Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (18)

Шестнайсета глава
Камъкът и гарванът

След като оставих реката зад себе си, осъзнах, че пътят към портите на Отвъдното съдилище изобщо не бе път. Беше по-скоро лъкатушеща пътека, скрита между стените на двете надвиснали черни планини, които стояха една срещу друга, създавайки естествен вход — врата, по-зловеща от всичко, което би могъл да съгради смъртен човек — или Пазителите. Планините бяха отсечени като с бръснач, с остри ъгли, които отразяваха слънчевата светлина, сякаш бяха от обсидиан. Изглеждаха като изсечени черни късове на фона на небето.

Супер.

Мисълта да вървя през и под тези назъбени и остри като ножове скали изобщо не ме привличаше. Каквото и да правеха Пазителите някъде там, те определено не искаха никой да знае за това. Не че се изненадвах.

Ешу кръжеше над главата ми, сякаш знаеше точно къде отива. Ускорих ход, за да следвам сянката му, водеща ме напред по пътеката, благодарен за зловещата птица, която бе по-голяма дори от Харлон Джеймсовците. Зачудих се какво ли би си помислила Лусил за него. Странно ми беше как един свръхестествен гарван, взет назаем от Великите, може да ми се струва единственото познато нещо в този пейзаж.

Въпреки помощта на гарвана на чичо Абнър, аз все пак се спирах, за да се консултирам с картата на леля Пру. Ешу определено знаеше принципната посока към Отвъдното съдилище, но той често се губеше от погледа ми. Скалите бяха много високи, а пътеката — ужасно виеща се, а на Ешу не му се налагаше да си проправя път през тези камънаци. Щастлива птица.

На картата моят път бе очертан с треперливата ръка на леля Пру. Всеки път, когато се опитвах да проверя докъде щеше да ме доведе, няколко километра пред мен пътеката изчезваше. Започвах да се тревожа, че ръката на леля Пру бе треперила прекалено много в погрешната посока. Защото указанията на картата като че ли не ме водеха над планините или между тях — май се очакваше да мина през една от тях. Това не можеше да е вярно…

Вдигнах глава от картата към небето. Ешу прелиташе от дърво на дърво пред мен, въпреки че с приближаването ни към планините дърветата ставаха все по-нарядко.

— Супер. Давай, лети си напред. Някои от нас обаче трябва да ходят, нали знаеш…

Той изграчи отново. Размахах манерката с уиски над главата ми.

— Само не забравяй в кого е вечерята ти, нали?

Той изпърха гальовно над мен и аз се разсмях, прибирайки бързо манерката в джоба си.

След първите няколко километра вече не ми се струваше толкова забавно.

* * *

Стигнах до гладката отвесна скала и отново проверих картата. Ето я. Кръгла рисунка в склона на хълма — явно бележеше някаква пещера, вход или тунел. На картата се забелязваше веднага, но когато свалих листа и вдигнах повторно глава, опитвайки се да намеря пещерата, пред мен просто нямаше нищо и това си беше.

Само скалистата повърхност, толкова отвесна, че се издигаше почти вертикално. Пътеката прекъсваше рязко точно пред нея, а скалата продължаваше нагоре в облаците — толкова високо, че изглеждаше направо безкрайна.

Нещо бе сбъркано.

Трябваше да има вход към тунела някъде тук. Обходих на няколко метра подножието на скалата, като се препъвах в късовете черни лъскави камънаци. Нищо.

Едва когато отстъпих назад от скалата, забелязах групичка изсъхнали храсти покрай камъните. Те бяха израснали във форма, смътно наподобяваща кръг.

Дръпнах изсъхналите клони с цяла сила и ето, тя беше там. Май нищо не можеше да ме подготви за това, което се появи пред очите ми и което всъщност представляваше тази рисунка на кръг на картата.

Малка, тъмна дупка — и под „малка“ имам предвид тясна; прекалено тясна, за да се промъкне един по-едър човек вътре. Бу например едва ли щеше да влезе. Може би Лусил, но дори и тя щеше да се изтормози малко. И вътре бе тъмно като в рог. Разбира се, че щеше да е така.

— О, я стига! — изпуфтях си сам на себе си.

Според картата тунелът бе единственият начин да стигна до Съвета на пазителите и следователно — единственият път да стигна и до Лена. Ако исках да се прибера у дома, трябваше да изпълзя някак си в него и по него. Призляваше ми само като си помислех за това.

Може би имаше начин да заобиколя. Колко ли време щеше да ми е нужно, за да мина от другата страна на планината? Прекалено дълго, това беше сигурно. Кого заблуждавах?

Опитах се да не мисля какво ще е цялата планина да е над теб, докато пълзиш през нея… Ако си вече мъртъв, можеш ли да бъдеш премазан и затиснат до смърт от тонове скала? Дали ще боли? Останало ли ти е нещо, което да те боли? Има ли нещо, което може да те нарани?

Колкото повече си казвах, че не бива да мисля за това, толкова повече мислех, и скоро бях почти готов да се обърна и да се върна.

Но после си представих алтернативата — да бъда затиснат тук, в отвъдния свят, без Лена, „до края на вечността“, както би казал Линк. Не можех да го допусна. Поех си дълбоко дъх, напъхах се някак си вътре и запълзях.

* * *

Тунелът бе по-малък и по-тъмен, отколкото можех да си представя. След като се вмъкнах вътре, между мен и тавана и страничните стени имаше само няколко свободни сантиметра. Беше по-ужасно от онзи път, когато с Линк бяхме заключени в багажника на колата на бащата на Емъри. Никога не съм се боял от тесни пространства, но тук беше просто невъзможно да не изпиташ клаустрофобия. И бе тъмно — по-лошо от тъмно даже. Единствената светлина идваше от пукнатините в скалите, които бяха много малко и на огромни разстояния една от друга.

През повечето време пълзях в пълен мрак и само звукът от дишането ми отекваше в стените. Невидима пръст влизаше в устата ми и попадаше в очите ми. Постоянно си мислех, че ще се блъсна в стена пред себе си — че тунелът просто ще спре и ще трябва да изпълзявам назад.

Или че няма да успея да го направя.

Повърхността под мен бе от същата остра черна скала като самата планина и трябваше да се движа бавно, за да не се нарежа на някой по-остър и издаден камък. Имах чувството, че ръцете ми са целите изподраскани, в коленете ми все едно се забиваха парченца стъкло. Дали мъртвите хора могат да прокървят до смърт? С моя късмет щях да съм първият, който май имаше шанс да го разбере.

Опитах се да се разсея — преструвах се, че броя стотиците фалшиви тонове в някоя от песните на „Холи Ролерс“ и се шегуваме с Лена за това. Нищо не помагаше. Знаех си, че бях сам. Това обаче само укрепваше решимостта ми да не остана така още дълго време.

Не може да е много далече, Лена. Ще успея и ще намеря Портите. Скоро ще се върна и ще ти разкажа колко гадно беше тук и заедно ще се смеем на историята.

В един момент обаче спрях. Беше прекалено болезнено да се преструвам, че си говоря мислено с нея чрез Келтската нишка.

Движенията ми се забавиха, мислите ми също забавиха ход заедно с тях, докато ръцете и краката ми започнаха да се мърдат в някакъв вцепенен ритъм като на техно музика. Напред и назад, напред и назад.

Лена. Лена. Лена.

Все още повтарях името й мислено, когато видях светлина в края на тунела — но този път не беше метафора, а чистата истина. Чух Ешу да грачи в далечината. Усетих подухването на вятъра, полъха в лицето си, студената влага на тунела отстъпи място на топлата светлина на света отвън.

Почти бях стигнал.

Присвих очи, когато светлината ме заслепи в края на дупката. Още не се бях измъкнал, но тунелът бе толкова тъмен, че очите ми трудно привикваха отново към дори най-малкото количество светлина.

Когато бях едва наполовина излязъл, се отпуснах по корем с все още затворени очи, а черната пръст се допираше до лицето ми. Ешу грачеше силно, вероятно ядосан, че губех време в почивки. Или поне така си мислех.

Отворих очи и видях как слънцето блести ярко в чифт лъснати черни ботуши. После пред погледа ми се появи и краят на черна вълнена роба.

Супер.

Повдигнах бавно глава, готов да видя надвесен над мен… някой. Сърцето ми биеше до пръсване. Приличаше на човек — в известен смисъл. Ако пропуснеш факта, че бе напълно лишен от всякакво окосмение навсякъде, където се виждаше, и имаше невъзможно гладка сивкавочерна кожа и огромни очи. Черната роба бе опасана на кръста му с дълго въже и той — ако можеше да бъде наречен „той“ — приличаше на някакъв странен и нещастен извънземен монах.

— Да не си загубил нещо? — попита мъжът. Гласът му също приличаше на човешки. Като на стар, тъжен човек. Беше трудно да се свържат човешките черти и глас с останалата част от него, в която бях втренчил очи.

Измъкнах се докрай и се долепих до дупката в скалата, от която бях изпълзял, като се опитвах да не се блъсна в странното създание, каквото и да бе то.

— Аз… аз търся път към Отвъдното съдилище — казах, заеквайки аз. Опитвах се да се сетя какво ми бе обяснил Обадайя. Какво търсех? Врати? Порти? Това беше. — Искам да кажа, Портите към Отвъдното съдилище.

Изправих се на крака и пробвах да направя крачка назад, но нямаше накъде.

— Наистина ли? — Той изглеждаше абсолютно невпечатлен, може би дори леко раздразнен. Честно, трудно ми бе да определя дали това, в което гледах, бе лицето му, а камо ли какво означава изражението му.

— Точно така. — Помъчих се да звуча уверено. Изправен, бях почти с неговата височина, което ми действаше донякъде успокояващо.

— Пазителите очакват ли те? — Странните му, безчувствени очи се присвиха в две цепки.

— Да — излъгах аз.

Той се обърна рязко на пети, робата му се разлюля около него.

Грешен отговор.

— Не — провикнах се високо. — И ако ме намерят, ще ме измъчват, поне май всички смятат така. Но има едно момиче… всичко това е грешка… не трябваше изобщо да съм тук… И после дойдоха скакалците, и Общият ред бе нарушен, и аз трябваше да скоча…

Думите ми заглъхнаха. Давах си сметка колко нелепо звучат. Нямаше никакъв смисъл да се обяснявам. Дори на мен ми се струваха като абсолютни глупости.

Създанието спря, наведе глава на една страна и застина на място, сякаш обмисляше казаното. И мен.

— Е, добре. Намери ги.

— Кои?

— Портите на Отвъдното съдилище.

Погледнах покрай него. Наоколо нямаше нищо освен лъскави черни скали и ясносиньо небе. Може би беше и луд.

— Ами… не виждам нищо освен планините.

Той се обърна и посочи.

— Ето там.

Ръкавът на робата му се плъзна надолу и видях допълнителна гънка кожа да стърчи от тялото му, после тя се скри отново. Приличаше на крило на гигантски прилеп.

Спомних си налудничавата история, която Линк ми разказа през лятото. Макон го бе пратил в чародейските тунели да предаде съобщение на Обадайя Трублъд. Това вече бях разбрал, че е било истина. Но имаше и друга част от историята, в която Линк бил нападнат от някакво създание, което той пробол с градинските си ножици — било сиво-черно на цвят, с абсолютно гладка и гола кожа, с черти на човек и деформирана кожа, подаваща се от тялото му във формата на криле, поне според Линк. „Сериозно, казваше ми той. Не искаш да се натъкваш на подобно нещо в някоя тъмна уличка нощем.“

Знаех, че не може да е същото създание, защото Линк бе казал, че онова чудовище имало жълти очи. А това се взираше в мен със зелен поглед — почти чародейско зелено. А и онова с градинските ножици, забити в гърдите му. Не можеше да е той.

Зелени очи. Не златни. Нямаше защо да се страхувам, нали? Той не можеше да е от Мрака. И все пак, никога не бях виждал нещо като него — а вече бях видял доста неща в краткия си живот.

Създанието се обърна и отпусна ръката си, която изобщо не беше ръка.

— Видя ли?

— Какво?

Крилете му ли? Все още се опитвах да отгатна какво беше или не беше той.

— Портите — звучеше разочарован от моята глупост. Предполагам, че и аз на негово място щях да съм разочарован. Чувствах се наистина много глупав.

Вгледах се отново в посоката, която ми бе показал преди секунда. Там нямаше нищо.

— Не виждам нищо.

Доволна усмивка премина по лицето му, сякаш той си имаше тайна.

— Разбира се, че няма да ги видиш. Само Пазачът на портите може.

— А къде е… — Млъкнах, преди да довърша въпроса си. Вече знаех отговора. — Ти си Пазачът.

Имаше Повелител на реката и Пазач на портите. Разбира се. Имаше освен това и човек със змии вместо ръце, гарван, пиещ уиски, който можеше да лети от земята на живите в земята на мъртвите, река, пълна с мъртъвци и куче-дракон. Сякаш вървях из оживяла версия на играта „Тъмници и дракони“.

— Пазачът на портите — кимна утвърдително създанието, очевидно много доволно от себе си. — Аз съм това, както и много други неща.

Опитах се да се замислям много за думата „неща“. Но когато погледнах към кожата му с цвят на въглени и се сетих за противните му криле, не можех да си го представя като друго освен кръстоска между човек и прилеп.

Истински Батман, в известен смисъл.

Само че не от онези, които спасяват някого. Може би точно обратното.

Ами ако това… създание не поиска да ме пусне да мина?

Поех си дълбоко дъх.

— Виж, знам, че звучи налудничаво. Всъщност още преди година всичко премина отвъд границите на лудостта. Но там има нещо, което ми трябва. И ако не го получа, няма да мога да се прибера у дома. Има ли някакъв начин да ми покажеш къде са Портите?

— Разбира се.

Чух думите, преди да видя лицето му. И се усмихнах, докато в един момент не осъзнах, че само аз се усмихвах. Създанието се намръщи, огромните му очи се присвиха. Събра ръце пред гърдите си, долепи изкривените си пръсти един в друг и почна да ги мърда лекичко.

— Но защо да го правя?

Ешу изграка в далечината.

Вдигнах глава и видях огромната черна сянка, кръжаща над нас, сякаш се канеше да се спусне надолу и да атакува. Безмълвно, без дори да поглежда нагоре, създанието срещу мен повдигна ръка. Ешу се спусна и кацна на юмрука на Пазача на портите, настанявайки се там, все едно се срещаше отново със стар приятел.

А може би не.

Пазачът на портите изглеждаше още по-ужасен с Ешу до него. Беше време да приема фактите. Създанието бе право. Нямаше причина да ми помага.

После гарванът изграчи, почти със симпатия. Създанието издаде нисък, гърлен звук — почти като кудкудякане — и повдигна ръка, за да приглади перата на птицата.

— Късметлия си. Птицата умее много добре да преценява характера.

— Така ли? И какво казва за мен?

— Казва — бави се на завоите, свиди му се уискито, но има добро сърце. За мъртвец.

Ухилих се. Може би този стар гарван не беше толкова лош в крайна сметка.

Ешу изграчи отново.

— Мога да ти покажа Портите, момче.

— Итън.

— Итън… — поколеба се той, докато повтаряше бавно името ми. — Но трябва да ми дадеш нещо в замяна.

Почти се боях да попитам.

— Какво искаш?

Обадайя бе споменал, че Пазачът на портите ще очаква някакъв подарък, но не бях помислил за това. Той ме изгледа сериозно, обмисляйки въпроса ми.

— Размяната е важно нещо. Балансът е основен принцип в Общия ред.

— Общият ред? Мислех, че повече не трябва да се тревожим за него.

— Винаги има Ред. Сега повече от всякога новият Общ ред трябва да бъде много внимателно поддържан.

Не разбирах подробностите, но усещах важността на думите му. Нали именно затова се набърках в тази каша?

Той продължи.

— Казваш, че ти е нужно нещо, за да се прибереш у дома? Това, което желаеш най-много. Тогава аз казвам — а какво те доведе тук? Това желая най-много.

— Супер.

Звучеше просто, но всъщност нищо не разбрах. Все едно ми бе задал гатанка.

— Какво имаш? — Очите му просветнаха алчно.

Пъхнах ръцете си в джобовете и извадих оттам останалия ми речен камък и картата на леля Пру. Уискито и тютюнът отдавна бяха свършили. Пазачът на портите повдигна това, което би трябвало да са веждите му, но всъщност ги нямаше — две голи изпъкналости над очите му.

— Камък и карта? Това ли е всичко?

— Това ме доведе тук — кимнах аз. После посочих към Ешу, все още кацнал на рамото му. — И птицата.

— Камък и гарван. Трудно е да не се изкушиш. Но вече имам и от двете в колекцията си.

Ешу изграчи и отлетя от рамото му отново в небето, сякаш бе обиден. След няколко секунди изчезна от погледа ми.

— А сега вече нямаш птица — уточни за всеки случай Пазачът.

— Не разбирам. Има ли нещо, което конкретно да искаш? — Опитах се раздразнението, което вече изпитвах, да не проличи в гласа ми.

Пазачът изглеждаше доволен от въпроса.

— Конкретно, да. Честна, точно такъв вид размяна предпочитам.

— А можеш ли да бъдеш още малко по-конкретен?

Той наклони глава.

— Не знам какво ще ме заинтересува, докато не го видя. Нещата, които са най-ценни, често са онези, които дори не подозираш, че съществуват.

Това беше особено полезно, няма що.

— Как бих могъл да знам какво имаш вече?

Очите му грейнаха.

— Мога да ти покажа колекцията си, ако искаш. Няма друга такава в целия отвъден свят.

Какво можех да кажа?

— Да, ще е чудесно.

Следвах го по острите черни камъни и чувах гласа на Линк в главата си. „Лош ход, човече. Той ще те убие и ще те добави към колекцията си от идиоти, които са го последвали в зловещата му пещера.“

Това май бе единственият случай, в който бе по-безопасно, че съм мъртъв, а не жив.

Колко честно и балансирано бе, а?

* * *

Пазачът на портите се плъзна в тясна цепнатина в стена от лъскав черен камък. Беше по-голяма от дупката, но не много. Пъхнах се странично вътре и продължих да вървя така, защото нямаше достатъчно място да се завъртя.

Знаех си, че ще бъде някакъв капан. Линк бе описал създанието, което бе срещнал, като животно — опасно и лудо. Ами ако Пазачът на портите не бе по-различен, само по-добър в прикриването на истинската си същност? И къде беше този тъп гарван, когато имах нужда от него?

— Почти стигнахме — провикна се създанието към мен.

Видях бледа светлина отпред, трепкаща в далечината. Сянката му премина пред нея, затъмнявайки в миг прохода, когато тесният тунел изведнъж се разшири и ни доведе до една пещера.

От железен полилей, висящ от лъскавия скален таван, капеше восък. Стените блещукаха на светлината на свещите. Ако не бях пълзял току-що през цяла планина от камънак, може би щях да бъда по-впечатлен. Но в момента от ограниченото пространство на пещерата кожата ми настръхна.

Когато се огледах наоколо, осъзнах, че мястото прилича на музей с налудничава колекция, каквато не бих могъл да изкопая и от задния двор на Сестрите. Стъклени кутии и рафтове, изпълнени със стотици предмети, бяха подредени по стените. Най-много ме заинтригува случайният на пръв поглед подбор на колекцията, сякаш дете не само бе събирало, но и каталогизирало нещата. Сложно гравирани сребърни и златни сандъчета за бижута бяха поставени до евтини детски музикални кутии; лъскави черни винилови плочи бяха струпани на купчини до един от онези старомодни грамофони с фунии, какъвто имаха и Сестрите; куклата Парцалената Ан^[1] бе сложена в един люлеещ се стол, а в скута й имаше голямо зелено бижу с размер на ябълка.

На лавицата по средата на стаята видях искряща сфера, подобна на онази, която носех в себе си миналото лято. Не можеше да е истина, нали? Сиянието?

Но беше. Точно като кълбото, което Макон бе дал на майка ми, само че то искреше в млечнобяло, а не в среднощночерно.

— Откъде имаш това? — пристъпих аз към лавицата.

Той се спусна рязко към мен и грабна сферата.

— Обясних ти. Колекционер съм. Може да се каже, че съм нещо като историк. Не бива да докосваш нищо тук, съкровищата в тази стая не могат да бъдат размествани. Прекарал съм хиляди човешки животи да ги събирам. Те всички са еднакво ценни — каза той на един дъх.

— Така ли? — погледнах аз към обикновена детска кутия за обяд, пълна с перли.

Той кимна.

— Безценни са.

Постави Сиянието отново на мястото му.

— Всички тези неща са ми били предложени като дар при Портите — добави създанието. — Повечето хора и не-хора знаят, че е възпитано да ми носят подарък, когато тропат по вратата. — Хвърли ми бърз поглед. — Не се обиждай.

— Да, съжалявам… Искаше ми се да имам нещо, което да ти дам…

Той повдигна неокосмената си вежда.

— Освен камък и гарван?

— Аха… — Огледах редиците от книги с кожени подвързии, подредени грижливо по лавиците, гръбчетата им, гравирани със символи и думи на езици, които не разпознавах. Една книга обаче привлече специално вниманието ми. На нея сякаш пишеше… „Книга на звездите“?

Пазачът на портите изглеждаше доволен от интереса ми и я извади от рафта.

— Това е една от най-редките книги от своя вид.

Книгата бе написана на наядски, чародейския език, който вече бях почнал да поназнайвам. В средата на корицата бяха изрисувани няколко звезди.

— Има само още една подобна…

— „Книгата на луните“ — довърших вместо него. — Знам.

Очите му се разшириха от изненада и той притисна книгата до гърдите си.

— Знаеш за тъмната й половина? Никой в нашия свят не я е виждал от стотици години.

— Защото не е във вашия свят. — Погледнах го за миг и после се поправих. — В нашия де.

Той поклати невярващо глава.

— Как е възможно да знаеш това?

— Аз я намерих.

Известно време създанието не каза нито дума. Личеше, че се опитва да прецени дали лъжа, или съм полудял. Нищо в изражението му не показваше, че ми вярва, но както казах — нямаше как да се познае какво точно мисли или преживява — лицето му не беше точно лице.

— Това номер ли е? — попита той и безизразните му зелени очи се присвиха. — Няма да ти е от полза да си играеш игрички с мен, ако очакваш да стигнеш до Портите към Отвъдното съдилище и Съвета на пазителите.

— Дори не знаех, че „Книгата на луните“ има друга половина. Така че как бих могъл да излъжа за подобно нещо?

Беше вярно. Никога не бях чул някой да споменава за това — нито Макон, нито Мариан, Сарафина или Ейбрахам.

Възможно ли е да не са знаели?

— Както казах, баланс. Светлината и Мракът са двете страни на едни невидими везни, които се накланят, докато ние висим от едната или другата страна. — Прокара кривите си пръсти по корицата на книгата. — Не можеш да имаш едното без другото. Тъжно, но факт.

След всичко, което бях научил за „Книгата на луните“, не можех да си представя какво имаше между кориците на противоположната й част. Дали „Книгата на звездите“ щеше да причини същите опустошителни последици? Беше ме почти страх да попитам.

— Каква цена трябва да се плати, за да се използва тази книга?

Пазачът на портите отиде до далечния край на стаята и седна на сложно резбован стол, който приличаше на трон от стар замък. Взе един термос с Мики Маус, наля си някаква кехлибарена течност в пластмасова чаша и изпи половината наведнъж. В движенията му личеше умора и се запитах от колко ли време наистина събира тази маса от ценни и непотребни вещи между тези стени. Когато най-накрая проговори, звучеше така, сякаш изведнъж бе остарял със сто години.

— Никога не съм използвал книгата. Дълговете ми са прекалено много, за да рискувам да дължа още нещо. Въпреки че от мен вече не е останало кой знай какво за вземане, нали? — попита с горчивина човекът прилеп, изсипа зад себе си другата част от питието си и тръсна чашата на масата. След миг отново крачеше из пещерата, очевидно превъзбуден и нервен.

Последвах го до другия край на стаята.

— На кого какво дължиш?

Той спря и пристегна здраво робата си, сякаш се защитаваше от невидим враг.

— На Съвета на пазителите, разбира се. — В гласа му имаше смесица от горчивина и поражение. — А те винаги събират дължимото им.