Джим Бъчър
Безумна луна (20)

Глава 20

Събудих се на някакво тъмно място. Изглеждаше като вътрешността на склад или на голям подземен гараж, черен, с гладък равен под и един-единствен сноп студена, остра светлина в средата, която идваше от невидим източник. Чувствах се ужасно и се огледах — бях покрит с драскотини, рани, белези от удари, кръв, превръзки, в лошо прилягащи дрехи. Не носех нито едно от приспособленията и уредите си и имах странното усещане, че болките и раните бяха далече от мен — напълно ясно ги съзнавах, но само мимоходом, сякаш нямаха никакво значение за мен.

Намирах се извън светлинния кръг и ми се стори напълно в реда на нещата да вляза в него. Пристъпих и от другата страна на кръга срещу мен се появих аз. Досущ същият. Но издокаран, облечен с черна кожена мантия, а не с грубата брезентова наметка, която носех. Панталоните и ботушите на моя двойник бяха също черни и му стояха като по мярка. Очите му бяха дълбоки, засенчени от тежки вежди и блестяха с тъмна интелигентност. Косата му беше добре подстригана, а късата му брада подчертаваше издължените контури на лицето, високите скули, правия процеп на устните и силната ъглеста брадичка. Той беше висок колкото мен, с дълги крака, но се държеше изпълнен с безкрайна самоувереност и сила. От него се излъчваше лек аромат на одеколон, който затъмни собствената ми миризма на пот и кръв.

Двойникът ми наклони глава на една страна, изгледа ме продължително и каза:

— Хари, изглеждаш ужасно.

— А ти приличаш на мен — казах аз и залитнах нап-ред, вперен в него.

Двойникът ми извъртя очи и поклати глава.

— По дяволите, твоята твърдоглавост започва да ми досажда.

И направи стъпка напред, повтаряйки моето движение.

— Не приличам на теб. Аз съм ти.

Примигнах пред него за миг.

— Ти си аз? Как става това?

— Ти си в безсъзнание, глупако — ми каза моят двойник. — Най-сетне можем да говорим.

— А, разбрах — казах аз. — Ти си Лошият Хари, който се спотайва в Добрия Хари. Нали? И се появяваш само нощем?

— Я престани — каза двойникът ми. — Ако е толкова просто, ти щеше да бъдеш така нетърпимо досаден, че щеше да се наложи сам да се гръмнеш. Не съм Лошият Хари. Аз съм Подсъзнателният Хари. Твоят вътрешен глас. Твоята интуиция, инстинктът ти, първичните ти животински реакции. Аз правя сънищата ти и решавам кои кошмари да изплуват през нощта. Идват ми много хубави идеи и ти ги пробутвам на сутринта, когато се събудиш.

— Значи, казваш, че си по-умен от мен? И по-хитър?

— Вероятно е така, по много различни причини — каза двойникът ми, — но това не ми е работата, не за това съм тук.

— Разбирам. Тогава какво правиш сега? Да не би да искаш да ми кажеш, че ще срещна трите духа на Хари — Миналото, Настоящето и Бъдещето? — попитах аз.

Двойникът ми изпръхтя.

— Така е по-добре. Това е истински майтап. Аз не съм много добър в шегите. Вероятно затова ти водиш. Естествено, ако аз по-често водех, ти щеше да чукаш повече — но не и това.

— Не може ли по-бързо? Уморих се да отгатвам непрекъснато — оплаках се аз.

— Не се будалкай, мухльо. Затова си заспал. Нямаме много време за приказки, но има някои последици, които трябва да обсъдим.

Той произнесе „последици“ с тежък английски акцент.

— Последици, които трябва да обсъдим? — казах аз. — Да не съм собственият си лечител? — Обърнах гръб на двойника си и започнах да се отдръпвам от светлия пръстен. — Имал съм странни сънища, но този е най-глупавият от всички.

Двойникът ми се плъзна покрай мен и ми се препречи, преди да изляза от кръга.

— Задръж. Ти нямаш желание да направиш това.

— Уморен съм. Чувствам се ужасно. Ранен съм. И не искам да губя повече време да те сънувам. — Присвих очи към двойника си. — Махай се. — Обърнах се надясно и тръгнах към най-близкия край на светлинния конус.

Двойникът ми се препречи отново, очевидно той нямаше нужда да прекосява цялото пространство.

— Не е толкова просто, Хари. Няма значение къде отиваш, сега си тук.

— Виж какво, изкарах дълга нощ.

— Знам — каза двойникът. — Повярвай ми, знам. Затова е важно да изчистим всичко още сега, преди да улегне. Преди да ти изгърми гарнитурата.

— Не се притеснявам за това — излъгах аз. — Стабилен съм като тухлена стена.

Двойникът ми изсумтя.

— Ако не беше на път да откачиш, щеше ли да говориш сам със себе си сега?

Отворих уста. После я затворих. Вдигнах рамене.

— Добре. Прав си.

— И още нещо — каза двойникът ми. — Нещата стават толкова бързо, че ти нямаш време да ги обмислиш. Трябва да прегледаш някои неща и след това здраво да се замислиш върху тях.

Въздъхнах и си потърках очите.

— Добре — казах аз. — Какво трябва да чуя?

Двойникът ми махна с ръка и се появи Мърфи — такава, каквато беше в коридора на полицейското управление, с подутина над счупената кост, бледа, опръскана с кръв, разплакана и овладяна от безнадеждно терзание.

— Мърф — казах аз кротко и клекнах до нея. — Небеса! Как успях да ти причиня това?

Сянката й не ме чу. Само продължи да плаче мълчаливо с горчиви сълзи.

Двойникът ми клекна от другата страна.

— Нищо, Хари — каза той. — Това, което стана в полицейското управление, не е по твоя вина.

— Как не — изръмжах аз. — Ако бях по-бърз, ако бях пристигнал там навреме или ако й бях казал истината още от самото начало…

— Но ти не си й казал — намеси се двойникът ми. — И си имал доста сериозни причини за това. Успокой се. Не можеш да върнеш миналото.

— Лесно ти е да го кажеш — изръмжах аз.

— Не, не ми е лесно — отговори кротко двойникът. — Съсредоточи се върху това, което предстои, не върху това, какво е трябвало да направиш. През цялото време се опитваш да предпазиш Мърфи, вместо да й помогнеш сама да се пази. Тя ще продължи да се бие с тези създания, Хари, и ти не можеш вечно да й бъдеш бавачка. Вместо да се правиш на пазач, по-добре действай като треньор и я вкарай във форма за това, което й предстои.

— Но това значи…

— Да й кажеш всичко — каза двойникът. — За Белия съвет, за Небивалото и всичко останало.

— Това няма да хареса на Съвета. Ако й кажа и те разберат, могат да сметнат, че тя застрашава сигурността им.

— А ако не й дадеш възможност да разбере с какво се бори, някой ще изяде главата й през една тъмна нощ. Мърфи е голямо момиче. Съветът ще трябва много да внимава, ако реши да се намеси. — Двойникът ми погледна за миг към Мърфи. — Освен това трябва да я каниш да излизате от време на време.

— Какво да правя? — попитах аз.

— Чу ме много добре. Ти се потискаш твърде дълго.

— Това звучи прекалено фройдистко за мен — казах аз и се опитах отново да изляза от кръга.

Този път ме спря образът на Сюзан — такава, каквато се появи на стълбите на полицейското управление — с високи токчета и костюм, елегантна и красива, с напрегнато от тревога лице.

— Мислиш ли, че ще успее да изкара добър репортаж от това? — попита ме двойникът.

— Удряш под пояса. Тя не излиза с мен за това.

— Може би да, а може би не. Но ти си задаваш сам този въпрос, нали? — Двойникът посочи демонстративно към себе си и към мен. — Това няма ли да те накара да зададеш още някои въпроси?

— Какви например? — попитах аз.

— Ами например защо не вярваш на никого? — каза двойникът. — Дори на Сюзан, която бе готова да се хвърли в огъня заради теб миналата нощ. — Повдигна ръката си с дълги пръсти и поглади късата си брада. — Мисля, че това има нещо общо с Илейн. Как смяташ?

И тогава тя се появи, високо момиче, осемнайсет или деветнайсетгодишно, непохватно като малко конче, с дълги ръце и крака, но обещаващо да стане изключително красива жена, с грациозни извивки на стройното тяло. Беше обута в мои джинси, отрязани малко над мускулестите й прасци, и носеше моя тениска, завързана над корема. Един пентаграм, идентичен на моя, но не толкова очукан, висеше над сърцето й, между скромните й гърди. Кожата й беше бледа, почти светеща, косата кафява — със златисти оттенъци на зряло жито, а в контраст с нея очите й бяха поразително буреносносиви. На лицето й грееше усмивка, а в очите й танцуваха потайни пламъчета, които и днес, след толкова години, ми спираха дъха. Илейн. Красива, жизнена и отровна като змия.

Отвърнах се от този образ нарочно, преди да се промени в онази Илейн, която видях за последен път — гола, окичена с вихрушка от цветни гирлянди, които придаваха на кожата й някаква дива аура. Устните й бяха оцветени в ярко, влажно червено и се кривяха в усукани, вълнисти изречения, докато тя пееше, застанала в центъра на своята окръжност. Магическите образи бяха предназначени да фокусират болка и бяс в осезаема сила, насочена да направи безпомощен неразумния младеж, докато неговият учител му предлагаше за последен път да изпие чашата с прясна, топла кръв.

— Това приключи много отдавна — казах аз с треперещ глас.

Двойникът ми отговори спокойно:

— Не е. Все още не е приключило, Хари. Докато се чувстваш виновен за смъртта на Джъстин и за падението на Илейн, то продължава да оцветява всичко, което мислиш и правиш.

Не отговорих нищо.

— Тя е все още жива — каза двойникът. — Знаеш го.

— Тя загина в пожара — казах аз. — Беше в безсъзнание. Не може да е оцеляла.

— Щяхме да научим, ако е умряла. Никога не откриха нейните кости.

— Тя загина в пожара! — изкрещях аз. — Тя е мъртва.

— Докато не спреш да спориш — каза двойникът ми и се появи пред мен — и не се изправиш с лице пред действителността, няма да можеш да се излекуваш. Няма да можеш да вярваш на никого. Това ми напомня…

Двойникът ми махна с ръка и се появи Тера, каквато я бях видял свита до боклукчийските кофи зад бензиностанцията — гола, мършава и дива, с листа и клечки в косата, а кехлибарените й очи светеха с някаква извънземна интелигентност.

— Защо, по дяволите, имаш доверие на нея?

— Нямах голям избор — озъбих се аз. — Може да не си забелязал, нещата напоследък бяха съвсем отчайващи.

— Знаеш, че тя не е човешко същество — каза двойникът. — Знаеш, че е била на местопрестъплението в ресторанта на Марконе, където Спайк е бил разкъсан. Знаеш, че държи в подчинение група млади хора, които са любимата мишена на създанията от Небивалото. Всъщност ти трябва да си съвсем сигурен, че тя си променя формата по един или друг начин и не ти казва цялата истина, но въпреки това търси твоята помощ.

— Трябва ли да я замерям с камъни, щом не ми казва истината? — казах аз.

— Хм — каза вместо отговор моят двойник. — Но ти не се противопоставяш на това, което не ти казва. Тези хлапета. Кои са те и какво правят? Към какво ги тласка тя? И защо го пази в тайна от Макфин? Той не позна нито едно от имената, които ти спомена.

— Да, да — казах аз. — Ще говоря с нея. Веднага щом се събудя.

Двойникът ми се подсмихна.

— Стига да има време. Убийствата продължават и броят им нараства все повече. Сериозно ли искаш да направиш нещо?

— Знаеш, че искам.

Двойникът ми кимна твърдо.

— Радвам се, че постигнахме съгласие за нещо. Нека да погледнем фактите. Невъзможно е Макфин да е извършил всичките убийства. Преди всичко той не може да е направил най-важното от тях — убийството на индустриалеца, партньорът на Марконе. Той и неговият телохранител са били убити в нощта след пълнолуние. А Спайк е премахнат в нощта преди пълнолуние. Макфин няма никакъв контрол върху своята трансформация. Не може да е извършил тези убийства.

— Тогава кой би могъл? — попитах аз.

— Годеницата му. Те са били разкъсани от някакво животно.

— Но ФБР казаха, че не са извършени от истински вълк.

— Върколаците се различават малко от вълците — каза двойникът.

— Откъде знаеш?

— Забравяш ли, че аз съм твоята интуиция? — каза двойникът. — Помисли върху това. Ако ти предстои да се превърнеш във вълк, смяташ ли, че можеш да имаш в главата си абсолютно точна представа как това ще стане? Представяш ли си, че ще бъдеш в състояние да извършиш милионите фини и малки промени в скелета и мускулите? Магията действа, но е нужен разум, който да я направлява и оформя. Твоите емоции и чувства спрямо вълците също ще оцветят и ще променят образа и формата. Питай Боб, когато ти се удаде случай. Сигурен съм, че ще потвърди моята правота.

— Добре, добре — казах аз. — Приемам това. Но от ФБР казаха, че има няколко различни захапки и отпечатъци от лапи.

— Макфин обяснява някои от тях. През пълнолунието миналия месец той вероятно е убил няколко души по време на своя цикъл.

— А групата на Тера — те наричат себе си „Алфа“ — може да обясни останалите, ако те също си променят формата.

— Вече схващаш нещата — каза двойникът с одобрение. — По-умен си, отколкото изглеждаш.

— Мислиш ли, че те стоят зад разрушаването на задържащата окръжност на Макфин? Оня елегантен кръг със сребро и всичко останало?

— Те знаят как да го направят с помощта на Тера. Тя може да ги е водила, ако й се е удал случай — каза двойникът.

— Но нямат мотив — казах аз. — Защо ще го правят?

— Може би защото Тера им е наредила?

Намръщих се и кимнах.

— Тя е създание от Небивалото. Кой знае какво става в главата й. То не се подчинява на човешката логика.

Двойникът ми поклати глава.

— Не мога да приема това. Видях я как гледа Макфин — и как се пожертва, за да отклони ФБР и полицията, за да може той да избяга. Инстинктът ми казва, че тя е влюбена в Макфин и не би действала срещу него.

— Да, ти твърдеше същото и за Илейн — отвърнах и още един спомен разтърси гърдите ми.

— Това беше много отдавна — каза отбранително двойникът. — Имах време да стана по-проницателен. Вече по-трудно се разсейвам.

— Добре — въздъхнах аз. — Къде ни води всичко това?

— Не мисля, че все още сме се натъкнали на истинските убийци. Тези, които са разрушили окръжността на Макфин и са очистили мафиотите в нощите, когато луната все още не е пълна.

Хвърлих един кос поглед на двойника си.

— Така ли мислиш?

Той кимна и поглади отново брадата си.

— Освен ако групата „Алфа“ действа без знанието на Тера, но изглеждат прекалено умни и зрели за подобно нещо. Предполагам, че е някой друг. Някой, който се опитва да накисне Макфин и да го извади от играта.

— Но защо?

— Може би защото не искат да се осъществи проектът „Северозападен проход“. Или защото е ненормален върколак, Хари, някой го е проумял и иска да го умъртви. Знаеш, че съществуват организации, които биха направили това — като например Venatori Umbrorum^[1], които са членове на Белия съвет, или други, които са научили за това.

— Значи, смяташ, че не съм ги видял все още?

— Не си ги идентифицирал досега — каза моят двойник. — Но ще си държиш очите отворени, нали? Това ни навежда на следващата тема за обсъждане.

— Така ли?

Двойникът ми кимна.

— Оценка на опасността. Един куп създания те гледат право в лицето, а ти не ги забелязваш. Не искам да загинеш, защото си прекалено разсеян. — Той погледна настрани и се намръщи. — Времето ни почти изтече.

— Нямаше да е така, ако не беше такъв всезнайко.

— Майната ти! — каза двойникът ми. — Не забравяй Марконе. Ти го ядоса, като не прие сделката, която той ти предложи. Той мисли, че убийците ще дойдат и за него, и може би е прав. Уплашен е, а такива хора правят глупости — като например да повалят единствения човек, който има реален шанс да спре това, което става в града.

— Остави ме аз да се притеснявам за Марконе — казах аз.

— Аз съм ти и съм притеснен. След това идват полицаите. Някои от хората на Мърфи загинаха. Тя ще стовари ада, когато успее да излекува ръката си — и някой ще се сети, че ти си бил там, и като знам какъв си късметлия, те дори няма да си спомнят, че си предотвратил гибелта на още много хора. Ако срещнеш отново Мърфи и полицаите, внимавай да не те застрелят при опит да окажеш съпротива при арестуването ти.

— Ще внимавам — казах аз.

— Още нещо — каза двойникът. — Ти напълно забрави за Паркър и „Уличните вълци“. Паркър иска да те убие, за да запази контрола върху своята банда.

— Да. Смяташ ли, че той е замесен в тази работа?

— Точно така — каза моят двойник. — Ти ще се криеш известно време и няма да бъдеш в апартамента си, но щом се покажеш на обществено място, Паркър ще тръгне по петите ти. И помисли. Той е наясно за истинските ти отношения с Марконе и е дребен чикагски гангстер. Вероятно между тях съществува някаква връзка, а ти си толкова глупав, че не си помислил за това.

— Небеса! — промърморих аз. — Като че ли положението не е достатъчно сложно. Не ме натискай!

— Поне сега ще се заемеш с това, вместо да си затваряш очите и да смяташ, че те не могат да те видят. Внимавай, Хари. Това е истинска каша и ти си единственият, който може да я оправи.

— Ти да не си ми майка? — попитах аз.

Двойникът ми щракна с пръсти.

— Това ме подсеща, че майка ти… — Той се прекъсна, огледа се наоколо с разочаровано изражение. — По дяволите!

А след това усетих, че някой разтърсва здравото ми рамо и доста грубо се опитва да ме събуди. Панически отворих очи и болката ме обзе отново с подновена сила. Всичко се завъртя в мозъка ми, докато се опитвах да включа на скорост.

Седях на седалката в колата на Сюзан. Движехме се по някаква магистрала, но дъждът замъгляваше панорамата и не можех да се ориентирам къде се намираме. Светещите цифри на часовника на таблото показваха, че е само няколко минути след девет. Бях спал по-малко от половин час. Около ранения ми крак беше увита стара плажна кърпа, а на лицето ми беше прохладно, сякаш някой току-що го бе избърсал.

— Събуди ли се? — извика Сюзан панически. — Събуди ли се?

— Буден съм — казах аз замъглено, опитвайки се да отворя очи. — Донякъде. Какво? Така добре ли е?

— Не е добре — обади се Тера от задната седалка. — Ако ти е останала още някаква сила, магьоснико, трябва да се приготвиш да я употребиш. Преследват ни.