Джим Бъчър
Безумна луна (9)

Глава 9

Само на една пресечка от Четирийсет и девета Стрийт Бийч имаше изоставен автосервиз, от онези, които се намират само в най-лошите квартали на града. Постройката беше направена от гофрирани метални листове, заварени върху стоманен скелет, и корозията от дъжда и от влагата на езерото бе накарала ръждата да образува мехури и да се стича в локви по земята наоколо. От едната страна на сервиза имаше празно място, а от другата се издигаше нещо като вехтошарски магазин, където крадците и мошениците разменяха пистолетите и ножовете си за няколко долара, когато нещата не вървят добре за тях. Над сградата висеше изкривена табела, на която пишеше АВТОСЕРВИЗ „ПЪЛНОЛУНИЕ“. Паркирах костенурката на чакълестия паркинг, само на няколко метра от мястото.

— Слава богу, не е прекалено видимо място или нещо подобно — промърморих и завъртях ключа.

Моторът угасна с особен виещ звук, придружаващ обичайното тракане. Излязох от колата, погледнах бегло постройката и се запътих към нея. Пистолетът ми не беше у мен, но носех стрелящата пръчка, защитната гривна и един пръстен на дясната си ръка, в който бях съсредоточил толкова енергия, колкото някой двойно по-едър от мен би вложил в един удар. Чакълът скърцаше под подметките ми и слабото есенно слънце блестеше в очите ми и хвърляше дълга сянка зад мен.

Не ми беше ясно кого ще намеря вътре и дали въобще има някой. Младежите, които бях видял миналата нощ заедно с тъмнокосата жена, изглеждаха по-скоро като група хлапета, облечени в имитации на кожени рокерски якета, и нямаха вид на хора, които могат да всеят страх сред останалите престъпници, както се говореше за „Уличните вълци“. Но може би съществуваше някаква връзка. Не беше изключено тъмнокосата да има нещо общо с тях, а също и с някои от младежите, които бях видял. Как ги нарече онзи тантурест младеж Били? „Алфа“?

Какви са тези „Алфа“ тогава? Мотоциклетни гангстери, които тренират? Това ми звучеше направо смешно, поне на мен. Ами ако всички те са ликантропи, като тези, за които Боб ми разказа? Ако те се обучават като младши членове на „Уличните вълци“, докато станат достойни за тази банда? При положение че въобще „Уличните вълци“ са ликантропи или върколаци. А не най-обикновена банда рокери. Може въобще да нямат нищо общо с „Алфа“. Зави ми се свят от всичките тези възможности.

Беше по-добре постройката да е празна и да не трябва да се разправям с някого, с върколаци или тям подобни. Исках само да огледам наоколо и евентуално да намеря някакви улики, които да занеса на Мърфи и на Дентън, за да се насочат по вярна следа.

До голямата врата на сервиза, която се вдигаше нагоре, имаше по-малка, обикновена. Вратата на автосервиза беше заключена, опитах, но малката се отвори лесно и аз влязох в постройката. Нямаше никакви прозорци и единствената светлина идваше от вратата зад мен.

— Ехо? — извиках аз в мрака.

Огледах наоколо, но видях само тъмни форми и очертания, може би някаква кола под покривало и няколко подвижни шкафчета за инструменти. От едната страна се виждаше отражението на някакъв прозорец, който би могъл да бъде на офиса. Напреднах една крачка, примижах и почаках очите ми да свикнат с тъмнината.

Чух някакъв много тих шум, нещо като шумолене на дреха.

По дяволите. Бръкнах в джоба на шлифера и стиснах стрелящата пръчка, след което се ослушах. Чувах дишане в помещението — от многобройни източници, от всички страни. Имаше и леко стържене на подметки по бетонния под.

— Не съм полицай — казах аз в мрака. Струваше ми се, че това е важно за тях. — Казвам се Хари Дрезден. Искам да говоря с „Уличните вълци“.

В помещението настъпи мъртво мълчание. Никакво движение, никакво дишане. Нищо.

Очаквах напрегнато и бях готов да хукна.

— Извади си ръцете от джобовете — каза един мъжки глас. — Да ги виждам. Ние те знаем, магьоснико. Чували сме за теб. Ти работиш за полицията.

— Стара история — казах аз кисело. — Сега съм с Джони Марконе. Не знаехте ли?

Чу се някакво ръмжене отзад.

— Как не. Това е историята на Марконе. Знаем истината за теб.

По дяволите, бих искал полицаите да са поне толкова схватливи като тези тук.

— И аз съм чувал това-онова за вас — отговорих аз. — Не особено хубаво. Някои даже ви смятат за леко откачени.

Чу се груб смях.

— А знаеш ли какво говорят за теб, Дрезден? Покажи си ръцете. Искам да ги виждам. Хайде.

Чу се щракане от зареждането на пушка „помпа“.

Преглътнах и пуснах бавно стрелящата пръчка, след което извадих внимателно ръцете си пред мен с дланите обърнати нагоре. Вкарах цялата си сила в защитната гривна и нейната предпазна енергия ме огради.

— Добре — казах аз. — Сега излез напред, за да те видя.

— Не ти заповядваш тук — изръмжа мъжкият глас. — А аз.

Стиснах устни и поех въздух през носа.

— Искам само да поговоря с теб.

— За какво? — попита гласът.

Опитах се да измисля нещо по-приемливо, но не ме бива много да лъжа. Затова им казах истината.

— Имаше няколко убийства последния месец. И още едно предишната нощ.

За момент никой не ми отговори. Облизах си устните и продължих:

— Имаше фалшиви вълчи отпечатъци около труповете. Федералните мислят, че някой използва оръжие с вълчи зъби, за да разкъсва жертвите. Знаете ли нещо по въпроса?

Около мен избухна буря от шепнене и приглушени гласове. Поне десетина може би. Даже повече. Усетих внезапно изтръпване в стомаха. Ако тези тук са убийците и са виновни за смъртните случаи миналия месец, здраво съм загазил.

А ако са истински върколаци и могат да си променят формата, и да се нахвърлят върху мен, преди да успея да изчезна, направо съм мъртъв, дори със защитната гривна. Потиснах един пристъп на паника и се насилих да не се обърна и да хукна.

— Убийте го — извика някой отляво — женски глас с дълбок ръмжащ тон в него.

Отговори й цял мяукащ хор в мрака около мен.

— Убийте го, убийте го, убийте го.

Напрегнах очи, за да проникна по-добре в мрака, и можах да ги видя — човешки силуети, които се движеха наоколо. Очите им блестяха като очите на куче, осветени от фарове. Около мен се въртяха мъже и жени, но не можех да определя възрастта им. По пода имаше постелки и възглавници, които те бяха разхвърляли при ставането си. Женският глас продължаваше да напява: „Убийте го, убийте го, убийте го“, а останалите дружно пригласяха. Въздухът се изпълни с някаква тежка енергия, чиято сила нарастваше с песента в диво и яростно течение.

Точно пред мен, на не повече от три метра, стоеше едрата фигура на човека с пушката.

— Стига — изръмжа той, обръщайки се към останалите в помещението. Виждах как тялото му реагира на нарастването на енергията и става по-напрегнато. — Набийте го, хванете го, по дяволите. Ако го изпуснете, тук ще гъмжи от полицаи.

Когато обърна главата си, аз се хвърлих към изхода, държейки лявата си длан обърната към водача с пушката, и направих щита си колкото се може по-твърд.

Моето движение предизвика яростно виене от тълпата и те се хвърлиха към мен, сякаш бяха десетина същества, управлявани от един-единствен ум. Пушката изтрещя и отблясъкът освети стаята, пълна с полуголи и голи мъже и жени с разкривени от ярост лица. Ударът се отрази в моя щит. Не беше достатъчно силен, за да го строши, но усетих нагряването на гривната и рамото ми се блъсна в стената.

Залитнах за момент, загубил равновесие. Един от мъжете, як тип с рамене, покрити с татуировки, застана между мен и вратата. Аз се втурнах към него и той разпери ръце, за да ме хване, допускайки, че ще се опитам да го заобиколя.

Вместо това го ударих с всички сили с юмрук в носа. Не притежавам кой знае каква мощ, да я вложа в удара, но когато към нея се прибави и кинетичната енергия, натрупана в пръстена, юмрукът ми се превръща в стенобойна греда от кости и мускули и разплеска носа му в кървава пихтия, а самият той отхвърча на метър встрани.

За миг изскочих през вратата и усетих топлината на слънцето по гърба си. Хукнах към костенурката и дългите ми крака бързо скъсяваха разстоянието до нея.

— Спрете, спрете! — крещеше водачът и аз хвърлих поглед през рамо към него, за да го видя.

Беше възрастен мъж и мазната му коса бе почнала да посивява. Той заби крака в рамката на вратата, обърнат навътре, с пушката напреки на тялото му, и се опитваше да отблъсне хората, които искаха да излязат.

Хвърлих се в колата и завъртях ключа в стартера.

Моторът изви и затрака, но не заработи. По дяволите!

Ръцете ми трепереха, докато се опитвах да запаля колата, прилагайки всички трикове, които знаех, но едновременно с това наблюдавах и вратата. Водачът на „Уличните вълци“ все още блъскаше полуделите членове на бандата, които напираха да излязат. Те пищяха и виеха, но той ги избутваше назад и ги удряше с приклада като бесни кучета, при което мускулите на ръцете му се издуваха.

— Паркър! — изпищя една от тях, жената, която беше започнала песента, приканваща към убийство. — Пусни ме да мина.

Без никакво колебание той я повали на земята с приклада на пушката.

Паркър обърна главата си към мен и аз срещнах погледа му. След кратко размиване, преодолях бариерата и надникнах вътре в него.

Бях обзет от ярост, непреодолима жажда да се втурна на лов за месо. Исках да тичам и да убивам. Усещах силата на раменете и на ръцете си, грубата енергия на дивото бушуваше в мен и изостряше сетивата ми до животинска острота.

Възприемах неговите емоции като мои собствени. Бяс, потиснат от строг контрол, океански вълни, които се блъскат в стена. Тази ярост бе насочена срещу мен, Дрезден, човекът, който бе навлязъл в неговата територия, оспорил авторитета му, разбунтувал неговите хора и застрашил ги открито. Виждах, че той е водачът на ликантропите, които наричаха себе си „Уличните вълци“, мъже и жени с умове и души на диви зверове, а той самият остаряваше и не беше толкова силен както някога. Други, като жената по-рано, бяха започнали да оспорват неговия авторитет. Днешните събития можеха да го лишат от лидерството, а той нямаше да може да го преживее.

Ако Паркър искаше да живее, аз трябваше да умра. Чисто и просто, трябваше да ме убие, и то собственоръчно, за да докаже силата си пред глутницата. Това беше единственото, което го спря да ме захапе за гърлото в момента.

Най-лошото беше, че не знаеше нищо за убийствата от миналия месец.

След това моментът на погледа в душата му отмина. Паркър се вкамени. Той беше надникнал в мен по същия начин, както аз в него. Не знам какво е видял, когато е разкрил душата ми. Не искам и да знам какво има вътре в мен.

Съвзех се преди него и завъртях отново ключа. Този път костенурката се съживи с кашляне и аз поех по улицата, завивайки рязко, преди да набера скорост и да се отправя към центъра на града колкото може по-бързо.

Треперех целият и раменете ми бяха толкова вдървени, че усещах напрежението чак в ключиците си. В главата ми все още кънтеше мяукащата песен „Убийте го, убийте го, убийте го…“. Тези създания в автосервиза изглеждаха като човеци, но не бяха. Те ми изкараха ангелите.

Докато чаках на едно кръстовище, внезапно бях обзет от ярост и ударих с ръка по волана.

„Глупако, Хари! — си казах аз. — Как може да си толкова тъп? Защо, по дяволите, се навря там? Нима не видя, че тези неандерталски чудаци бяха на косъм да те разкъсат на парчета?“

Погледнах ядосано през прозореца и видях, че една възрастна дама в официален костюм ме наблюдава, като че ли съм полудял. Вероятно точно така съм изглеждал.

Отвърнах поглед от нея, поех дълбоко въздух и се опитах да се успокоя. След няколко пресечки отново бях в състояние да разсъждавам нормално.

Паркър и „Уличните вълци“ нямаха отношение към убийствата от миналия месец. Това не ги правеше по-малко опасни. Те бяха ликантропи, като тези, за които Боб ми разказа, и виждах защо се страхуват от тях. Хора с души на зверове, те бяха толкова кръвожадни, че можеха да се превърнат в нещо съвсем нечовешко, без да се промени и една клетка в техните тела.

Живееха в глутница и Паркър беше техният водач. Бях поставил под въпрос превъзходството му по безсмислен и високомерен начин и той не можеше да ме остави жив, ако не иска да бъде убит. Сега трябваше да се страхувам и от някого, който ще ме преследва, за да ме убие. На всичкото отгоре всичко това беше дошло съвсем гратис, без да ме отведе по някаква следа към истинския виновник за убийствата Лобо.

Може би е добре да напусна града за известно време.

Разсъждавах на тази тема, докато измина разстоянието между няколко пресечки, но поклатих глава — няма да бягам. Сам си причиних този проблем и сам трябва да го реша. Ще остана, за да помогна на Мърфи да открие убиеца и да спаси няколко човешки живота, преди отново да изгрее пълната луна. А ако Паркър поиска да ме убие — ще разбере, че това не е толкова лесно с един истински магьосник.

Стиснах решително волана. Ако се стигне дотам, аз можех да го убия. Знаех, че мога. Технически Паркър и неговите ликантропи не са хора. Първият закон на магията — Не убивай! — не се отнася до тях. Легално бих могъл да защитя употребата на смъртоносна магия пред Белия съвет.

Аз самият ще бъда опасен за себе си главно поради омразата, която ще изпитвам при прилагането на смъртоносната магия, и необходимостта да използвам оръжие, съдържащо същността на живота и неговата енергия, за да сложа край на един живот. Магията не е само източник на енергия като електричеството или нефта. Тя съдържа мощ, но и много други неща. В нея се корени всичко най-дълбоко и мощно в природата, в човешкото сърце и душа. Начините, по които аз я прилагам, са груби и примитивни в сравнение с най-чистите й форми. Има много повече магия в първото бръщолевене на едно бебе, отколкото в огнената буря, която един магьосник може да предизвика, и не вярвайте, ако някой ви каже друго.

Магията извира от вашата сърцевина. Тя е част от вас. Не можете да произнесете заклинание, в което не вярвате.

Не мога да приема, че убийството лежи дълбоко в моята същност. Въобще не искам да си помисля за тази част от мен, която изпитва дива радост да набере цялата мощ и да я използва както си иска, пък всичко останало да върви по дяволите.

В омразата, в яда, в страстта, в егоизма и гордостта също има сила. Знам, че има едно мрачно кътче в мен, което ще изпита радост да приложи магията за убийство и за още нещо след това. Това е черната магия. Тя се използва лесно и е забавна. Като легото.

Паркирах костенурката пред моя офис и си потърках очите. Не исках никого да убивам, но Паркър и неговата глутница едва ли ще ми предоставят някакъв избор. Може да се наложи да извърша доста убийства, ако искам да остана жив.

Опитах се да не мисля в какво ще се превърна, ако оцелея. Ще изгоря този мост, когато се наложи да го премина.

Исках да вляза в кабинета си и да поработя през всичките оставащи часове до края на деня. Ще почакам Мърфи да ми се обади и ще й кажа всичко, което знам. Ще си държа очите отворени, в случай че Паркър или някой от неговата банда се появи. Нямаше какво повече да правя, и това беше предостатъчно.

Изкачих се до офиса ми, отключих го и запалих лампите. Зад бюрото ми седеше Джони Марконе — Джентълмена, облечен в официалния си тъмносин костюм, а до него стърчеше неговият едър бодигард, господин Хендрикс.

Марконе ми се усмихна, но ъгълчетата на очите му не помръднаха.

— А, господин Дрезден. Чудесно. Трябва да поговорим.