Джим Бъчър
Безумна луна (17)

Глава 17

Някога имали ли сте нужда от календар?

Тази нощ аз имах. Нямах представа кога точно луната ще изгрее и не ми стигна времето да проверя в библиотеката или в някоя книжарница. Знаех, че това ще стане около час след залез-слънце, но облаците бяха толкова плътни, че не можех да разбера дори кога слънцето ще залезе. С двайсет минути ли разполагах? Или с десет? А може би с час?

Дали пък вече не беше прекалено късно?

Катерех се по стълбите и си мислех какво би станало, ако се окажа насаме с Макфин в зданието, след като се е превърнал във вълк. При всичките си прехвалени магьоснически способности нямах представа на какво е способен той, въпреки че, след като бях видял тялото на Ким, имах някаква идея какво може да направи. Боб ми каза, че върколаците са бързи, силни и практически неуязвими от магия. Какво ще правя, ако е така?

Оставаше само да се моля да успея да направя окръжността около Макфин, преди да си отговоря на този въпрос. Проверих кофата, за да съм сигурен, че в нея все още се намират тебеширът и камъчетата, които ми трябваха, за да очертая голяма окръжност около Макфин. Не е задължително тя да е от сребро и злато, и разни такива неща. Най-важното е да разбирате по какъв начин конструкцията организира приложените в нея сили. Ако сте наясно, можете да я изградите и от не толкова благородни материали. Най-добрите магьосници се нуждаят само от тебешир, трапезна сол и дървена лъжица, за да създадат изключителни неща.

Мислите ми се суетяха и паниката ги караше да подскачат като уплашени катерици. Това беше лошо. Имах нужда от посока, концентрация и фокусиране. Закрачих по-твърдо нагоре по стълбите, толкова бързо, колкото смеех, към петия етаж. Вратата на Специалния отдел беше само на три метра встрани по коридора. Килиите бяха от другата страна зад една чупка на коридора и аз се запътих направо натам.

— Какво значи, че не можете да го откриете? — чух гласа на Мърфи, когато преминах покрай нейната врата.

— Точно това. Хората, поставени пред апартамента му, казват, че са наблюдавали непрекъснато мястото, но той е влязъл и излязъл, без те да го видят.

Гласът на Кармайкъл звучеше разочаровано и уморено.

Мърфи изръмжа.

— За бога, Кармайкъл. Какво очаквате, Дрезден да влезе в офиса, за да го намерите?

Минах бързо край вратата надолу по коридора. Беше много съблазнително да подслушаш разговор, който се отнася до теб, без никой да знае това. Но нямах време. Тиках подскачащата скърцаща кофа по коридора почти тичешком.

Напълно естествено килиите за задържане бяха преградени с решетка. Имаше една плъзгаща се метална врата, която пазачът отваря отвътре, ако вие нямате ключ. Зад нея се виждаше нещо като преддверие с няколко дървени стола и едно гише с бронирано стъкло. Пазачът седеше зад него на бюрото си и подпухналите му очи имаха отегчено изражение. Зад неговия прозорец имаше друга стоманена врата с малко прозорче, която водеше към редицата от килии. Тази врата също беше под контрола на пазача.

Приближих се до първата решетка и почуках по металните пръчки, като държах главата си наведена. Почаках малко, но нищо не се случи и почуках втори път. Мина ми през ума, че ще бъде истинска ирония, ако отварата за сливане, която ми помогна да вляза в зданието, ми помогне да мина незабележим и покрай пазача. Почуках трети път по-силно, този път с дръжката на моята дървена „четка“.

Необходимо беше доста яко тропане, за да го накарам да вдигне поглед от списанието, но накрая той го направи и ме погледна през дебелите си очила. Цветовете се завъртяха и му придадоха някакъв оттенък, преди да стане отново сив. Намръщи се, погледна към календара на стената и натисна копчето.

Вратата избръмча, аз я отворих с кофата и влязох вътре с наведена глава.

— Подранил си тази седмица — каза пазачът, без да откъсва поглед от списанието.

— Ще пътувам извън града в петък. Искам да приключа по-рано — казах.

Опитах се да поддържам тона на гласа си колкото може по-монотонен и сив. За моя изненада това се получи. Не съм добър лъжец или актьор, но вероятно по някакъв незнаен начин отварата ми помагаше и в това. По адрес на Боб бих казал, че е голям досадник, но си разбира работата.

— Както искаш. Подпиши се тук — каза отегчено пазачът и ми подаде през цепката на прозорчето един тефтер с молив. Обърна една страница от списанието и ми показа снимката на една атлетично сложена жена, която изпълняваше нещо напълно невероятно анатомически със също толкова невероятно атлетичен млад мъж.

Поколебах се. Как, по дяволите, трябва да се подпиша на влизане и излизане? Имам предвид, че колкото и добра да е отварата на Боб, едва ли ще промени подписа ми, след като го положа върху хартията. Погледнах към вътрешната врата, след това към часовника на стената. Да върви по дяволите. Нямах време да се мотая. Наведох се над гишето и надрасках нещо напълно нечетливо в тетрадката за посещения.

— Има ли някакви проблеми тази вечер? — попитах аз.

Пазачът изсумтя, обръщайки списанието настрани.

— Само този богаташ, дето го доведоха преди малко. В началото крещеше, но сега не се обажда. Сигурно премисля в какво се е забъркал.

Той взе тетрадката, хвърли й безразличен поглед и я окачи на нейната кука до редицата черно-бели монитори.

Аз се наведох към тях и прекарах един поглед по екраните. Очевидно всеки получаваше образ от отделна камера, защото те показваха идентична сцена, с тази разлика, че актьорите не бяха същите — малка килия, два и петдесет на два и петдесет, едната стена изцяло от решетка, останалите три от бетон, легло, тоалетна и една-единствена врата. На две трети от мониторите имаше залепена книжна лента в долния ъгъл, на която с черен маркер беше написано някакво име, като ХАНСЪН или УОШИНГТЪН. Прегледах бързо редицата монитори, докато открих един от долния ред, на който пишеше МАКФИН. Вгледах се в него, образът беше неясен и пълен със смущения, но съвсем добре се виждаше какво става.

Килията беше празна.

Във въздуха имаше много прах. Решетестата стена липсваше, очевидно изтръгната от бетона и захвърлена настрани. На пода ясно различих шортите на Макфин.

— По дяволите — изругах тихо.

На съседния монитор нещо мръдна. На лентичката пишеше МАТСЪН и в края на леглото, притиснат в ъгъла, седеше небръснат, изгладнял тип по бяла тениска и сини джинси. Устата му беше отворена и гърдите издути, като че ли викаше, но нищо не можех да чуя заради подсилената врата и дебелите стени. Нещо се мярна пред камерата, някаква огромна и неясна форма, и Матсън вдигна тънките си ръце, като че ли да се предпази от нещо огромно и бързо, което премина през решетката, подобно на куче през изгнила ограда, и го погълна.

По екрана се мярна някакво бързо раздвижване на фона на смущенията, след което по сивите стени и пода на килията се разплискаха черни капки, като че ли някой бе разклатил шише с кола и беше напръскал стените с нея. Огромната форма изчезна и след нея остана само една гърчеща се кукла с разкъсана плът и окървавени дрехи. Матсън се беше вторачил в камерата и угасващият му поглед се срещна с моя — след това подскочи веднъж и притихна.

Всичко се разигра само за три или четири секунди.

Като обзет от някаква хипноза, погледът ми се плъзна и по останалите монитори. Затворниците бяха наскачали напред и крещяха, опитвайки се да видят какво става. Досетих се, че те не могат да видят нищо — само чуват. Нямаше да добият представа в какво се е превърнал Макфин, докато не мине през решетките на техните килии.

Обзе ме ужасен и влудяващ страх, който ми върза езика. Създанието беше преминало през решетката на килията, като че ли беше направена от евтина пластмаса, и бе убило безмилостно. Погледнах мъртвите очи на Матсън, кашата, в която бяха превърнати вътрешностите му и разкъсаните парчета месо и кости, останали от дясната му ръка и крак.

Небеса, казах си аз. Какво търсиш тук, Хари, на същото място с чудовището?

Друг монитор повтори сцената от преди няколко секунди и чернокожият мъж, наречен КЛЕМЕНТ, бе повален от създанието и се разкрещя, преди да умре. Гледката отключи някакъв първичен, древен страх, страх да бъда открит в скривалището ми, да бъда заклещен в някакво място, където няма спасение от създанието с остри зъби и убийствени челюсти, дошло тук, за да ме изяде. Същата примитивна, оголена част от мен пищеше, гърчеше се и крещеше, и заповядваше на разума ми да се обърна веднага и да бягам — бързо и надалече.

Не можех да тръгна. Трябваше да направя нещо.

— Виж! — казах аз и посочих мониторите. Пръстът ми трепереше и гласът ми прозвуча призрачно. Опитах отново, забих пръст в мониторите и почти изкрещях на пазача: — Виж!

Той ме погледна, наведе глава и се намръщи. По лицето му избиха някакви отсенки на цветове, но това вече не беше важно. Продължих да соча мониторите и се опитах да стигна по-близо до тях.

— Виж екраните, за бога, човече!

В гласа ми звучаха високи нотки на паника. Притиснах се възбудено към мониторите и се разкрещях.

Естествено, трябваше да се сетя. Магьосници и технологии не си пасват — особено когато сърцето на магьосника бие до пръсване като баскетболен стадион и вътрешностите му треперят. Мониторите избухнаха от смущения и сняг и понякога показваха картина, понякога не.

Пазачът ми хвърли недоволен поглед и се обърна да погледне към мониторите. Той премигна пред тях, докато един мъж, наречен МЪРДОК, загина сред трепкащия неясен образ.

— Какво, по дяволите, им стана на тези джаджи? — оплака се пазачът и свали очилата си да ги изтрие. — Непрекъснато им има нещо на проклетите камери. Кълна се, че не струват парите, които харчат за поправката им.

Отдръпнах се ужасено от мониторите.

— Те умират! — казах аз. — За бога, трябва да изкараш навън тези хора, преди да ги убие всичките.

Пазачът кимна.

— Аха. Не виждаш ли, че общинарите искат само да покажат колко са умни?

Погледнах го за секунда, а той си сложи само очилата обратно и ми отправи любезна, но отегчена усмивка.

Цветовете му станаха отново черно-бели, а аз сигурно съм изглеждал като някой стар, глупав и скучен чистач. Отварата беше направила думите ми да звучат така, че пазачът да ги възприеме без коментар, като тези скучни приказки, които си разменяме с деветдесет процента от хората. Отварата беше фантастична. Даже прекалено добра.

— Погледни мониторите — изкрещях аз, разстроен и уплашен. — Той ги убива.

— Мониторите не ти пречат да си свършиш работата — успокои ме пазачът. — Ей сега ще ти отворя.

И той натисна някакво копче зад плексигласовия прозорец и бронираната врата, която водеше към коридора с килиите, избръмча, щракна и се отвори на десетина сантиметра.

Откъм килиите се разнесоха писъци, толкова високи, ужасни и панически, че не бихте повярвали, че излизат от човешко гърло. След това се чу някакъв чудовищен шум от изтръгване, скърцане на огънат метал и един от писъците достигна отчаяни височини, след което се размеси в странна бъркотия от звуци — разкъсване, раздърпване, бълбукане и строполясване. И когато това свърши, нещо огромно с кънтяща гръд изръмжа на по-малко от три метра от вратата.

Забелязах, че пазачът рипна и започна да вади пистолета си. Той се втурна от своята стаичка и отвори вратата, която водеше към преддверието, вероятно за да види какво става.

— Не — изкрещях му аз и се хвърлих към бронираната врата.

Не видях, а по-скоро усетих, че от другата страна на вратата нещо се насочва към изхода. Чувах дишането му, почувствах масата му да цепи въздуха и се хвърлих с рамо към вратата да я затворя точно в момента, когато лапата му със сила се вмъкна в процепа. Ръбът на стоманената врата се удари в нея. Тя беше нещо средно между животинска лапа и човешка ръка, увенчана с огромни черни нокти и потънала в тъмна, лепкава кръв. Създанието от другата страна на вратата изрева толкова силно и бясно, че беше едва поносимо.

След това започна да блъска вратата.

Първият удар беше пробен и въпреки че натисках с всички сили, все пак ме отхвърли назад и ботушите ми се плъзнаха по пода. Лапата се завъртя и ноктите внезапно се забиха в стоманата, и създанието стисна здраво ръба на вратата и започна бясно да я дърпа напред и назад.

— Помогни ми — изкрещях аз на пазача, опитвайки се отчаяно да затворя вратата.

Той погледна към мен за секунда и изведнъж възвърна цветовете си.

— Ти! — каза той. — За бога, какво става?

— Помогни ми да затворим тази врата, иначе и двамата сме мъртви! — изревах аз, продължавайки да натискам напред с всичките си сили, които можех да призова.

От другата страна върколакът се отдръпна и се хвърли с цялата си маса към вратата точно в мига, когато пазачът се втурна да ми помага.

Вратата експлодира навън и ме отхвърли назад като кукла покрай пазача, който полетя обратно през вратата, водеща към неговата стая с гишето, и се строполи на пода. Гърбът ми се удари в решетестата врата, преграждаща коридора, и раненото ми рамо бе пронизано от агонизираща болка.

Чу се ръмжене и създанието, което преди това беше Макфин, премина през вратата. Върколакът беше вълк, по същия начин, по който и велосирапторът^[1] е птица — същата основна структура, но много различен краен резултат. Трябва да беше около метър и осемдесет на нивото на изгърбените си рамене. Беше много по-едър от вълк, сякаш вълкът е бил напомпан допълнително с двеста-триста килограма мускули. Козината му беше рунтава, напълно черна и матова, освен на местата, където прясната кръв я караше да блести. Муцуната му беше неестествено широка и пълна със зъби, а очите му блестяха в сиво. Кръвта по него изглеждаше черна заради въздействието на отварата. Крайниците му бяха уродливи — не можех да кажа дали са прекалено дълги, или прекалено къси — просто бяха ненормални. Всичко в него беше сбъркано, пропито от злоба, омраза и ярост, и олицетворяваше такава свръхестествена сила, че зъбите ми изскърцаха и косата ми щръкна.

Върколакът мина през вратата, сивият му поглед се плъзна край мен, след което се обърна наляво със сатанинска грация и се нахвърли върху пазача.

Той извади късмет. Докато се опитваше да се изправи на крака, видя създанието и се сгърчи при гледката на зъбатото чудовище. Тази реакция го изведе на няколко сантиметра настрани от върколака. След това се скри от погледа ми зад гишето.

Върколакът се опита да го хване, но беше забавен от необходимостта да си пробие път между стената и плота, като изхвърли плота навътре в стаята. Пазачът се изправи на крака с пистолет в ръката си и само за две-три секунди от съвсем близко разстояние изпразни пълнителя в черепа на върколака. Малкото преддверие се изпълни с гръмотевичните изстрели, които заглушиха виковете на затворниците.

Чудовището продължи напред. Куршумите го обезпокоиха не повече от мухи по челото на професионален борец. Изправи се, докато пазачът крещеше „Не, не, нееееееее!“. След което се стовари върху него с режещите си зъби и нокти. Пазачът се опита да се обърне и да бяга, въпреки че нямаше никакво място, и създанието захапа кръста му, откъдето избликна фонтан от кръв. Човекът пищеше неистово и се държеше за плота, но върколакът разтърси мощно глава и го захвърли на пода под него.

Не видях точно как загина пазачът. Но виждах как кръвта му шурти над прегърбените рамене на върколака и оплисква стените и тавана. Бях дори благодарен, че изкривените и огънати плоскости на плексигласовото прозорче станаха непрозрачни от кръвта.

Точно когато парализиращата агония обхвана рамото ми, а затворниците пищяха и се молеха на Бог или на Аллах да спаси живота им, почувствах, че към врявата се прибави и един нов звук. Пазачът беше включил алармата, докато се опитваше да се покатери по плота, и сега тя триумфално виеше. Полицаите щяха да пристигнат тичешком и между първите щеше да е Мърфи.

Върколакът все още разкъсваше тялото на пазача и за негово добро се надявах да не е вече жив. Най-добрият вариант за мен беше да се промуша в отделението с килиите, да затворя бронираната врата след себе си и да се надявам, че създанието ще излезе навън от зданието. Вътре ще мога да изградя някаква предпазна бариера, която ще му попречи да пробие през вратата или стените към мен и към затворниците. Ще мога да се укрепя там до сутринта и почти сигурно да оцелея. Това беше най-умното и най-доброто средство за избягване на гибелта.

Вместо това се обърнах към жезъла си, който беше от другата страна на малката стаичка, и протегнах ръка към него.

— Vento servitas^[2] — изсъсках аз и фокусирах волята си, след което едно течение едновременно хвърли жезъла към мен и затръшна вратите на килиите, предлагайки на затворниците някаква слаба защита. Грабнах жезъла и го насочих към решетестата врата, която ме задържаше в преддверието заедно с върколака.

Пъхнах жезъла между пръчките и го натиснах, сякаш се опитвах да ги огъна настрани. Ако беше само дърво, напънато от моите мускули, старата ясенова тояга щеше да се счупи лесно. Но жезълът на един магьосник е неговият инструмент, с който той упражнява различни сили и маневрира с тях по своя воля. Така че аз съсредоточих волята си върху него, както и върху тялото си, и по този начин умножих с много силата, с която натисках стоманените пръчки.

— Forzare — изсъсках аз, — Forzare^[3].

Металът започна да поддава и да се огъва.

Зад мен върколакът започна да блъска отново. Чух изпращяването на плексигласа и хвърлих един поглед през рамо. Оскъдната защита, която ми създаваше отварата, рухна и цветовете отново се появиха. Черното на муцуната му се превърна в опръскано с ярка кръв кафяво. Зъбите му бяха бели и розови. Очите му заблестяха със зеленикав оттенък. Той проби защитата на отварата с яростта на своя поглед и се съсредоточи върху мен с такава сила, че всичките инстинкти на тялото ми заскимтяха панически, защото смъртта беше тук и всеки момент той щеше да скочи върху гърлото ми и да ме изкорми.

— Forzare! — извиках и натиснах жезъла с всичка сила.

Решетките се изкривиха по средата, около трийсетина сантиметра встрани и два пъти повече по дължина. В този момент гишето експлодира и върколакът премина през него, засипвайки ме с болезнено режещи парчета.

Аз се промъкнах през отвора, без да обръщам внимание на рамото ми, със съзнанието, че звярът е по петите ми. Тялото ми прелетя с повече грация, отколкото някога съм успявал да постигна при такива панически обстоятелства, но предполагам, че и въздушното течение, създадено от налитащото създание, ми помогна да премина. И точно в този момент нещо хвана левия ми крак и той стана напълно безчувствен.

Паднах на пода и ударих брадичката си толкова силно, че си прехапах езика и от него потече кръв. Погледнах през рамо и видях, че върколакът е захапал един от ботушите ми и главата му стърчеше заклещена в отвора на пречките. Той се мяташе наляво и надясно, но лапите му бяха покрити с кръв и се плъзгаха по пода. Независимо от невероятната си сила, не можеше да намери опора, за да раздере решетката като някакво парче плат.

Осъзнах, че самият аз издавам отчаяни животински звуци, докато се боря панически и се гърча. Алармата виеше с пълна сила навсякъде и можех да чуя виковете и приближаващите се стъпки. Около краищата на решетката се сипеше прах и беше ясно, че върколакът бавно, но сигурно ще я изтръгне от опорите й в стената, независимо от това, че лапите му се хлъзгаха.

Усуках крака си наляво и надясно, докато през ума ми проблесна представата за отхапания ми глезен, но след това изведнъж рязко се плъзнах по пода с няколко метра. Погледнах към краката си и видях един окървавен чорап, но бързо се изправих и се втурнах към жезъла.

Зад мен върколакът изви от недоволство и започна още по-силно да се блъска. Вероятно беше успял да изтрие кръвта от лапите си, защото само след две секунди премина през решетките и се втурна след мен.

Грабнах жезъла и се обърнах с лице към създанието, забивайки левия си крак в пода, докато държах ясеновата пръчка пред себе си.

— Tornarius^[4] — прогърмях аз, насочвайки жезъла напред, докато създанието се хвърли към мен с цялата си сила и маса.

Целта ми беше да отразя неговата собствена сила и инерция обратно срещу него — силата е равна на масата по ускорението и така нататък, — но я бях подценил. Тя беше много над моите възможности, когато ние си я поделихме. То се сблъска с непреодолимата въздушна стена, която го спря и го събори на пода.

Почти същата сила се стовари и върху мен — но моето тегло беше едва една пета от неговото. Изхвърчах като пуканка през целия коридор до завоя, който водеше към Специалния отдел. Паднах на пода, преди да се блъсна в стената, отскочих, превъртях се и се опрях на стената, доволен, че поне се спрях, макар че всичко ме болеше. Бях изпуснал жезъла. Усетих хладните плочки до бузата си.

Видях, че върколакът се съвзе, насочи горящите си очи към мен и полетя по коридора насам. Въпреки силните болки, които изпитвах, бях напълно в състояние да оценя чистата красота, дивата неземна грация и бързината, с която се придвижваше. Той беше съвършеният ловец, съвършеният убиец — бърз, силен, неуморен и смъртоносен. Нямаше нищо чудно, че бях победен от подобно опасно същество. Яд ме беше, че ще загина, но поне не бях повален от някакъв келяв трол или скимтящ от ярост вампир. И нямаше да избягам.

Поех последен дъх с широко отворени очи, вперени в приближаващия се върколак.

Поради това можах ясно да видя Мърфи, която ме гледаше със своя кристално син поглед, независимо от затихващите ефекти от отварата. Тя застана между мен и налитащото чудовище в поза за стрелба и вдигна пистолета си в напразен опит да ме защити.

— Мърфи! — изкрещях аз.

И в този миг създанието ни връхлетя.