Джим Бъчър
Безумна луна (14)

Глава 14

Събудих се на някакво топло и тъмно място. Но когато отворих очи, не беше вече тъмно, а само малко мрачно.

Намирах се в евтина хотелска стая, легнал по гръб на двойното легло. Пред прозореца бяха спуснати плътни пердета, но евтините релси бяха провиснали в средата и пропускаха малко външна светлина. Имах чувството, че съм лежал тук известно време. Поех дълбоко въздух и рамото ми започна тъпо и болезнено да пулсира. Изстенах, преди да успея да млъкна. Не съм глезльо, но много болеше. Гърлото ми беше пресъхнало, а устните напукани.

Обърнах глава и усетих болка в челюстта, където Мърфи ме беше фраснала. Лявото ми рамо беше увито с дебели бинтове и здраво овързано с лента. Изглеждаше чисто и подредено — извън драскотините, които вървяха надолу по гърдите ми и по ръката под превръзката. В допълнение на това бях съвсем гол, а списъкът на кандидатите, които бяха свършили всичко, беше съвсем кратък.

Зад рамото ми, на нощната масичка до леглото, имаше купчина най-различни неща. Една книга, озаглавена „Наръчник за оцеляване на Специалните британски военновъздушни сили“, бе отворена на страница с много черно-бели илюстрации на превръзки. До нея имаше празни кутии, които са съдържали марля, лейкопласт и други подобни неща. Килнато настрани, лежеше кафяво шише от кислородна вода, а до него имаше ножовка със счупено острие… На пода до леглото седеше затворена книжна торба.

Вдигнах дясната си ръка, за да разтрия болната си глава. Една от халките на белезниците на Мърфи все още обгръщаше китката ми и от нея висеше остатък от верига, вероятно отрязана с ножовката. Другата гривна беше на лявата ми китка. Усещах я като тъпа, пулсираща лента на края на ръката ми.

Положих усилие да не мърдам много, но болката не искаше да утихне. След няколко секунди разбрах, че тя няма намерение да намалее, и седнах. Съвсем бавно. Изправянето не беше много по-трудно, освен че краката ми леко трепереха. Отидох в банята, облекчих се и плиснах малко вода на лицето си с дясната ръка.

Този път тя не можа да ме изненада. Чух я да се придвижва в тъмния ъгъл на стаята. Видях отражението на кехлибарените очи на Тера Уест в огледалото и казах:

— Май че извадих късмет снощи.

Изразът й въобще не се промени, като че ли моят намек мина покрай нея. Беше облечена в същите дрехи и се държеше по същия спокоен начин, както винаги.

— Имаше късмет — каза тя. — Куршумът е минал през мускула и не е засегнал нито костта, нито артерията. Ще оживееш.

Намръщих се.

— Не се чувствам чак такъв късметлия.

Тера вдигна рамене.

— Болката се изтърпява. Или ще премине, или не. — Забелязах, че оглежда гърба ми и долните крайници. — Ти си в прилична форма. Ще можеш да я издържиш.

Усетих прилив на топла кръв в лицето си и взех една кърпа, с която увих несръчно слабините си.

— Ти ли ме превърза?

И… направих неясно движение с ръката, с която придържах кърпата и прикривах голотата си.

Тя кимна.

— Намерих ти дрехи, които не са пропити целите с кръв. Трябва да се облечеш, за да помогнем на годеника ми.

Обърнах се към нея и я изгледах колкото може по-кръвнишки. Тя дори не мигна.

— Колко е часът?

Тя сви рамене.

— Късен следобед. Слънцето скоро ще залезе и малко след това луната ще изгрее. Нямаме време за губене, ако искаме да стигнем при него, преди да се промени.

— Знаеш ли къде е?

Тя отново вдигна рамене.

— Познавам си човека.

Въздъхнах и бавно я заобиколих. Стигнах до книжната кесия до леглото. Вътре намерих огромно червено долнище от анцуг и бяла тениска с развято американско знаме и надпис: „ИНВЕСТИРАЙТЕ В АМЕРИКА — КУПЕТЕ СИ СЕНАТОР“. Смръщих нос при вида на анцуга, но тениската ми хареса и навлякох дрехите, късайки при това етикетите им.

— Къде се намираме? — попитах аз.

— В хотел в източната част на Чикаго — каза тя.

Кимнах.

— Как плати?

— В брой. Макфин ми е казвал, че полицаите могат да проследят кредитните карти.

Хвърлих й бегъл поглед.

— Да. Могат. — Разтрих си главата с ръка и се изправих пред огледалото, за да се огледам. Движех се вече по-лесно — болката не беше намаляла, но аз започвах да свиквам с нея. — Имаш ли ибупрофен или нещо подобно?

— Лекарства — каза тя, — не.

Грабна една връзка ключове за кола под наем и се обърна към вратата.

— Стоп — казах й аз.

Тя се обърна към мен и присви очи.

— Време е да тръгваме — каза Тара.

— Никъде няма да ходим — отговорих аз, — докато не получа няколко отговора.

Тя повдигна вежди и ме изгледа гневно. След това се обърна и излезе от стаята, пропускайки за миг ярката оранжева слънчева светлина, преди да затвори вратата след себе си.

Погледнах натам за момент. След това седнах на леглото и зачаках.

Минаха около три минути. Тя се появи отново.

— Сега — каза тя — вече ще тръгнем.

Поклатих глава.

— Казах не. Не преди да получа някои отговори.

— Макфин ще ти даде отговорите — каза Тера. — Сега трябва да се махаме оттук.

Аз изръмжах и скръстих ръце на гърдите си. Рамото ми избухна в изгаряща болка и аз се разклатих на леглото, преди да отпусна отново лявата си ръка. Оставих дясната пред гърдите си, но това нямаше същия ефект.

— Къде е Макфин? Защо е убил партньора на Марконе и неговия телохранител? И той ли ги е убил въобще?

— Ще тръгнеш ли оттук? — започна Тера.

— Какви сте вие? Защо и двамата объркахте първата окръжност, онази в мазето? Откъде познавахте Ким Дилейни?

Тера Уест изръмжа и ме задърпа за тениската.

— Тръгваш оттук веднага — каза тя, гледайки ме право в очите.

— Защо? — изръмжах аз и за първи път не отвърнах поглед.

Гледах право в блестящите й кехлибарени очи и се подготвях за удара, който щях да получа, когато надникна в нейната душа, а тя в моята.

Не се случи нищо.

Само това беше достатъчно, за да зяпна от учудване. Продължих да се взирам, а тя дори не мигна, не се обърна настрани — и не направи опит да надникне в мен. Потреперих. Какво става тук? Защо не започва? Имаше само два вида хора, в чиито очи можех да надникна за повече от секунда-две — тези, чиито души вече бях виждал, и другите, които принадлежаха към нечовешките създания от Небивалото.

Досега не бях надниквал в душата на Тера Уест. Не бих могъл да го забравя. Преживяването не е нещо, което се забравя. Остава само другият вариант.

Която и да е, каквато и да е, Тера Уест не беше човешко същество.

— Тръгваме веднага — изръмжа тя.

Обладан от внезапно кисело упорство, възразих:

— Защо пък и аз?

— Защото се обадих в полицията и им казах, че си тук, че се държиш странно и си опасен и въоръжен. Като се имат предвид скорошните убийства, полицаите ще се почувстват застрашени. И много е вероятно да те застрелят, за да не поемат излишни рискове.

Тя рязко пусна тениската ми и излезе от стаята.

Поседях на леглото още пет секунди. След което станах и се помъкнах след нея, но не преди да грабна шлифера си, захвърлен на един стол. Имаше дупки по левия ръкав и на гърба, беше пропит със съсирена кръв, но тя не си личеше много на фона на черния брезент. Малко гадно, но си беше мой. Ботушите и чорапите, с които бях снощи, бяха до него и аз ги обух.

Навън следобедът преваляше. Улиците и пътищата скоро щяха да се изпълнят с коли и хора, които се прибират от работа. Тера беше наела една разнебитена стара кола — вероятно от някоя малка фирма, а не от големите вериги, което беше умно от нейна страна. Това ще проточи нещата, докато полицаите методично проверят една след друга фирмите в търсене на някого, който да отговаря на нейното описание, защото те винаги започват от по-едрите представители на бранша.

Огледах я, докато се качваше в колата. Беше висока и стройна и притежаваше някаква остра красота. Очите й шареха непрекъснато — не заблудено и нервно, а със студената прецизност на човек, който иска да знае винаги какво става около него. Ръцете й бяха здрави, с дълги пръсти. Белегът на главата й, който бях направил със стрелящата пръчка миналата нощ (не, преди две нощи, защото едната бях проспал в хотела), вероятно беше ужасно болезнен, но едва ли го забелязваше.

Тя подкара по улиците към източно Чикаго, едно от по-далечните предградия на града, край южния бряг на езерото Мичиган, и накрая влезе в една пуста алея, край която имаше табелка с надпис ПАРК „ВЪЛЧЕТО ЕЗЕРО“.

Тера Уест ме притесняваше. Появи се изневиделица и наистина ме измъкна от полицейската кола, но какви бяха истинските й намерения? Наистина ли се опитва да предпази годеника си от семейното проклятие? Или двамата искат заедно да ме обезвредят, като някой, който може да изгради магическата окръжност около Макфин и да го задържи? В това имаше логика, защото след смъртта на Ким Дилейни те дойдоха право при мен.

От друга страна, тази теория не пасваше на много факти. Ако Макфин наистина е върколак, трябва да озверява само по време на пълнолуние. Поне пет-шест души бяха убити по времето, когато луната не е била още съвсем пълна или вече е преминавала към последна четвърт.

Освен това Тера Уест не беше върколак. Върколаците са човешки същества, които се превръщат във вълци с помощта на магия. А тя беше надникнала в очите ми и не беше привлечена от душата ми. Следователно тя не беше човешко същество.

Възможно ли е да е същество от Небивалото, което мени формата си? Партньор на Макфин в престъпленията му, който извършва убийства през останалите нощи, за да го прикрие? Някакво създание, което аз не познавам? Истината е, че знанията ми за паранормалното се коренят главно в западноевропейските представи. Би трябвало да съм чел повече за вярванията на индианците, за южноамериканските привидения и духове, за африканските легенди, за източноазиатския фолклор — но вече беше късно за това. Ако Тера Уест беше чудовище, което иска да ме убие, тя отдавна щеше да го направи — и със сигурност нямаше да превързва раните ми и да се грижи за моята хигиена.

Всичко това поставяше въпроса: Какво иска тя всъщност?

А след този въпрос възникваха и още много други. Кои бяха младежите, които видях заедно с нея първата вечер? Какво прави тя с тях? Създала ли е някакъв култ и има ли последователи, както понякога правят вампирите? Или е нещо съвсем различно?

Тера вкара колата в някаква чакълеста алея, измина по нея няколкостотин метра и спря на тревата.

— Да слизаме — каза тя. — Той трябва да е някъде тук.

Най-сетне друсането с колата приключи, а слънцето беше все още над хоризонта и изгревът на луната щеше да настъпи поне час след залез-слънце. Пренебрегнах болката и излязох от колата, за да я последвам навътре в гората. Под старите дъбове и явори беше по-тъмно и съвсем тихо. Чуваха се птичи песни, но те идваха отдалече, защото очевидно се радваха на последните слънчеви лъчи, огряващи върховете на клоните. Вятърът подухваше през дърветата и изпращаше надолу танцуващи листа от всички цветове — златисти, оранжеви, червеникави, които се трупаха върху дебелия скърцащ килим под краката ни. Стъпките ни бяха шумни и докато се придвижвахме по листата, хладният вятър ме подсети колко умно бях направил, че бях наметнал раменете си с шлифера.

Следях обичайно спокойната Тера. Сега се движеше преднамерено рязко, забивайки крака на всяка крачка, като че ли нарочно се опитваше да вдига шум. Веднъж или дваж тя направи крачка встрани и прекърши клонче с рязко и сухо щракане. Бях прекалено уморен и наранен, за да полагам подобни усилия. Само с ходенето си вдигах повече шум от нея. Кой казва, че не ме бива за нищо?

Не бяхме изминали повече от стотина метра, когато Тера се напрегна, приведе се и огледа внимателно околността. Чу се само едно свистене и една свита фиданка рязко се изправи, хвана в примка глезените на Тера и я повлече по покритата с камъни и листа почва, а тя само успя да извика от изненада.

Примигнах към нея, когато изпод листата се надигна някакъв силует, изникна от нищото, както в театралните постановки призракът на бащата на Хамлет се появява от дъното на сцената. Но вместо да оплаква съдбата си или да ме моли да отмъстя за него, той ме удари по челюстта (на същото място, където вече носех червен белег) и ме запрати зашеметен на земята.

Паднах лошо, но на здравото си рамо и докато се опитвах да се претърколя настрани, някакъв бос крак ме ритна по главата. Хванах го и го усуках с повече отчаяние, отколкото сила, и собственикът на крака падна до мен. Но вместо това да го забави, той се подпря с ръце на земята, също както прави Мърфи, когато тренира падане. Претърколи се настрани и докато аз се опитвах да се изправя на ръце и колене, той плъзна яката си ръка пред гърлото ми и притисна гръкляна ми с другата ръка отзад.

— Хванах те, хванах те — ръмжеше моят нападател.

Борех се с него, но той беше по-едър и по-силен от мен. Прикова ме под себе си и очевидно по него не бяха стреляли и удряли, както по мен през последните петнайсет часа.

Нямах никакъв шанс.