Джим Бъчър
Безумна луна (12)

Глава 12

Ралстън плейс, номер осемстотин осемдесет и осем, беше градска къща в „Голд коуст“, най-богатия район на Чикаго. Тя беше разположена на малък парцел, заобиколен с дървета, които почти напълно я скриваха. Високият подрязан жив плет, който заобикаляше малката градина, също я криеше от погледа ми, когато завих по чакълестата алея и паркирах костенурката зад цяла редица полицейски коли и линейки.

Мигащите светлини ми подействаха почти успокоително. Толкова много пъти ги бях виждал, че едва ли не се чувствах у дома си. Мърфи се беше обадила рано — не виждах колата на съдебните лекари и единствените хора наоколо бяха полицаите, които опъваха жълтата ограничителна лента около имота.

Излязох от колата, облечен както винаги с джинси, риза и ботуши, а старият ми черен шлифер се развяваше над глезените ми. Вятърът беше рязък и студен. Луната грееше над главите ни, като едва се забелязваше от пелената замърсен градски въздух.

Някаква тръпка полази по гръбнака ми и аз спрях и започнах да оглеждам елегантно подрязаните като скулптури край мен цветни лехи и редици от храсти. Изведнъж усетих, че някой се крие в тъмнината, чувствах погледа му върху мен.

Вгледах се в нощта, местейки бавно поглед наоколо. Не виждах нищо, но бих се обзаложил на голяма сума, че там има някой. След миг чувството, че съм наблюдаван, изчезна и аз целият потреперих. Пъхнах ръце в джобовете и се запътих бързо към къщата.

— Дрезден — извика някой и видях, че Кармайкъл слиза надолу по стълбите към мен. Той беше дясната ръка на Мърфи в Специалния отдел. По-нисък от средното, по-закръглен от средното, по-лигав от средното и с по-свински очички от средното, Кармайкъл беше вечно съмняващ се скептик, но умът му режеше като бръснач. Слезе по стълбите със старата си накапана връзка и лекьосана риза. — Крайно време беше, Дрезден, за бога.

Избърса с ръка потното си чело.

Намръщих му се, докато вървяхме един до друг.

— Това е най-милото посрещане, което съм чувал от теб — казах аз. — Промени ли си мнението, че съм менте?

Кармайкъл поклати глава.

— Не. Продължавам да мисля, че всичките ти магьоснически хватки са глупости. Но Бог да ми е на помощ, понякога ми се ще да не е така.

— Нищо не се знае — отвърнах сухо. — Къде е Мърфи?

— Вътре — каза Кармайкъл с гримаса на отвращение. — Качи се по стълбите. Цялата къща принадлежи на този човек. Мърфи очаква, че може да знаеш нещо. Аз ще остана тук и ще задържа федералните, когато пристигнат.

Погледнах го.

— Тя още ли се тревожи как ще изглежда пред очите на Вътрешната комисия?

Кармайкъл се намръщи.

— Тези задници веднага ще скочат върху нея, ако изхвърли оттук федералните. Писна ми вече от тези градски политици.

Кимнах в знак на съгласие и поех по стълбите.

— Хей, Дрезден — подвикна Кармайкъл.

Погледнах към него през рамо, очаквайки обичайните подигравки и обиди. Той ме проучваше с ясните си малки очички.

— Чух разни неща за теб и Джони Марконе. Има ли нещо вярно?

Поклатих глава.

— Няма нищо. Този боклук лъже.

Кармайкъл ме изгледа изпитателно, след което кимна.

— Ти не си печен в лъжите, Дрезден. Не вярвам да запазиш хладнокръвие за такова нещо. Вярвам ти.

— Но не вярваш, че съм магьосник? — попитах го аз.

Кармайкъл се намръщи и погледна встрани.

— Имам ли вид на глупак? А? Качи се горе. Аз ще вдигна врява, когато Дентън и агентите на Степфорд пристигнат.

Продължих по стълбите и видях, че Мърфи стои на горната площадка, облечена в искрящо сиво официално сако и панталони, елегантни обувки с нисък ток и бижута със стоманен цвят. Обиците й изглеждаха като капки сребро на ушите й, които не бях виждал досега заради дългата й златна коса. Те бяха много сладки. Мърфи би ме убила само защото съм си го помислил.

— Крайно време беше, Дрезден. Ела тук.

Гласът й беше твърд и гневен. Тя потъна в къщата и аз взех останалите стъпала по две наведнъж, за да я настигна.

Апартаментът (ако тази дума въобще може да се използва за подобно жилище) беше ярко осветен и съвсем леко миришеше на кръв. Кръвта има сладникаво-метална миризма и кара косъмчетата по врата ви да щръкват, а моите вече бяха съвсем изправени. Чувстваше се и някаква друга миризма, нещо подобно на тамян, а също и свежестта на вятъра. Завих по някакъв къс коридор след стълбите и последвах Мърфи в една стая, която очевидно беше главната спалня, и там открих източника на всички миризми.

В спалнята нямаше никакви мебели, а тя беше огромна — толкова обширна, че да се чудиш как да стигнеш до банята посред нощ. Нямаше килим. Никакви украшения по стените. Нямаше и стъкло на огромния еднокрил прозорец, през който нахлуваше октомврийският вятър. Пълната луна грееше през него като картина, поставена в рамка.

Единственото нещо в стаята беше кръвта. Имаше навсякъде — разпръсната като капки и дори на цели струи по една от стените. Алени отпечатъци на нещо като вълчи лапи водеха право към строшения прозорец. В средата на стаята имаше останки от някакъв голям призивен пръстен, трите му символични кръга бяха старателно очертани с тебешир на дървения под, а около символите на втория кръг бяха разположени горящи пръчици тамян.

Това, което бе останало от Ким Дилейни, голият й труп, лежеше по гръб на окървавения под на метър от пръстена. На лицето й, замръзнало от трупното вкочаняване, се четеше изражение на шок и изненада. Черните й, блестящи някога очи бяха вторачени в тавана, а полуотворените й устни като че ли изричаха някакво извинение.

Под брадичката й липсваше голямо, полукръгло парче плът, заедно с гръкляна и трахеята. Месото беше червено, виждаха се разръфаните артерии и мускули, а на дъното на раната белееха светлите кости. Дълги следи бяха отворили подобно на ципове тялото й, което беше покрито с кръв.

Внезапно нещо „щракна“ в мозъка ми. Някой натисна някакъв ключ, който изключи напълно емоциите ми и ме потопи в някаква неестествена замъгленост. Не може да виждам това. То не може да е реално. Трябва да е някаква игра или заблуда и участващите в нея актьори всеки момент ще започнат да се подсмихват, неспособни повече да издържат на собствената си лудория.

Почаках. Но никой не започна да се кикоти. Изтрих с ръка челото си, което бе покрито със студена пот. Пръстите ми се разтрепериха.

Мърфи каза с все още твърд и гневен тон:

— Вероятно тамянът е включил противопожарната аларма в коридора. Когато пристигнали пожарникарите, никой не им отворил и те били принудени да разбият вратата. Намерили я тук, около осем часа. Все още била топла.

Осем часа. Точно докато говорех с демона. Изгревът на луната?

Мърфи затвори вратата на спалнята зад мен. Обърнах се към нея, с гръб към грозната гледка. Тя цялата беше обзета от яд и той личеше и в погледа й.

— Мърф — казах аз, — не знам дали мога да направя това.

— Какво има да се гадае? — каза Мърфи. — В центъра на всичко стои едно чудовище. Предполагам, че е от тези върколаци, за които пишеш в доклада си. Допускам, че е собственикът на тази къща Харли Макфин. Някой, който знае, че ще откачи при пълнолуние. Момичето се е опитало да задържи чудовището в магическата окръжност, нали? Но нещо се е объркало и Макфин се е разбеснял, излязъл е извън кръга, убил я е, след което е избягал.

— Аха — казах аз, без да се обръщам да погледна отново тялото на Ким. — Логично е.

След това й разказах всичко, което научих от демона за Харли Макфин, за проекта „Северозападен проход“, който пречи на бизнес интересите на Марконе. Мърфи ме изслуша в пълно мълчание. Когато свърших, тя кимна и се обърна, за да излезе от стаята.

— Последвай ме — каза късо.

Аз тръгнах по петите й. Дори не се обърнах да погледна стаята, преди да я напусна.

Тя ме поведе по коридора към друга спалня, този път напълно обзаведена.

— Ела тук — каза тя и се доближи до нощното шкафче.

Застанах до нея и тя ми подаде снимка на подчертано красив мъж на средна възраст, с тъмен тен на кожата и мършави остри черти на лицето. Той беше усмихнат.

До него на снимката стоеше жената с кехлибарените очи, която бях видял заедно с групата „Алфа“ в универсалния магазин. Тя също се усмихваше. Зъбите й бяха съвсем бели и равни и с тъмната си кожа и пепелява коса подхождаше много добре на мъжа до нея. Прехапах устни и се опитах да помисля.

— Това е Харли Макфин — каза Мърфи. — Отговаря на снимката на шофьорската му книжка. Все още не сме идентифицирали жената до него. — Тя ме погледна критично. — Отговаря на описанието, което ти даде за жената в универсалния магазин. Която ни проследи на връщане от местопрестъплението в „Роузмонт“. Тя ли е?

Кимнах.

— Да, това е тя.

Мърфи също кимна, взе снимката и я остави обратно на нощното шкафче.

— Последвай ме — каза тя отново и тръгна.

Погледнах след нея. Какво й ставаше на Мърфи? Толкова ли е разстроена от сцената с убийството? Поклатих глава, все още слисан от всичко, което бях видял, и от новите факти, които се блъскаха в главата ми.

— Мърфи, почакай — казах аз. — Спри за малко. Какво ти става?

Тя въобще не ми отговори, само ми хвърли един поглед през рамо и продължи. Забързах се, да я настигна.

Поведе ме към подземието по нещо, което приличаше на тясна спираловидна стълба за прислугата. Минахме през някакъв склад и тя бутна една тежка стоманена врата, която водеше към малка тъмна стая, изцяло от бетон и без друг изход. В нейния център имаше друг троен пръстен за призоваване, но един от неговите символи беше направен от сребро и беше вкопан в бетонния под. Къси пръчици от някакъв материал, който съдържаше обсидиан и сребро, бяха разположени по втория кръг, придавайки на пръстена особено голяма сила, когато е бил функциониращ.

Но символите бяха обезобразени, счупени и откъснати. Части от критичния вътрешен кръг бяха изтръгнати от пода и просто липсваха. Пръстенът не действаше и беше безполезен — но цял би могъл да задържи Харли Макфин, когато се превърне в звяр. Стаята беше затвор, създаден от самия него, в който да укротява зараждащия се бяс.

Някой преднамерено беше разрушил пръстена, правейки затвора безполезен.

И в този миг разбрах какво е искала Ким Дилейни от мен. Тя трябва да е познавала Харли Макфин, вероятно покрай природозащитната си дейност. Научила е за проклятието му и е поискала да му помогне. След като аз й отказах подкрепата си, тя се е опитала да пресъздаде голяма окръжност за призоваване горе, в спалнята, и да задържи вътре Макфин, когато настъпи пълнолуние. Както я бях предупредил, не е успяла. Не притежаваше познанията, необходими да се разбере по какъв начин тази конструкция действа, и заради това не е успяла да я направи ефективна.

Макфин я беше убил. Ким беше загинала, защото аз отказах да споделя с нея познанията си и не й предложих помощ. Бях прекалено сигурен в собствените си знания и мъдрост; скриването на тайната от нея беше действие на зрял и загрижен възрастен човек, който говори на любопитно дете. Не можех да повярвам, че съм бил толкова арогантен. С моята самоувереност я бях осъдил на смърт.

Започнах все по-силно да треперя, толкова много неща се блъскаха в главата и сърцето ми. Усещах напрежението някъде вътре в мен и онзи ключ в главата ми да трепти, готов да се поддаде на вълната от бяс, ярост, самосъжаление и омраза. Стиснах очи и поех дълбоко въздух, опитвайки се да попреча това да се случи.

Отворих очи и погледнах към Мърфи. За бога, искаше ми се да говоря с нея. Имах нужда от приятел. От някого, който да ме изслуша и да ме успокои, че всичко ще бъде наред, независимо дали е вярно, или не. Имах нужда от някого, пред когото да се разтоваря и който да ме спаси от пълно рухване.

Тя ме наблюдаваше с ледени, гневни очи.

— Карин — прошепнах аз.

Измъкна от джоба си късче смачкана хартия. Разгъна я и ми я показа и аз видях красивия почерк на Ким Дилейни и схемата на призоваващата окръжност, която ми бе показала в кръчмата на Маканали. Схемата, за която бях отказал да говоря. Бях я смачкал и захвърлил на пода, откъдето Мърфи я беше прибрала разсеяно само за да махне боклука от краката на хората.

И тогава разбрах защо имаше толкова много гняв в очите й. Загледах се в схемата.

— Карин! — започнах отново аз. — В името на небето, трябва да ме изслушаш.

Поех листчето от ръката й с треперещи пръсти.

— Хари — каза тя спокойно. — Лъжливо копеле.

И едновременно с това толкова здраво ме прасна в корема с юмрук, че се превих на две. Това направи главата ми съвсем достъпна и нейният десен удар в челюстта ме просна на пода като размекнати макарони, а от очите ми изхвърчаха искри.

Едва усетих как тя прибра листчето. След това изви болезнено ръцете ми зад гърба и щракна белезниците около китките.

— Ти обеща — бясно изрева тя. — Ти обеща. Никакви тайни. И ме лъга през цялото време. През цялото време ме премяташе като глупачка. По дяволите, Дрезден, ти си замесен в това и хора загиват.

— Мърф — промърморих аз. — Чакай.

Тя ме сграбчи за косата, изви главата ми назад и отново ме удари по челюстта, а гневът й удвояваше силата.

— Стига приказки. Стига лъжи! — я чух да казва, докато ме накара да се изправя на крака и ме подпря на стената, претърсвайки ме за оръжие. — Няма да има повече хора, разфасовани като в месарница. Имаш право да не отговаряш. Всичко, което кажеш, ще бъде използвано срещу теб в съда.

Взе ми стрелящата пръчка. Свали ми защитната гривна. Енергийния пръстен. Дори късчето тебешир. Гласът й звучеше твърдо, студено и професионално, докато ме запознаваше с правата ми.

Затворих очи и се опрях на каменната стена. След главата ми това беше най-мекото нещо в стаята. Не се опитах да се боря или да обяснявам.

Какъв смисъл имаше?