Джим Бъчър
Безумна луна (33)

Глава 33

Обиколих кръга от дървета и се натъкнах на трупа на Харис. Лицето на момчето беше размазано от два куршума, но в мъртвите си ръце все още стискаше автомата. Мърфи вероятно бе взела пистолета на Уилсън, който лежеше мъртъв недалече от Харис с рани по гърдите и обилен кръвоизлив. Бен беше до него, съвсем гола, ако не се брои пропитата с кръв пола. Около гърдите й имаше някаква зеленикава линия, вероятно остатък от вълчия колан. Неговата магическа сила бе изчезнала със смъртта й. Не поглеждах към разкъсаната плът по бедрата и към дълбоките рани около вратните й вени. Опитах се да не вдъхвам и аромата на нейната кръв и да не обръщам внимание на презрителната гордост, която напираше в мен, останала от времето, когато самият аз носех вълчи колан.

Потреперих и отминах телата. Нощта беше тиха, освен лекия вятър и скърцането на въжетата, които държаха платформата по средата на кръга от борове. Виждах Марконе все още да виси там. Положението му сигурно беше особено мъчително — не се случва често да те разпънат и да те оставят за закуска на едно чудовище, а и никой не би могъл да тренира мускулите си за такова нещо. Не можех да видя изражението на Марконе, но усещах агонията му.

Махнах му с ръка, когато той леко се завъртя към мен и ми кимна с глава. Посочих очите си, а след това към сенчестите дървета, опитвайки се да го попитам с жест дали знае къде е върколакът, но той поклати глава. Или не ме разбра, или не го бе видял, но така или иначе, не искаше да ми помогне.

Намръщих се и навлязох под дърветата, заобикаляйки ръба на ямата. Погледнах към въжето, което беше използвано, за да се издигне Марконе до сегашното му положение. Вероятно бе вързано някъде долу. Надникнах в пълния мрак, проследих въжето нагоре до дървото, където беше вързано, и се упътих натам.

Може би ще успея да се измъкна оттук. Може би Мърфи и аз ще успеем да избягаме с Марконе, да се присъединим към Сюзан и останалите и да изчезнем.

Не. Това беше чиста фантазия. Дори и да успея да измъкна всички, не бих могъл да се примиря, че съм оставил върколака да вилнее тази нощ в нов изблик на ярост. Трябваше да опитам да го спра.

И без това ми предстоеше да живея с много угризения.

Въжето, което поддържаше Марконе, беше осигурено с хлабав възел, който лесно можеше да се развърже. Заех се с него и непрекъснато въртях глава, ослушвайки се и опитвайки да установя местоположението на върколака. Той едва ли беше избягал, за да ни остави всичките живи. Едва ли?

Обиколих с въжето около дървото, за да си създам малко опора и след това много внимателно, заради ранената си ръка, започнах да спускам Марконе. Ако успея да го смъкна достатъчно, бих могъл да го залюлея към мен от центъра на ямата, да го хвана, да го издърпам и да освободя след това въжето. Щеше да е по-лесно, ако Мърфи беше тук, но не я виждах никъде наоколо.

През ума ми мина една гадна мисъл. Ами ако Мърфи е налетяла на върколака и той я беше убил тихо? Ами ако той, в този момент, се опитва да ме издебне?

Вързах въжето и се върнах обратно при ямата. Марконе не висеше бездейно и вече се опитваше да се залюлее колкото може по-силно, опитвайки се да се изхвърли към мен.

Приближих се до ръба на ямата и се наведох внимателно, пазейки се да не се срина долу с рохкавата пръст.

Марконе изсъска изведнъж изненадано и каза:

— Дрезден. Ямата!

Погледнах в тъмната яма и видях блестящите очи на върколака само миг преди да се хвърли с яростен вой към мен. Той се катереше нагоре по стените на ямата, забивайки лапи в пръста и напредвайки към мен. Отдръпнах се назад, протегнах ръка и изкрещях:

— Fuego!

Нищо не се случи, появи се само едно облаче пара, като дъха, издишван в студена нощ, и рамото ми бе пронизано от ослепяваща болка. Върколакът налетя към мен и аз се хвърлих на земята, и се търколих по-далече от челюстите му, когато той изникна зад ръба на ямата. Замахна към мен, хвана полите на коженото ми палто и го прикова към земята.

Палтото ми харесваше, но не чак толкова. Измъкнах се от него, докато върколакът ровеше със задните си лапи да излезе от ямата. Аз вече бягах, но той се изправи, чух, че ръмжи, и се втурна след мен.

Бях мъртъв. Напълно мъртъв. Измъкнах децата и Сюзан, успях да спра Дентън и неговите хора, но дойде време да платя цената. Промъкнах се през дърветата отново към тревата, запъхтян и премръзнал, след като бях загубил палтото си. Рамото ме болеше при всяко движение, а кракът още повече. Не можех да бягам дълго — не можех физически. Стъпките ми се забавиха въпреки командите на мозъка и аз хлипах от разочарование, олюлявайки се в опитите си поне да стоя на крака.

Бях стигнал до края на въжето. Всичко свърши. Обърнах се към дърветата, за да видя как върколакът се приближава. Исках поне да го видя, че идва. Исках да се изправя на крака, с лице към него. И да бъда повален с някакво достойнство.

Видях червените му очи сред дърветата. Напредваше бавно, приведен към земята и дебнеше за някакъв трик, подобен на тези, които бях направил преди това, наистина без да успея да го нараня. Не искаше да бъде подложен на друга подобна атака, помислих си аз. Трябваше да е напълно сигурен, че ще ме убие.

Поех си дъх и се изправих. Вдигнах нагоре брадичка, опитвайки се да се подготвя. Ако трябваше да бъда повален, нека да стане както е достойно за един магьосник — горд и готов да се изправи с лице пред отвъдното. Бих могъл да изхвърля смъртоносното си проклятие, мощна магия, стига да имах време да го изкажа. Може би щях да успея да неутрализирам проклятието върху Макфин и да обезсиля ужасното превъплъщение, което свети Патрик бе наложил върху него. И може би бих успял едновременно с това да съборя престъпната империя на Марконе.

Такива неща си мислех, докато издърпах сребърния пентаграм, амулетът, който бях наследил от майка ми, така че да лежи открито на гърдите ми.

Амулетът на майка ми.

Сребро.

Амулет.

Наследен от майка ми.

Наследствено сребро.

Очите ми се разшириха и ръката ми започна да трепери. Давещият се би се хванал за всичко, което плува. Идеята плуваше — стига само да успея да я изтегля. Ако моята собствена безмозъчност не ми беше попречила да я разбера, преди да е станало твърде късно.

Свалих сребърния пентаграм от врата си, скъсвайки верижката му в бързината. Стиснах скъсаните краища в юмрука си, вторачих се във върколака и започнах да въртя амулета в кръг над главата си със здравата ръка. Той описваше окръжности в нощния въздух и аз вложих в тях малки искрици от моята воля и сила. Главата ми бумтеше. Усетих как кръгът се затваря около мен, изпълва се с магически енергии и ги фокусира.

Болеше ме. Бях изтощен. Чувствах, че бях извършил предателство спрямо себе си, като се бях оставил на мрака, срещу който толкова се съпротивлявах. Бях запасал злия омагьосан вълчи колан, защото нямаше никакво съмнение, че той е самото зло. Всяко нещо с толкова голяма сила и толкова слаб контрол върху нея, което не се интересува от нищо, освен от себе си, е зло в най-точния смисъл на тази дума. Бях напълно опустошен от това.

Но се налагаше да се съвзема. Трябваше да намеря достатъчно магия, за да спра това кръвопролитие веднъж завинаги.

Търсех в себе си, но всичко вътре в мен беше сковано, празно и уморено. Магията извира от сърцето, от вашите усещания, от най-дълбоките ви желания. Затова е толкова лесна — тя идва от страстта, от страха, от яда — неща, които са лесни за подхранване и могат да нарастват. Нещата, които аз правя, са по-трудни. Те идват от по-дълбок, по-верен и чист извор — по труден за улавяне и за укротяване, но много по-елегантен и мощен.

Моята магия. Тя беше в сърцето ми. Тя беше проява на това, в което вярвах и заради което живеех. Тя произлизаше от желанието ми да се погрижа някой да застане между мрака и хората, които той иска да погълне. Тя идва от любовта ми към хубавата пържола, от това, че понякога проливам сълза при хубав филм или вълнуваща симфония. От моя живот. От надеждата, че мога да направя добро за някой друг, не само за себе си.

Някъде навътре се докоснах до нещо, което не беше уловено досега, въпреки ужасните няколко дни, нещо, което не беше изстинало и вдървено в мен. Сграбчих го, задържах го в ръката си като светулка и извадих енергията му навън в кръга, който бях създал от въртящия се амулет на края на верижката ми.

Той започна да свети като пламъка на свещ в синьо. Светлината се разпространи надолу по верижката и достигна амулета и тогава се нажежи до бяло, и яркият пентаграм започна да описва светеща окръжност около мен, разпръсвайки звезден прашец по тревата.

— Vento — прошепнах аз, след това извиках по-силно: — Vento servitas. Ventas, vento servitas.

В храстите върколакът изръмжа и очите му светнаха с пурпурна ярост. След това започна да се приближава към мен.

Без никакво предупреждение, Мърфи пристъпи между мен и върколака, хванала с две ръце пистолета си в поза за стрелба, която в тази обстановка изглеждаше странна. Тя насочи пистолета право към мен.

— Хари — каза тя много спокойно. — Легни на земята. Веднага.

Очите ми се разшириха. Виждах много добре над нея как върколакът се приближава бързо през дърветата. Виждах, че се съсредоточава върху нея, и усещах неговите злоба и глад да се устремяват и да я обгръщат.

Не можех да говоря. Не можех да прекъсна песента или да спра да въртя амулета. Ако направех това, щях да изпусна енергията, която бях събрал, последната сила все още останала в мен. В главата ми туптеше такава болка, която всяка друга нощ би ме накарала да крещя. Продължих да въртя амулета и от яркия бял пентаграм на края на верижката изхвърчаха светещи прашинки.

— Казвам ти, Хари — повтори Мърфи. — Не знам какво правиш, но лягай долу.

Очите й бяха напрегнати и тя вдигна пистолета и освободи предпазителя.

Вяра. Каквато и вяра тя да е имала в мен, беше изчезнала. Тя беше видяла или помислила за нещо, и вярваше, че се опитвам да я предам. Върколакът се приближи още повече и аз усетих как стомахът ме присвива, защото Сюзан и децата не бяха имали време дори да излязат от имението, още по-малко да стигнат до минивана. Ако върколакът ме преодолее, ще ги убие един по един, следвайки техните следи като куче, и ще ги разкъса на парчета.

— Хари — каза Мърфи с умоляващ тон. Ръката й трепереше. — Моля те, Хари, легни долу.

Върколакът излезе от гората с внезапна стремителност, а Мърфи пое дъх, готова да стреля. Продължих да въртя амулета и усещах как силата нараства, а главата ми се цепеше от агония. Направих своя избор. Просто се надявах, че ще успея да свърша работата си, преди Мърфи да ме застреля. Всичко, което се случи през последните дни, се съсредоточи в този миг.

И сякаш се забави, за да мога да имам време да видя всичко с агонизиращи подробности.

Върколакът се изправи зад Мърфи и скочи във въздуха към нея. Беше огромен, мощен и по-ужасен от всякога. Челюстите му бяха широко разтворени, насочени към русата й глава, която можеха да схрускат с едно движение.

Мърфи присви очи, гледайки над дулото на нейния пистолет. От него изригнаха пламъци, насочени към мен. Тя беше на по-малко от шест метра и не мисля, че имаше начин да ме пропусне. С известна тъга си казах, че бих искал да й се извиня преди края. За всичко.

— Vento servitas! — извиках аз и освободих заклинанието, кръга и амулета в мига, в който звукът на изстрела ме удари в лицето. Силата изхвърча, всичко, което бе останало в мен, се беше фокусирало и набъбнало в кръга поради времето, което бях употребил, за да го пречистя. И сега полетя срещу върколака. Нещо горещо и болезнено ме удари в гърдите — сякаш бях ударен отзад. Паднах напред, прекалено слаб и уморен, за да ме е грижа повече. Но наблюдавах какво става с амулета.

Пентаграмът полетя към върколака като нагорещена до бяло комета и удари гърдите на създанието, подобно на светкавица, която се забива в стар дънер. Избухна светлина и огромната сила, освободена като някаква мистична субстанция, разби неуязвимостта на върколака, заби се в него със заслепяващ очите изблик на искри. От гърдите му избухнаха сини пламъци, черната кръв в сърцето му се възпламени и той изкрещя, падайки назад в агония. Чу се гръм, избухнаха още светлини и някой извика. Може би аз.

Върколакът падна на земята. И се промени. Муцуната се стопи в човешко лице. Зъбите и челюстите избледняха. Възлестите мускули се хлъзнаха като капки свръхестествена тиня и изчезнаха бързо. Ъглестите крайници се изправиха и се превърнаха в стройни ръце и крака, докато накрая пред мен се появи Макфин, лежащ на една страна и притиснал с ръка сърцето си.

Сребърната верижка на моя амулет се хлъзна между пръстите му и увисна на неговите гърди. Той обърна за миг очи към раната си, след което забелязах, че се отпусна. Макфин погледна нагоре и на лицето му бе изписана цялата мъка, агония и безсилен гняв, всичко, което бе чувствал през тези години, когато не е могъл да се контролира, прокълнат да причинява смърт и разрушение, когато единственото му желание е било да създаде парк за дивите животни. И всичко това изтече от него. Очите му се избистриха и той топло погледна към мен и ми отправи лека усмивка. Тя беше знак за опрощение. За да ми покаже, че разбира.

След това главата му се отпусна и той си отиде.

Аз също потънах след миг в мрака.