Джим Бъчър
Безумна луна (25)

Глава 25

Козината на вълка беше опръскана с капки кръв, които бяха покапали върху него като дъжд. Чакълът на алеята лъщеше под слабата светлина на далечните улични лампи. Муцуната му, малко по-къса и по-широка от тази, която съм виждал по телевизията в „Царството на дивите животни“^[1], беше изтеглена назад с черните устни, разпънати от кучешки зъби, напръскани с червено — като ментови бонбони. Очите му бяха сини, а не с типичните вълчи отсенки, и светеха налудничаво.

Имах време да видя всичките тези подробности, защото не се нуждаех от очите си за това, което исках да направя. Пъхнах ръка в козината на звяра, докато той се надвеси над гърлото ми, и я плъзнах надолу между предните му крака, ровейки с пръсти, докато накрая напипах това, което търсех — острите метални ръбове на токата на колана, стегната почти върху повърхността на неговата кожа. Докато челюстите му се приближаваха до гърлото ми, аз яростно разкопчах катарамата и усетих, че кожата му се разпаря на корема, след което силно дръпнах колана на една страна.

Внезапно козината на вълка се обели и под нея се показа сивото сако на Роджър Харис, съдебният експерт на местното бюро на ФБР, младежът с червена коса и големи уши. За миг се сви върху мен, мигайки от изненада над окървавените си устни.

— Махай се, върколак! — изревах аз и забих коляното си в слабините му. Ударих го здраво.

Харис изпъшка и се претърколи от мен, бъркайки в сакото си, но аз не го оставих да извади пистолета. Останах съвсем близо до него, за да не може да движи свободно ръцете си, хванах големите му уши и започнах да блъскам главата му в чакъла. Той се съпротивляваше няколко секунди, но аз го бях изненадал. Главата му се удряше в камъните отново и отново, и след десетина удара той се отпусна.

Пуснах ушите му и погледнах към Тера и вълците. Те го заобиколиха като стадо акули около ранен делфин и в очите им, в оголените зъби и побелелите от стискане на тръбите пръсти на Тера виждах жаждата за кръв. Обзе ме някакво безсилие. Достатъчно зле беше, че глутница кръвожадни животни вършеят из града — не ги исках в моя отбор.

— Назад! — изревах аз.

— Той е наш! — отговори Тера в същия тон. — Нарани членове на глутницата.

— Тогава защо не се погрижите за тях, вместо да си губите времето с този тип? — казах аз.

— Кръвта му ни принадлежи! — каза Тера и останалите потвърдиха това в хор с яден вой.

— Той вече нищо не може да ви направи. И да го убиете, на вашите приятели няма да им стане по-добре. Губенето на време може да ги довърши.

— Ти не разбираш, магьоснико — изръмжа Тера и останалите я подкрепиха в хор, оголили белите си зъби. — Ние така правим.

Изправих се бавно в цял ръст.

— Разбирам — казах бавно и много тихо, — че искате да ме ядосате още повече. — Срещнах погледа на Тера и силно изръмжах. Челюстите ме заболяха от стискането. — Стига толкова убийства. Ако го унищожите сега, по нищо няма да се различавате от тях.

— Не е вярно — каза Тера. — Аз ще бъда жива, а той — мъртъв.

— Не и ако ме разсърдиш. Няма да си жива.

Напрежението между нас се задържа още един миг, докато се гледахме втренчено.

По лицето й премина вълна от несигурност. Тя не знаеше, че съм изчерпал силите си в магически смисъл, а пък ме беше виждала да извършвам доста впечатляващи неща, за да се осмели да ме предизвика с лека ръка. Примигна и отклони погледа си, издавайки дълбок, мрачен звук.

— Както искаш, магьоснико — каза тя. — Не бива да си губим времето да враждуваме помежду си. Останалите от глутницата пристигат. А ние имаме ранени, за които трябва да се погрижим.

Кимнах и погледнах останалите три вълка, които ме бяха заобиколили.

— Някой друг? — предизвиках ги аз. Те се отдръпнаха и не посмяха да ме погледнат в очите. — Добре тогава — казах и се наведох да прибера пистолета на Харис и колана на вълчата козина. — Разполагате ли с транспорт?

— Да — каза Тера. — Джорджия.

Един от вълците — дългокрак, източен, светлокафяв звяр, потрепери и започна да обикаля в кръг, издавайки леки, скимтящи звуци. В следващия миг се усети полъх на енергия. Вълчицата потръпна и спря за миг с наведена глава. След това се отърси и светлокафявата й козина се смъкна от бледата й кожа и пред мен застана слабото тъмно русо момиче, което бях видял преди няколко дни в универсалния магазин, но този път без черните кожени дрехи. Джорджия се изправи на крака и каза:

— Ще докарам колата на съседната улица. Ще можете ли да стигнете до там?

Беше напрегната и с широко разтворени очи.

— Да — каза Тера. — Хайде, всички се върнете в себе си.

Другите два вълка започнаха да се въртят бавно в кръг, събраха сили и преобразяването им започна, докато пред мен застанаха две голи момчета — едно от тях бе ниското и набито момче, което спореше с Джорджия — Били, а другото също ми беше познато, но не бях запомнил името му.

Тера пое ръководството, докато аз наблюдавах алеята с пистолета на Харис в ръка. Тя и двамата млади мъже направиха носилка за един от вълците от сакото на Харис, а Тера просто грабна другия с едно движение на яките си мускули и го понесе, въпреки че той вероятно тежеше поне седемдесет килограма. Ранените вълци виеха жално и двамата младежи хвърлиха по един мрачен поглед към проснатия на земята Харис, докато се запътиха по алеята, водеща към брега, и ме оставиха сам с него.

Приклекнах и му плеснах няколко шамара, докато той отвори очи. Примигна веднъж и се дръпна, сякаш се опитваше да седне. Аз опрях дулото на пистолета до гърлото му и му наредих със покоен глас:

— Стой мирно.

Той замръзна, гледайки ме с широко отворени очи.

— Ще ти задам няколко въпроса, момче. Мисля, че вече знам отговорите, но ти ще ми отговориш спокойно и честно. Или ще се наложи да ти покажа какво може да направи един куршум от упор. Разбра ли?

Харис изкриви устни няколко пъти, преди да успее да отговори.

— Ако ме убиеш — каза той, — Дентън няма да се успокои, докато не умреш.

— Хайде, стига, Роджър — казах аз разсъдително. — Дентън иска да умра, така или иначе. Мога да те убия сега и това няма да окаже никакво влияние върху това, което иска да постигне.

Роджър облиза устните си и обърна очи, без да мърда главата си, сякаш търсеше помощ.

— Как разбра за колана?

— Видях Дентън вътре. И видях също, че преди да се преобразите, всички вие бъркахте под саката си за нещо. Разбрах го още първата нощ, когато агент Бен бръкна под сакото си, за да докосне колана и да откъсне главата на Мърфи, преди да откачи съвсем. Но се усети, че не трябва да го прави, и вместо това извади пистолета. Прав ли съм?

Харис кимна леко.

— Сделката? — казах аз. — Вие сте върколаци, следователно сте направили сделка с някого, за да получите способност да се преобразувате с помощта на коланите. Кой е този някой?

— Не знам — каза Харис и очите му се разшириха. — За бога, не знам. Дентън се оправя с тези неща.

Присвих очи срещу него и дръпнах ударника на пистолета.

— Моля ви — изхленчи той. — Не знам. Кълна се, не знам. Дентън прави това. Той дойде при нас, попита дали ще го подкрепим, за да сгащи негодниците, които не се съобразяват със закона, и аз му казах „Да“. Исусе, не знаех, че ще се стигне до това.

— До какво се стигна, Роджър? — попитах аз ледено. — Започни отначало и давай бързо.

— Марконе — каза той, без да откъсва поглед от пистолета. — Всичко е заради Марконе. Дентън искаше да го повали.

— Имаш предвид да го убие.

Той примигна.

— Каза ни, че няма друг начин. Че ще отрови града повече от всеки друг. И беше прав. Марконе е закупил достатъчно влияние в този град, за да бъде завинаги недосегаем от полицията, а освен това има тежест и на национално равнище. От ФБР са го разследвали няколко пъти и всеки път следствието е било прекратявано. Той е недосегаем.

— И затова решихте да използвате коланите, за да го убиете.

Той кимна.

— Но щеше да има следи. Никой не би повярвал, че е изяден от диви кучета. Щеше да има пълно разследване, експертизи, всичко останало.

Разбрах и кимнах.

— Трябвало ви е някой да направи нещата приемливи. Нека да позная — „Уличните вълци“.

Харис се озъби.

— Банда престъпници и нарушители на реда с вълчи характер. Убийство на криминален престъпник от вълци. Никой няма да тръгне да проверява подробно. Очевидно е. Освен това отстраняваме една опасна група от улиците.

— Да, Роджър, само че те са невинни за конкретното престъпление. Помислихте ли за това? Също толкова невинни, колкото останалите хора, които загинаха през нощите около пълнолуние миналия месец. Вие ли ги убихте? Вие и останалите от групата на Дентън.

Той затвори очи, лицето му пребледня и се разтрепери.

— Промяната. Когато… когато се промениш и станеш звяр, то е невероятно. Такава бързина и сила. Тялото ти пее. Веднъж опитах кокаин, още в колежа, но то е нищо в сравнение с това. Кръвта…

Езикът му облиза окървавените му устни, но това беше от жажда, а не от нерви.

— Започвам да разбирам. Дентън не ви е казал нищо за това, как ще се промени мисленето ви. Вероятно и той самият не е знаел. И след като сте го преживели веднъж…

Харис кимна убедително.

— Просто не можеш да спреш. Обхваща те дори когато се разхождаш в стаята си през нощта. И е по-добре от сън, когато приключиш с лова, се чувстваш толкова жив. — Отвори очи и ме погледна умолително. — Нямах намерение да убивам тези хора. Започнахме с престъпниците. Дилъри на дрога. Искахме само да ги уплашим, но стана прекалено. Те крещяха и бягаха, а ние се впуснахме след тях и… И ги убивахме. За бога, Дрезден, толкова е хубаво.

— Това се повтори отново — казах аз. — Няколко пъти. Невинни хора. Бездомници, попаднали не където трябва в неподходящ час.

Харис се обърна настрани от мен и кимна.

— Дентън каза, че можем да се оправим. И да припишем тези убийства на „Уличните вълци“. Да накараме всички да повярват. И продължихме с него.

Поклатих глава.

— Това не обяснява защо забъркахте Макфин.

— Дентън — каза момчето, — той е в дъното на всичко. Каза, че има още един, върху когото можем да прехвърлим вината, за да сме сигурни, че ще бъдем чисти. И познава човека. Влязохме в къщата на Макфин и там намерихме този окултен пръстен. Повредихме го и си отидохме. И… следващата нощ загинаха още хора. Тогава подгонихме бизнес партньора на този подлизурко Марконе и се разправихме с копелето и слугата му.

— След което се спотайвахте цял месец.

Харис преглътна и кимна.

— Дентън взе коланите и ги скри от нас. Той се контролираше по-добре от всички. Горката Бен, беше толкова увлечена, не приличаше повече на човешко същество. И Уилсън не беше много добре. Но издържахме цял месец.

— След което убихте бодигарда на Марконе във „Варсити“.

Очите на Харис блеснаха.

— Да. Трябваше да му видиш досието. Знаехме какво е правил, но не можехме да го докажем в съда. За бога, Дрезден, той си го заслужаваше.

— Може би да. А може би не. Кои сте вие да съдите?

— Защо кои сме ние? — попита Харис. — Силата беше в ръцете ни. Длъжни бяхме да я използваме за добро. Това ни е работата. По дяволите, Дрезден, ако си такъв защитник на доброто, би трябвало да ни помогнеш, а не да ни пречиш. Тези хора са недосегаеми и ти го знаеш.

Пристъпих от крак на крак с неудобство.

— Не съм съгласен с вашите методи. Да накисвате хора с вината за вашите убийства.

Харис се усмихна подигравателно.

— Да не би Макфин никога да не е убивал? Той си е един убиец. След това, което се случи в Управлението, всички са убедени.

— Освен мен — казах аз. — Макфин никога нямаше да стигне дотам, ако вие не бяхте повредили задържащия го кръг.

— Да — каза Харис злобно. — Освен теб. Ти си пъхаш носа в нашите работи. За бога, в този шантав доклад до Мърфи дори се споменават коланите. Тогава Дентън започна да те взема на сериозно. Ако имаш капка мозък, ще дръпнеш спусъка и ще се изпариш оттук, преди Дентън и останалите да излязат от мъглата и да тръгнат след теб. Защото знаеш прекалено много.

— Защо „Уличните вълци“? — казах аз, вместо да го застрелям. — Защо ме прати да ги проверя?

— Дентън смяташе, че те ще те убият — изплю Харис. — И ще ни се махнеш от главата.

Кимнах. Излизаше, че някой е искал да ме убие през цялото време, и аз дори не бях забелязал.

— Той е знаел, че те ще ме гонят, след като се измъкнах от тях първия път.

— Да. Накара ме да ги проследя, за да сме сигурни, че си мъртъв. И когато те видях в багажника на тази кола, бях сигурен, че са го направили. Ние планирахме да ударим „Уличните вълци“ тази нощ, преди Макфин да тръгне след Марконе.

— Откъде знаете за това? — попитах аз.

Харис се подсмихна.

— Марконе ни каза. Змията се обади да иска защита от полицията.

Аз почти се засмях.

— И получи ли я?

— По дяволите, не — отговори Харис. Повдигна брада, сви пръстите си в юмруци и аз го усетих как се напряга под мен. — Стига дрънкане — каза той. — Ако не искаш да се присъединиш към нас, върви по дяволите. Или дръпни спусъка. Но стига си ми губил времето.

— Не дрънкам — казах аз и стоварих пистолета напреки на гърлото му и почти го задуших. — Ще предадеш на Дентън нещо от мен. Писна ми да танцувам около вас. Кажи му, че му определям среща при Марконе, когато изгрее луната.

Харис се сгърчи под мен, издавайки прегракнали, заглушени звуци. Очите му се разшириха.

— Не е нужно да си гений, за да се сетиш, че той ще бъде там, където очаква да се появи Макфин — казах аз. — За да е сигурен, че всички ще загинат и той ще бъде единственият, който ще докладва за това. Кажи му, че ще съм там. И че няма да може да се измъкне. Разбираш ли, хлапако?

Намалих натиска си и Харис изграка нещо утвърдително. Изправих се с пистолета в едната ръка и колана в другата. Видях, че погледът му се стрелна към колана, проследявайки го напрегнато и с някаква жажда.

— Защо ми казваш? — попита момчето. — Защо ни предупреждаваш?

Погледнах го няколко дълги секунди, преди да му отговоря със съвсем спокоен тон:

— Защото не харесвам това, което правите. И това, което сте. Не използвате властта, която ви е дадена. Тя използва вас. Превръщате се в животни. Служите си с диващина и страх, за да наложите ред и спокойствие. Сега е ваш ред да разберете какво е да те е страх.

Харис се изправи на крака и направи няколко стъпки назад. Червената му коса беше съвсем рошава, а по устата му имаше следи от засъхнала кръв. Очите му шареха наоколо.

— Коланът — каза той. — Дай ми колана.

— Забрави за него, момко — казах му аз. — Най-разумно е да се затвориш в стаята си и да почакаш, докато всичко приключи. Така или иначе, никога няма да използваш този колан.

Лицето му побеля и той направи крачка към мен. Насочих пистолета и той замръзна със свити юмруци.

— Няма да стигнеш далече с него — каза той с напрегнат глас.

— Щом изгрее луната — му казах аз, обърнах се бързо и се отдалечих от алеята, въпреки че обутият в чорап крак и накуцването вероятно разваляха малко образа ми.

На десет метра по-надолу Тера излезе от сенките и тръгна заедно с мен, достатъчно близко, за да ме подкрепи, ако падна.

— Не беше прав, магьоснико — каза тя.

Обърнах се към нея и тя посрещна погледа ми с бездушните си кехлибарени очи.

— Защо?

— Те не са се превърнали в животни. — Погледна назад през рамо и очите й се присвиха. — Животните не правят като тях. Те убиват, за да ядат, да защитят себе си или близките си и да опазят територията си. Не заради удоволствието. И за насладата от това. — Погледна ме отново. — Само хората правят така, магьоснико.

Намръщих се, но нямаше какво да й отговоря.

— Мисля, че си права.

— Естествено — каза Тера. Повървяхме мълчаливо още малко. — Ще се опиташ ли да помогнеш на годеника ми?

— Ще опитам — казах аз. — Не мога да оставя проклятието да отнеме още нечий живот.

Тя кимна с мрачен поглед.

— Той би искал това. Мисли за другите, а не за себе си.

— Струва ми се добър човек.

Тя повдигна рамене, но в жеста й внезапно пролича някакво безпокойство.

— Тези другите. ФБР. Те ще се опитат да те спрат.

— Да.

— И когато го направят?

— Не мога да им позволя да действат по този начин. Те са извън контрол. Не мисля, че могат да се въздържат да не убиват.

Не гледах към Тера, бях се съсредоточил в краката си.

— Когато започнат… — казах аз. — Когато започнат… струва ми се, че ще имам нужда от много човещина.