Джим Бъчър
Безумна луна (16)

Глава 16

Излязох от парка изтощен и едва се въздържах да не започна да пищя от болка. Спрях на първата бензиностанция и успях да си събуя ботушите. Колкото и стари и удобни да бяха, каубойските ботуши не са предназначени за крос през горите. Облегнах се на стената на зданието до телефоните и седнах долу на тротоара. Цялото ми тяло се тресеше, но това постепенно се забави с успокояването на пулса и дишането ми.

Бях дал един час на Макфин, но той не се появи. Нито някой друг.

Скоро почувствах безпокойство. Възможно ли е да са заловили и Макфин, и Тера Уест? Полицаите на Мърфи не са кой знае какви, но знаех, че са упорити и хитри. Това беше напълно възможно.

Затършувах из джобовете на шлифера си и открих достатъчно монети за едно обаждане, след което се довлякох с мъка до телефона.

— Редакцията на „Аркейн“, госпожица Родригес на телефона — каза Сюзан, когато вдигна телефона.

Гласът й звучеше уморено и напрегнато.

— Здравей, Сюзан — казах аз.

Рамото ме прободе, скръцнах зъби и се увих по-плътно в полите на шлифера. Вечерта настъпваше със студен вятър и сиви облаци и анцугът и тениската, които Тера Уест ми беше дала, не бяха достатъчни да ме предпазят от студа.

— Хари? — възкликна тя учудено. — За бога, къде си? Полицията те търси. Обаждаха се и тук. Заради някакво убийство.

— Недоразумение — казах аз и се подпрях на стената.

Болката ставаше все по-силна заради просмукващия се хлад и аз започвах да треперя.

— Звучиш ужасно — каза Сюзан. — Наред ли е всичко?

— Можеш ли да ми помогнеш?

На другия край настъпи кратка пауза.

— Не знам, Хари. Не знам какво става. Не искам да си имам неприятности.

— Мога да ти обясня всичко — предложих аз, борейки се да произнасям думите ясно, въпреки болката. — Но това е дълга история.

Подчертах леко последната дума. Понякога се плаша колко е лесно да накараш хората да направят това, което искаш от тях, ако ги познаваш достатъчно добре.

— История, а? — каза Сюзан.

Долових внезапно възникналия интерес в гласа й.

— Да. Убийства, насилие, кръв, чудовища. Ще ти разкажа всичко, ако дойдеш да ме вземеш.

— Копеле такова — пое въздух тя, но усетих, че се смее. — При всяко положение щях да дойда.

— Знам, че е така — казах аз, но усетих, че и моите устни се усмихват.

Дадох й адреса на бензиностанцията, като се надявах федералните да не са имали време да сложат бръмбар в телефона на Сюзан.

— Дай ми половин час — каза Сюзан. — Може би малко повече, ако има задръствания.

Хвърлих един поглед към небето, което бързо потъмняваше както от свечеряването, така и от струпването на тежки, тъмни облаци.

— Времето е решаващо. Побързай, ако можеш.

— Ти се пази, Хари — каза тя тревожно.

След което затвори телефона.

Направих същото и се облегнах на стената. Неприятно ми беше, че въвличам Сюзан в тази история. Чувствах се някак си принизен. Слабак. Това си беше моят вечен рицарски проблем. Не ми се искаше едно момиче да идва да ме спасява и да ме защитава. Не беше редно. Освен това не исках да излагам и нея на опасности. Аз бях заподозрян за убийство и полицията ме търсеше. Тя може да има неприятности заради прикриване или съучастничество.

От друга страна, нямах никакъв избор. Нямах пари за такси, дори ако успея да намеря такова в този далечен край на града. Нямах кола. Не бях дори в състояние да ходя. Моите контакти — Макфин и Тера Уест — бяха изчезнали. Исках някой да ми помогне и Сюзан беше единствената, на която имах доверие. Ако има и някаква история, тя беше готова да слезе в ада, за да се докопа до нея.

Бях се възползвал и преди от това, за да я накарам да ми помогне. Никак не ми харесваше. Искаше ми се да имам по-високо мнение за себе си. Свих глава срещу студа и потреперих, чудейки се дали съм постъпил правилно.

Докато чаках така, облегнат на стената, чух някакво драскане зад ъгъла на бензиностанцията. Напрегнах се и зачаках. Звукът се повтори — три кратки подрасквания. Сигнал.

Внимателно заобиколих зданието, готов да хукна всеки миг. Там се намираше Тера Уест, сгушена зад няколко празни кашона, от които лъхаше на бира и на боклуци. Тя беше гола, а по бронзовото й тяло нямаше нито грам тлъстина. Косата й беше в безпорядък, примесена с листа и клечки. Кехлибарените й очи изглеждаха още по-странни и диви, отколкото обикновено.

Изправи се и се приближи към мен, очевидно безчувствена към студа. Движеше се с някаква особена, неопитомена грация, която ме накара да оценя формите на краката и бедрата й, колкото и да бях пребит, уморен и мрачен.

— Магьоснико — поздрави ме тя. — Дай ми дрехата си.

Изгледах я и смъкнах шлифера от раменете си, въпреки че рамото ми изстена от болка, а цялото ми тяло ми подаваше съвсем други оплаквания, когато студът го захапа през тънките дрехи, които носех под шлифера. Тера го взе, уви се в него и го закопча плътно. Ръкавите му бяха прекалено дълги и полите му се вееха около глезените й, но той скри напълно стройното й здраво тяло. Леко съжалих, че съм я срещнал.

— Какво стана? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Полицаите не знаят как тича дивечът, нито пък как да го преследват. Един успя да ме хване, но аз го накарах да ме пусне. — Огледа се предпазливо наоколо и прекара пръсти през косата си, опитвайки се да махне листата и клечките. — Аз ги отведох далече от теб и Макфин, след това промених посоката и се върнах при лагера. Оттам проследих дирята на Макфин.

— Къде е той?

Тя се озъби.

— Федералните го хванаха и го отведоха.

— По дяволите! — въздъхнах аз. — Знаеш ли къде?

— В една кола — отговори тя.

— Не — изръмжах аз разочаровано. — Накъде тръгна колата?

Тя поклати глава.

— Имаше караница с онази, която наричат Мърфи. Тя имаше повече хора и повече оръжия. Макфин беше отведен, където искаше Мърфи.

— В Центъра — казах аз. — Мърфи ще иска да го задържи в управлението. На същия етаж, където е и Специалният отдел.

Тера вдигна рамене със строго изражение.

— Ти знаеш по-добре.

— Нямаме много време — казах аз.

— За какво? Нищо повече не може да се направи. Не можем да стигнем до него. Той ще се преобрази, когато луната изгрее. Мърфи и още много полицаи ще загинат.

— Как ли не — казах аз. — Ще стигна до управлението, преди това да се случи.

Тера ме погледна с присвити очи.

— Полицията издирва и теб, магьоснико. Ако стигнеш до там, ще те затворят в клетката. Никой няма да те пусне до Макфин.

— Нямам намерение да искам разрешение — казах аз. — Мисля, че мога да вляза вътре. Но първо трябва да мина през апартамента ми.

— Полицията го наблюдава — каза Тера. — Те очакват да се появиш там. Освен това ние нямаме нито пари, нито кола. Как ще стигнеш до Чикаго преди пълнолуние? Нищо не може да се направи вече.

Около бензиностанцията се чу скърцане на гуми и аз надникнах зад ъгъла. Сюзан току-що беше спряла с колата си. Дъждовните капки започваха да правят малки кръгчета по предното стъкло на тауруса^[1]. Почувствах отново прилив на енергия.

— Ето я нашата кола — казах аз. — Последвай ме.

Изпитах такова удоволствие да давам команди на Тера, че тя ме изгледа. Обърнах й гръб и се запътих към колата.

Сюзан се наведе настрани, отвори вратата до себе си и примигна от изненада. Тя примигна още един път, когато Тера мина пред мен, бутна напред облегалката и се пъхна на задната седалка, показвайки дългите си стройни крака, след което хвърли към Сюзан един неразгадаем поглед.

Бутнах облегалката назад и се наместих. Искаше се доста голямо усилие да затворя вратата и неволно изпуснах болезнен стон. Когато погледнах към Сюзан, тя разглеждаше ръката ми. Погледнах също надолу и видях, че бинтовете и част от тениската са пропити с кръв. Червените белези се бяха спуснали надолу и се показваха от ръкава.

— За бога — ахна тя. — Какво е станало?

— Простреляха ме — казах аз.

— Боли ли? — попита изненадано Сюзан.

— Тази жена винаги ли е толкова глупава? — обади се Тера.

Аз потреперих. Сюзан се обърна назад и изгледа намръщено Тера, а аз видях как тя присвива очи и се озъбва, нещо, което едва ли можеше да прилича на усмивка.

— Боли — потвърдих аз. — Сюзан, карай към къщи, но не спирай отпред, като стигнем. Просто премини бавно. Аз ще ти разкажа всичко по пътя.

Сюзан хвърли един последен, изпълнен с недоверие поглед към Тера, особено към разкъсания ми от куршуми шлифер и голите й крака.

— Дано всичко да е наред, Дрезден — каза тя.

След това включи на скорост и потегли нервно обратно към града.

Искаше ми се да се отпусна и да заспя, но се насилих да обясня на Сюзан всичко, което се беше случило през последните дни, без да споменавам Белия съвет, демоните и други подобни неща. Сюзан слушаше, караше и задаваше насочващи въпроси, търсейки с радост информация за Северозападния проход и връзките на Джони Марконе с бизнеса, който му се противопоставяше. Дъждът се засили и стана равномерен, и тя включи чистачките.

— Значи, трябва да стигнеш до Макфин — заключи тя, когато свърших, — преди да изгрее луната и той да се преобрази.

— Точно така — казах аз.

— Защо не се обадиш на Мърфи? И да й кажеш точно какво става?

Поклатих глава.

— Мърфи няма да е в настроение да слуша. Тя ме арестува, а аз избягах. Ще ме пъхне в килията, преди да кажа „абракадабра“.

— Но сега вали — протестира Сюзан. — Луната няма да се вижда тази нощ. Това няма ли да попречи на Макфин да се преобрази?

Примигнах при този въпрос и погледнах назад към Тера. Тя наблюдаваше зданията и уличните светлини, които проблясваха край страничния прозорец, и дори не погледна към мен, но поклати отрицателно глава.

— Няма да имаме този късмет — казах аз на Сюзан. — А при тези облаци не мога дори да преценя дали слънцето е залязло и колко време ни остава до пълнолуние.

Сюзан въздъхна бавно.

— Как смяташ да стигнеш до Макфин тогава?

— Имам някои неща в апартамента — казах аз. — Мини покрай него. Да видим дали някой дебне наоколо.

Сюзан зави с колата по моята улица и продължихме бавно под дъжда. Старият пансион стърчеше стоически под проливния дъжд и от капчуците и водостоците му гъргореха струи вода. Уличните лампи светеха със сребърен ореол под дъжда. Малко по-надолу беше паркирана кафява кола, в която можах да видя две смътни сенки, когато Сюзан премина покрай нея.

— Това са те — казах аз. — Познах един от тях, той е от отдела на Мърфи.

Сюзан пое отново дъх, зави зад ъгъла и спря на улицата.

— Има ли начин да се промъкнеш в къщата? Заден вход?

Поклатих глава.

— Не. Има само един вход и оттук се виждат прозорците. Трябва ми само полицаите да не гледат натам за няколко минути.

— Имаме нужда от нещо, което да им отвлече вниманието — каза Тера. — Аз ще свърша тази работа.

Погледнах я през рамо.

— Не искам никакво насилие.

Тера изви глава на една страна, без да променя изражението си.

— Добре — каза тя. — Заради Макфин ще направя както искаш. Отвори вратата.

Погледнах за миг в бездънните й очи, търсейки някакви признаци на измама или предателство. Ами ако Тера е убиецът? Тя е знаела за Макфин и е способна да се преобразява по един или друг начин. Може да е извършила убийствата от миналия месец и това преди две нощи. Но ако е така, защо толкова явно се жертва, за да можем да избягаме с Макфин? Защо дойде да ме намери?

Така ли иначе, Макфин е заловен. И това, което тя ми каза при бензиностанцията, може да има за цел да ме накара да се откажа от опитите да му помогна — ако се погледне от тази гледна точка. Дали пък не иска да се погрижи за двама ни с Макфин, като ни хвърли в ръцете на човешката правосъдна система?

От болка и умора ми се виеше свят. „Ти си параноик, Хари“, казах си аз. Трябва все пак да имаш доверие на някого — иначе Макфин ще побеснее и Мърфи и още много други добри хора ще загинат довечера. Нямаш голям избор.

Отворих вратата и двамата излязохме от колата.

— Какво ще правиш сега? — попитах Тера.

Вместо отговор жената с кехлибарени очи съблече шлифера и ми го върна обратно, оставайки гола и прекрасна под дъжда.

— Харесва ли ти моето тяло? — попита тя.

— Внимавай какво ще отговориш, момче — изръмжа Сюзан от колата.

Изкашлях се и погледнах към Сюзан, отвръщайки поглед от другата жена.

— Да, Тера, това ще им подейства, предполагам.

— Изчакай двайсет бавни вдишвания — каза тя и в тона й личеше, че се забавлява. — Ще ме вземеш на края на пресечката.

Тя се завъртя на петите си и с грациозни скокове се плъзна в тъмнината между две улични лампи. Намръщих се след нея за миг, след което си облякох шлифера.

— Няма нужда да гледаш толкова строго — каза Сюзан. — Тя ли е човешкото измерение в тази история?

Потреперих и притиснах ранената си ръка до гърдите, преди да се наведа и да срещна погледа на Сюзан.

— Не мисля, че е човешко същество — казах аз.

След това се изправих и се запътих надолу по улицата, забавяйки крачки, така че да не се появя зад ъгъла преди срока, който Тера ми даде. Въпреки това крачех доста бързо, като човек, който се прибира вкъщи под дъжда, пъхнал ръце в джобовете и навел глава да се пази от капките.

Когато пресякох улицата към моя апартамент, хвърлих бегъл поглед към колата.

Полицаите не гледаха към мен. Те зяпаха към конуса от светлина зад тях, в който Тера грациозно се въртеше в стъпките на някакъв плъзгащ се танц, в ритъма на музика, която не можех да чуя. В движенията й имаше първична сила, сурова сексуалност и женственост. Гърбът й се извиваше, докато тя се въртеше вихрено, предлагайки голите си гърди на студения дъжд, а кожата й беше гладка и блестяща от водата.

Препънах се в бордюра от другата страна на улицата и усетих, че бузите ми пламват, докато се спуснах бързо по стълбите към моя апартамент. Отключих вратата и влязох вътре, затваряйки я след себе си. Не запалих никакви свещи, защото познавах къщата и разчитах, че ще мога да се движа навсякъде. Двете отвари в пластмасови шишета стояха на плота, където ги бях оставил. Грабнах найлоновата раница от пода и ги хвърлих в нея. След това влязох в спалнята и взех синия комбинезон с малка червена лента на горното джобче, на която пишеше МАЙК. Монтьорът ми си го беше забравил в багажника на костенурката последния път, когато беше в неговия сервиз. Прибавих една бейзболна шапка, кутия за първа помощ, ролка скоч-лента, няколко тебешира, седем гладки камъчета от една сбирка, която държах в шкафа, бяла тениска и сини джинси и един огромен флакон тиленол^[2], затворих раницата и тръгнах обратно. В последния момент грабнах магьосническия си жезъл от ъгъла до вратата.

Нещо профуча край краката ми, движейки се в пълния мрак, и аз едва не излязох от кожата си. Мистър се спря на върха на стълбите, погледна ме с енигматичните си сърдити котешки очи и изчезна в тъмнината. Измърморих нещо тихо, заключих вратата и тръгнах навън, но сърцето ми биеше прекалено бързо, за да се чувствам удобно.

Тера беше застанала на ръце и колене в средата на светлинния сноп зад колата, мократа й коса покриваше лицето, което беше обърнала с полуотворени устни към цивилните полицаи, които бяха излезли от колата си и казваха нещо от разстояние. Гърдите й се издигаха и спускаха, но след като я бях видял в действие, съмнявам се, че това се дължеше на умората от танца. Във всеки случай беше красиво. Полицаите бяха зяпнали в нея.

Стиснах жезъла в ръка заедно с раницата и се запътих пак надолу по улицата. Не трябваше много време, за да стигна до колата на Сюзан и тя веднага подкара около блока без никакъв коментар. Сюзан едва позабави малко, когато Тера изникна между зданията и скочи към колата. Протегнах се, отворих вратата и тя се настани на задната седалка. Хвърлих й част от дрехите, които бях взел, и тя започна да се облича, без да каже нищо.

— Номерът мина — казах аз.

— Естествено, че ще мине — отговори Тера. — Мъжете са луди. Те винаги са готови да зяпат някоя гола жена.

— Права е — каза Сюзан и подкара отново колата. — Ще говорим за това друг път, господинчо. Следваща спирка — Специалният отдел.

Нахлупих по-ниско бейзболната шапка, когато стигнахме пред очуканото старо здание на полицията в центъра, и изпих отварата за сливане. Нямаше кой знае какъв вкус, но я почувствах как трепти и бълбука надолу по целия път от гърлото до стомаха ми.

Изчаках няколко секунди да подейства и прекарах ръка по дръжката на магьосническия жезъл. Въпреки че върхът му беше пъхнат в една кофа с колелца, все още не приличаше много на четка за миене. И макар и да бях облечен в син комбинезон, който ми беше смешно къс, въобще не приличах на чистач.

Точно там трябва да се намеси магията. Ако отварата подейства, трябваше да се слея с фона за всеки случаен наблюдател и да бъда част от обичайната гледка, за да не се наложи да погледне втори път. Докато не ме разгледат по-подробно, отварата ще помогне да премина незабелязано, да стигна до Макфин и да успея да изградя около него задържащата окръжност, за да не му позволи да се разбеснее, когато се преобрази.

Естествено, ако това не стане, ще се наложи да изучавам вътрешността на някоя килия в продължение на години — при условие че преобразеният Макфин не ме е разкъсал преди това.

Опитвах се да не обръщам внимание на болката в рамото и на свиването на стомаха. Бях превързан отново, натъпкан с тиленол и достатъчно освежен, за да не се наложи да изпия и отварата, приготвена специално за тази цел.

Ако бях в състояние да поема в себе си и двете отвари, без да ме обездвижат, щях да изгълтам освежаващата веднага щом можех, но без отварата за сливане нямаше начин да се добера до Макфин. Затова я оставих с надежда, че може да ми потрябва. Не обичам да хабя усилията си напразно.

Чаках нетърпеливо под дъжда и за момент бях сигурен, че нещо съм объркал с отварата и няма да има никакъв ефект от нея.

Точно в този момент тя започна да действа.

Появи се някакво усещане за сивота и осъзнах, че цветовете започват да избледняват пред очите ми. Обзе ме равнодушие и умора, които ме подканяха да седна някъде и да гледам движението около себе си, но в същото време космите по гърба ми настръхнаха от действието на магическата отвара.

Поех дълбок дъх и се изкачих по стълбите, въоръжен с моята кофа и „четка“, отворих вратата и влязох вътре. Сенките се размесваха и объркваха по странен начин, всичко ставаше сиво, черно и бяло, и за момент се почувствах, като че ли съм на снимачната площадка на „Казабланка“ или „Малтийският сокол“.

Едрата стара матрона сержант, която седеше в приемната и разлистваше някакво лъскаво списание, имаше вид на обезцветен портрет. Тя ме погледна за миг и по униформата, бузите и очите й проблеснаха цветове. Погледът й стана незаинтересуван, тя изсумтя и се наведе отново над списанието. Заедно с вниманието й изчезнаха и цветовете от униформата и кожата й. Моето възприятие за нея се променяше в зависимост от това, дали тя ми обръща внимание, или не.

Усетих, че лицето ми се изкривява в победоносна усмивка. Отварата действаше и аз бях проникнал вътре. Едва потиснах желанието си да изпълня няколко танцови стъпки. Понякога от възможността да използваш магия ти става толкова готино. За момент даже престанах да усещам болката заради удоволствието от тези специални ефекти. Да не забравя да разкажа на Боб колко добре подейства отварата.

Продължих край сержанта, свел поглед надолу — още един чистач пристигнал да почисти полицейското управление след края на работния ден. Взех си кофата и моята „четка“ и се изкачих по стълбите, към арестантските килии и офисите на Специалния отдел на петия етаж. Един полицай се размина с мен и дори не ме погледна. Униформата и кожата му си останаха напълно безцветни. Почувствах се по-уверен и забързах нагоре. Практически бях невидим.

Сега трябваше да намеря Макфин, да успея да вляза при него и да спася Мърфи и останалите полицаи от чудовището, в което щеше да се превърне той, преди обаче да ме арестуват.

А времето изтичаше.