помощ, преди дори да кажа… — Млъкна и лицето му доби празно изражение. Класически а ла Линк момент. Понякога думите просто изчезваха, преди да изминат разстоянието от мозъка му до устата. Най-накрая се отказа и сви рамене. — Нещо… Нещо много опасно.

Потупах го по рамото.

— Чао, Линк.

Той се намръщи, натисна педала за газта и се понесохме с ръмжене надолу по улицата. Не беше обичайното раздиране на въздуха, с което инкубусите се пренасят в пространството, но все пак момчето си беше три четвърти рокер. Точно както го харесвах — моя любим Линкубус.

Не го казах на глас, но бях сигурна, че той го знае. Превключих светлините на светофарите на зелено за него по целия път към шосе номер 9. Бричката никога не беше летяла с такава скорост.