Джим Бъчър
Безумна луна (28)

Глава 28

Луната излъчваше сребристото си великолепие високо в октомврийското небе, изпъстрено с бледи облаци и ярки звезди. Облаците бяха разбити като бяла морска пяна, а месецът приличаше на голям грациозен ветроход, издул платна, оцветени във всички цветове на спектъра, понесен от напора на силните есенни ветрове. Слабата светлина избелваше неодяланите камъни на високата триметрова стена, заобикаляща имота на Джони Марконе — Джентълмена, и правеше ръбовете по-остри, сенките по-тъмни, докато накрая заприличваше на бариера от светли черепи. От другата страна на оградата имаше гъста растителност, която препречваше гледката към вътрешността, но не стърчаха никакви клони, по които можеше някой да се покатери над оградата.

— Трябва да прескочим тази ограда — прошепнах на огромния тъмен вълк до мен, докато всички се бяхме свили в храстите от другата страна на улицата, която вървеше покрай имението на Марконе. — Сигурно има устройства за сигурност по нея. Може би камери, инфрачервени лъчи или нещо друго. Трябва да намерим начин да се прехвърлим.

Вълкът ме стрелна с кехлибарените си очи и издаде тихо ръмжене на съгласие. След това просто се обърна и изчезна в мрака, оставяйки останалите пет космати фигури приведени край мен.

Групата „Алфа“ не ми вдъхваше много доверие, но те бяха успели да овладеят елементарните магически техники, за да се преобразят поне така, че доста да приличат на вълци. И това беше нещо.

Сюзан бе паркирала минивана в подножието на един хълм, водещ към имението на Марконе, и остана в него, в случай че се наложи бързо да изчезнем. Щом спряхме, голата Тера Уест и още петима младежи, три момичета и две момчета, изскочиха от автомобила и започнаха да свалят халатите си.

— Боже мой — оплаках се аз, — намираме се на обществено място. Хора, не можете ли да направите нещо да не сте голи?

Тера се ухили и с едно плавно потреперване се превърна в мършав тъмен вълк, поне толкова едър, колкото бяха Дентън и неговите приятели, но с по-остра муцуна и по-правилни пропорции. Както Дентън и екипът му от върколаци, тя запази точно същия цвят на очите си, въпреки вълчата им форма.

— Хайде — подканих другите. — Побързайте.

Джорджия освободи стройното си тяло от халата и за няколко секунди се претопи във вълча форма, след което се плъзна край мен и тръгна след Тера. Били изръмжа нещо тихо, докато се бореше с халата си, но единият му ръкав се беше закачил на ръката, когато той започна да се преобразува.

Вълкът Били се спъна в халата, който все още висеше на предната му лапа и падна на улицата с леко скимтене.

Повдигнах очи нагоре. Вълкът Били с ръмжене се освободи от халата, взе го внимателно със зъби, сякаш беше някакво голямо нацупено куче, и го остави обратно в минивана.

— Ох — каза едно от момичетата, онази червенокосата, която изпълваше доста пищно халата си. — Още не сме свикнали.

Тя се прикри несръчно с ръце, докато остави халата да се смъкне от раменете й, пеейки шепнешком, и се превърна в доста закръглена и мускулеста вълчица с тъмнокестенява козина. Придвижи се грациозно до вратата на минивана и грациозно скочи на улицата. Другите двама младежи, едно дългокрако тъмнокосо момче и мършаво момиче с миша коса, вече се бяха трансформирали и затичаха по хълма след Тера. Накрая всички вкупом се приближихме, доколкото можем, тихо до задната част на имението на Марконе.

Заобиколено от висока каменна ограда, то заемаше пространство, ограничено от четирите страни с отделни улици. Никой от нас не познаваше разположението на имението, затова предпочетохме да го приближим отзад, заради общите правила за скритост. Не мислех, че е разумно да минем през главния вход, затова изпратих Тера да открие как да влезем, докато аз останах отзад заедно с групата „Алфа“.

Усетих, докато седя свит, че потропвам нервно с пръсти по бедрата си. Стана ми ясно, че ако аз съм напрегнат, то начинаещите върколаци бяха два пъти повече. Този с най-тъмната козина, Били, се изправи на лапите си и се запъти в обратната посока, в която бе тръгнала Тера. Джорджия му изръмжа, а той също изръмжа в отговор и другият мъжкар се надигна да го последва.

— Хей — казах тихо. — Не бива да тичате подир нея сега. Ако има начин да се проникне вътре, Тера ще го открие.

Всички вълци се обърнаха към мен и ме погледнаха със съвсем човешките си очи.

Били заби упорито лапи и изръмжа.

— Стига с тези номера — отсякох аз и им хвърлих един поглед, без да срещна техните очи. — Обеща, че ще играеш по моята свирка, Били. Не е време да се мотаете наоколо.

Позата на Били стана малко по-несигурна и аз поканих останалите да се върнат. Ако успея да ги накарам да слушат, докато Тера се върне, можех поне да бъда сигурен, че ще са ми подръка, когато ми потрябват.

Настъпи кратко мълчание, което беше нарушено от яростно ръмжене, движение на тежки тела и подсмърчане на мокри носове. Десет уши се изправиха и се обърнаха към мен и десет ясни човешки очи се съсредоточиха в мен от вълчите лица. Потиснах внезапното желание да кажа: „Добър вечер, ученици. Аз съм вашият учител, господин Дрезден“, но вместо това си придадох най-сериозното изражение.

— Всички сте наясно какъв е залогът тази вечер — казах аз. — И че всички може да бъдем убити. Ще се изправим срещу група пазители на реда, които са се сдобили с някаква от черна по-черна магия и я използват, да се превръщат във вълци. Те са загубили контрол върху силите, с които са се сдобили. Убиват хора и ние трябва да ги спрем, преди да са убили още някого. Особено мен, защото знам прекалено много. Аз съм заплаха за тях. Но аз не искам това. Не искам никой да бъде убит. Нито от нас, нито от тях. Може би го заслужават. Може би не. Силата, с която са се сдобили, се е превърнала в дрога за тях и те вече не могат да я контролират. Не мисля, че ще се различаваме много от тях, ако решим да ги изтребим. Не е достатъчно да се борите с мрака. Трябва да се разграничите от него. Трябва да бъдете други. — Прочистих си гърлото. — По дяволите. Не ме бива много по тая част. Просто се хвърлете към коланите им, както аз направих на алеята. Щом ги разкопчаете, те няма да са толкова безумни и може би ще успеем да разговаряме с тях. — Погледнах към стената и след това надолу. — Само гледайте да не ви убият, деца. Направете каквото трябва, за да останете живи. Това е най-важното. Но ако се наложи да ги убивате, направете го.

Около мен се чу хор от ръмжене, поведено от вълка Били, но това беше хубавото — че съм единственият човек сред тях и единственият, който може да говори. Нямаше да има никакви спорове, дори да не бяха съгласни. Ентусиазмът им беше малко заплашителен.

— Ако говориш малко по-силно, магьоснико — се чу мекият глас на Тера зад мен, — можем направо да влезем през главния вход.

Подскочих и видях Тера, гола и напълно човешка, приведена на метър от мен.

— Не бих искал ти да направиш това — изсъсках аз. — Намери ли вход?

— Да — каза тя. — Има едно място, където стената е срутена. Но е много далече, за да стигнем с ходене покрай източната стена по посока на главния вход. Ще трябва да тичаме, за да стигнем вътре навреме.

Намръщих се.

— Не съм във форма за тичане.

— Нямаш друг избор. Видях светлини да се процеждат през входната врата. А на всеки седемдесет или осемдесет крачки има черни кутии със стъклени очи. Те обаче не гледат към срутеното място. Това е истински късмет.

— Камери — прошепнах аз. — По дяволите.

— Хайде, магьоснико — каза Тера, клекнала на четири крака, — няма време за губене, ако искаш да си с нас. Глутницата ще измине разстоянието за нула време, но ти трябва да бързаш.

— Тера. Имах тежки дни. Ще рухна след две минути, ако се опитам да тичам.

Жената ме погледна с лишените си от страст кехлибарени очи.

— Какво ще направиш?

— Ще прескоча стената точно тук — казах аз.

Тера погледна към стената и поклати глава.

— Не мога да прекарам глутницата над стената. Те не са достатъчно силни да се преобразуват непрекъснато, а не притежават ръце, когато са във форма на вълци.

— Тогава само аз. Предполагам, че ще можете да ме намерите?

Тера изсумтя.

— Разбира се. Но е много глупаво да се опиташ да прескочиш сам стената. Ами ако те видят с камерите?

— Остави на мен да се тревожа за камерите — казах аз. — Помогни ми да стигна до върха. След това ти и групата ще заобиколите и ще се срещнем тук.

Тера се намръщи с мрачно изражение.

— Това е глупаво, магьоснико. Ако си прекалено наранен да тичаш, тогава не си способен и да тръгнеш сам.

— Нямаме време — казах и погледнах към луната, — за да спорим сега. Имаш ли нужда от моята помощ, или не?

Тера издаде нещо средно между сумтене и ръмжене и за миг мускулите й се издуха под кожата. Един от групата издаде кратко скимтене и се отдалечи от нас.

— Добре тогава, магьоснико — каза Тера. — Ще ти покажа най-близката камера и ще ти помогна за стената. Щом скочиш от другата страна, остани на същото място. Не знаем дали има някой оттатък, или къде е точно.

— Не се безпокой за мен — казах аз. — Мисли за себе си. Ако съществува лесен път през стената, Дентън може да се появи на същото място, за да влезе. Или Макфин.

— Макфин — каза Тера с гордост в гласа и страх в поледа — няма дори да забележи, че стената се изпречва на пътя му.

Намръщих се.

— Покажи ми камерата.

Тера ме поведе гола и мълчалива през мрака, сякаш въобще не й правеше впечатление вечерният хлад. Тревата беше влажна, мека и дълбока. Тера посочи към малкото, мълчаливо квадратче на видеокамерата, поставено върху стената срещу улицата, почти скрито в сянката на клоните.

Облизах устни и се наведох към камерата, оставайки скрит в храстите. Присвих очи и съсредоточих цялата си воля, опитвайки да я фокусирам. Сърцето ми започна да бие и усетих потта, която се стичаше под мишниците и челото ми. Да се омагьоса нещо механично, обикновено е доста просто. Магическото поле, което заобикаля практикуващите това Изкуство, всява хаос в технологичните приспособления. В подходящ ден само преминаването наблизо е достатъчно да взриви мобилен телефон или да извади от строя копирна машина.

Но днес не ми беше ден. Енергийното поле край мен беше сериозно отслабено в сравнение с обичайното му ниво и метафизичните „мускули“, които нормално бих използвал, за да насоча тази енергия, преживяваха крещяща агония, която се проявяваше с болки по цялото ми тяло.

Трябваше да вляза вътре и мислех, че не съм в състояние да измина целия път около имението. Карах вече на празен резервоар и едно ново усилие щеше да ме накара да дишам като риба на сухо и да искам да съм си вкъщи в леглото.

Успокоих мислите си и напрегнах цялата енергия, която притежавах, и това ми причини болки в главата, които се разпространиха и към уморените ми колене и рамене. Но енергията се натрупваше и натрупваше, а заедно с нея и болката, докато накрая не можех повече да търпя.

— Malivaso^[1] — прошепнах и насочих ръка към квадратната форма, подобно на ученик, който хвърля бейзболна топка с неподходящата ръка. Силата, която бях натрупал, макар да изглеждаше, че ще ме разпори по шевовете, се изстреля с немощно хълцане и се насочи, залитайки, към охранителната камера.

Дълго време нищо не се случи. След това блесна светлина и от задната част на камерата изскочиха малък сноп искри. После от нея излезе пушек като треперещо облаче и аз усетих малък прилив на триумф. Все още беше останало нещо у мен, макар че се изискваше много тежко усилие да осъществя най-простите задачи.

— Всичко е наред — казах секунда след това с леко писклив глас. — Да вървим.

Огледахме се да сме сигурни, че няма никакви коли, след което Тера, вълчетата „Алфа“ и аз прекосихме пътя и минахме през някакви декоративни разлистени храсти към каменната стена. Тера сплете пръсти, за да направи стреме. Сложих в него здравия си крак и натиснах силно. Тя ме повдигна и почти ме хвърли над стената. Задържах се за миг на върха, видях светлините на приближаваща се кола и се претърколих бързо от другата страна, падайки тежко върху влажната кална земя.

Беше тъмно. Наистина тъмно. Свих се в основата на стената сред голите клони и упоритите листа на платаните. Лунната светлина проникваше тук-там, но само за да направи тъмните места още по-мрачни. Моето черно кожено палто беше почти невидимо и си спомних, че бях чел някъде, че блясъкът на очите и зъбите беше единственото, което можеше да ме издаде — не ми харесваше да седя в мрака със затворени очи и не направих така. Вместо това, сложих конфискувания пистолет в единия джоб и извадих асовете си от другия. След това зачаках в тъмното моите съюзници. И чаках. И чаках. Времето минаваше и аз знаех, че всяка минута изглежда като цял час, затова започнах да броя в ритъма на всяко поемане на дъх.

Острият студен вятър подухваше през клоните на дърветата. Листата шумоляха и върху мен падаха с леко потупване върху новото ми палто капки дъжд от дърветата. Те залепваха по кожата като малки перли и блестяха от лунната светлина на черния фон. Миризмата на богатата почва и мокрите камъни, се поемаше от вятъра и за момент имах чувството, че се намирам в гора, а не в частното имение на престъпен бос в северната част на Чикаго. Поех дълбоко дъх, малко успокоен от тази илюзия, и продължих да броя.

И да чакам.

Нищо не се случи. Нито вълци, нито някакви звуци.

Нищо.

Едва когато стигнах до сто, се изнервих, стомахът ми започна бавно да се свива и почувствах как по краката и ръцете ми се забиват ледени иглички. Къде беше Тера? Къде бяха вълчетата „Алфа“? Не може да им е отнело толкова време да се прехвърлят през оградата и да изминат разстоянието обратно до мен. Въпреки че имението беше огромно, това сигурно не беше нищо за светкавичната бързина на един вълк.

Тази вечер всичко се уреждаше прекалено гладко, помислих си аз.

Нещо беше се объркало. Аз бях сам.