Джим Бъчър
Безумна луна (7)

Глава 7

Влязох в апартамента си, захвърлих стрелящата пръчка, която бях прибрал от универсалния магазин, в ъгъла при магьосническия жезъл и бастуна с шпага и заключих вратата след себе си. Тя беше от новия модел — със стоманена рамка, устойчива на крадци. Купих я, след като преди шест месеца един демон нахлу в жилището ми и разнебити всичко в него.

Апартаментът ми се помещава в сутерена на стара къща, оцеляла по чудо след всички пожари в Чикаго. Направена е изцяло от дърво и скърца, и стене, когато духа вятър — в този град духа непрекъснато, — и създава някаква нежна и успокояваща музика. Мястото е пълно с история, съседите са кротки, а наемът нисък — поне беше, преди демонът да разруши всичко.

Самият апартамент няма никакви електрически уреди, причините за което вероятно вече са ясни. В голямата стая има огнище и кухненска ниша, до нея се намира малка спалня заедно с баня. Прозорците на четирите стени са ниски, наполовина вкопани в пода, както и прозорецът на банята.

В обзавеждането държа повече на тъканите, отколкото на цветовете — върху каменните подове има дебели черги, на някои места по няколко една върху друга. Изплютата от демона киселина прогори почти всичките ми мебели и трябваше да претърся магазините за втора ръка, да им намеря заместници. Харесвам мебели с много дърво и меки дамаски, така че направих покупките по свой вкус. Стените са покрити с гоблени, най-старите, които успях да открия. На червеникавата светлина от огнището оранжевите, кафявите и червените шарки по стените не изглеждат никак зле.

Наведох се пред камината и запалих огън. В Чикаго октомври е студен и ветровит месец, а моето малко свърталище е обикновено влажно и студено, докато не се стопли от камината. Хвърлих няколко дървета в огъня и се появи Мистър, замърка нежно и се отри в единия ми крак, като почти ме извади от равновесие.

— Готов си за пържоли, нали, Мистър? — попитах аз и погалих между ушите голямата сива котка.

Мистър е по-едър от повечето кучета. Може би някой от родителите му е бил дива котка. Намерих го като малко котенце в една кофа за боклук и той бързо ме осинови. Въпреки битките, в които участвам, Мистър се оказа разбрана душа и постепенно прие, че съм част от семейството, и великодушно ми разреши да остана в апартамента. Котки. Иди ги разбери.

Запалих кухненската печка и набързо приготвих вечеря от спагети, пиле на скара и препечени филийки. Мистър сподели с мен вечерята и една кутия кока-кола, след което струпах чиниите в мивката, преди да отида в спалнята и да си облека робата.

Време беше да се заема с магьосническите ми дела.

Отидох до далечния ъгъл на дневната, отметнах килима от пода и вдигнах капака, който криеше стръмната стълба, водеща към подземието, където се намираше моята лаборатория.

Запрепъвах се надолу със свещ в ръка, която хвърли златисти оттенъци върху веселия хаос, царящ в лабораторията. Покрай стените бяха подредени маси, а една по-дълга заемаше почти целия център на помещението, оставяйки само тесни проходи наоколо, освен в един по-широк участък, който поддържах винаги разтребен заради окръжността за призоваване в него — пръстен от блестяща мед, завинтен с болтове към пода. Книги, бележници, използвани химикалки, счупени моливи, кутии, пластмасови контейнери, стари купички от масло, бурканчета от конфитюр и пластмасови торбички с всякакви размери и форми бяха напълнени с подправки, редки камъни, кости, кръв, най-различни остатъци, бижута и други неща, които се използват при магьосническите операции и експерименти.

Стигнах до подножието на стълбата, стъпих върху неустойчива купчина комикси (не питайте) и започнах да паля останалите свещи, наредени по стените на леденото помещение, докато накрая стигнах до бензиновата горелка, с която се опитвах да притъпя поне малко студа.

— Боб — извиках аз накрая, — събуди се, сънливецо.

На една от лавиците, полузакрит от купчина кутии, стоеше избелял и полиран човешки череп със зеещи, празни очни кухини. Дълбоко в тях примигнаха оранжеви отблясъци, след което нараснаха и се превърнаха в две ярко светещи точки.

— Сънливец. Браво, Хари. С такова чувство за хумор ще можеш да си изкарваш прехраната навсякъде като боклукчия.

Устата на черепа се разтвори в някаква пародия на прозявка, макар че знаех, че Боб, духът в черепната кутия, не усеща умората по начина, по който я усещат човешките същества. Боб беше работил с много магьосници в продължение на десетки човешки животи и знаеше повече за магията, отколкото някога щях да науча.

— Какво ще правим сега? — изкикоти се той. — Нови отвари за отслабване?

— Виж какво, Боб — казах аз. — Това беше само за да преживея един тежък месец. Все пак някой трябва да плаща наема.

— Добре — каза Боб самодоволно. — В такъв случай защо не се заемеш с увеличаване на обема на женските гърди? Там са големите пари.

— Магическата наука не е предназначена за такива неща, Боб. Как може да си толкова дребнав?

— Въпросът е дали можеш да ги направиш по-хубави? — просветнаха очите на Боб. — Ти не си някой зъл магьосник, Дрезден. Помисли само колко признателни ще ти бъдат всичките тези красавици?

Аз изръмжах и започнах да разчиствам място в средата на масата, избутвайки настрани различни предмети.

— Трябва да знаеш, Боб, че не всички сме толкова вманиачени на тема секс.

Боб също изръмжа, което не е лесно, ако нямаш нос и устни.

— А пък някои от нас не притежават истинско тяло и петте си сетива, Хари. Кога за последен път се видя със Сюзан?

— Не помня — отговорих аз. — Май преди две седмици. И двамата бяхме много заети напоследък.

Боб въздъхна.

— Такава красива жена, а ти си се заврял в прашната си лаборатория и си готов да си губиш времето с безсмислени занимания.

— Точно така — казах аз. — Сега млъкни и да се залавяме за работа.

Боб измърмори нещо на латински и се поразтърси да махне прахта от черепа.

— Да бе, какво ли знам аз? Аз съм само един малък симпатичен дух, нали?

— С фотографска памет, три или четири столетия експериментален опит и по-големи способности от компютър. Да, Боб, такъв си ти.

Той почти се усмихна.

— Е, точно затова ще получиш най-доброто съдействие от мен тази вечер, Хари. Може пък да не си чак такъв идиот.

— Чудесно — казах аз. — Искам да приготвим няколко отвари и да ми кажеш всичко, което знаеш за върколаците.

— Какви отвари и какви върколаци? — попита бързо Боб.

Примигнах.

— Различни видове ли са?

— По дяволите, Хари, ние сме направили заедно с теб поне трийсетина различни отвари и ти ме питаш…

— Не, не — изръмжах аз. — Върколаците. Нима има различни видове върколаци?

— Какви различни видове?

Боб килна на една страна черепа си, като че ли поставяше невидима длан на ухото, за да чуе по-добре.

— Върколаци, върколаци?

— Глупаци — повтори тържествено Боб, като си придаваше акцент на спортен коментатор. — С космаци.

Примигнах срещу него.

— Какви ги плещиш, Боб?

— Това е шега, Хари. Как никога не схващаш?

Погледнах ухиления череп и изръмжах ядосано.

— Ами ако дойда?

— Добре, добре, в заядливо настроение ли си тази вечер?

Устните му се разтегнаха отново в прозявка.

— Работя върху едно убийство, Боб, и нямам време да се будалкам.

— Убийство. Смъртните случаи са много сложни. Чувал ли си за убийство в Небивалото?

— Не, защото там всички са безсмъртни. Боб, престани с тези глупости и ми кажи какво знаеш за върколаците. Дали имат различни миризми и какви са те.

Извадих един бележник и подострен молив. Приготвих и няколко чаши заедно със спиртници, за да мога да нагрявам всякакви течности в тях.

— Добре — каза Боб. — Какво знаеш за тях?

— Почти нищо. Моят учител никога не ме просвети на тази тема.

Боб се изкикоти лаещо.

— Старият Джъстин не беше много наясно с повечето неща. Той знаеше само каквото е подочул оттук-оттам и не позволяваше на някого от Белия съвет да отрече това.

Спрях за миг. Обзе ме внезапен прилив на смесени чувства — гняв, страх, но главно съжаление. Притворих очи. Все още го виждах, моя учител, който загива в пламъците, предизвикани по моя воля.

— Не искам да говорим за това.

— Какво, Белият съвет дори отмени присъдата ти! Ти си оправдан. Чудя се какво стана с Илейн. Какво парче беше…

— Върколаци, Боб — казах аз със спокоен и много равен глас.

Ръката ми започна да ме сърби, пръстите се свиха в юмрук и кокалчетата ми побеляха. Погледнах го втренчено.

Черепът издаде някакъв преглъщащ звук, след което каза:

— Добре. Върколаци. Хм, какви точно отвари искаш?

— Нещо, което да ме съвземе. Равностойността на една нощ сън в бутилка. Освен това ми трябва отвара, която да ме направи неуловим за върколаците.

Пресегнах се за бележника и молива.

— Първата е много трудна. Нищо не може да се сравни с добър нощен сън. Но ще направим някакво суперкафе, няма проблем.

Той започна да ми диктува рецептата и аз я записвах с мрачния си ъгловат почерк. Бях все още ядосан от споменаването на името на моя учител. А бурята от емоции, която предизвика споменът за Илейн, нямаше да се уталожи и след час.

Всички си имаме своите демони.

— А втората отвара? — попитах черепа.

— На практика не може да се направи — каза Боб. — Вълците са прекалено умни и трябва да направиш нещо много силно, за да станеш неуловим за което и да е от техните сетива. Нещо от типа на Великия обръч на невидимите, а не някаква си Сенчеста наметка.

— Да не би да съм червив с пари? Не мога да си позволя такова нещо. Какво ще кажеш за частичен камуфлаж?

— Аха, искаш нещо за сливане с околността, така ли? Мисля, че това би било наистина полезно. Да не те открият лесно.

— Да — казах аз. — Ще използвам каквото мога.

— Няма проблеми — увери ме Боб и ми продиктува друга рецепта, която аз записах.

Проверих съставките и си помислих, че имам всичко в моите запаси по лавиците.

— Добре. Мога да започвам. А какво знаеш за върколаците, Боб?

— Много. Бях във Франция по времето на Инквизицията — каза Боб със сух глас (което всъщност можеше да се очаква).

Започнах със стимулиращата смес. Всяка отвара съдържа осем части. Една от тях е течна и представлява средата, в която се смесват останалите. Пет от тях са символично свързани с петте сетива. Една се отнася до разума, друга до духа. Основата на стимулиращата отвара е кафе, а на скриващата миризмите е вода. Сложих ги да се възварят. — Много ли върколаци е имало тогава?

— Шегуваш ли се? — каза Боб. — Имаше от всички видове, за които можеш да се сетиш. Всички разновидности на вълчите териоморфи.

— Теро… какво? — попитах аз.

— Териоморфи — каза Боб. — Човешки същества, приели животинска форма. Върколаците са териоморфи. Съществуват такива мечки, тигри, дори бизони.

— Бизони? — попитах аз.

— Да. Някои индиански шамани са можели да се превръщат в бизони. Почти всички са приемали формата на хищници, а съвсем доскоро вълците са били смятани за най-страшните хищници в Европа.

— Аха, ясно — казах аз. — И съществуват различия между отделните видове върколаци?

— Точно така — потвърди Боб. — Всичко зависи от това, по какъв начин си придобил вълчата форма и колко човешко си съхранил. Внимавай да не изкипи кафето.

— Добре, добре — казах отегчено и намалих пламъка под чашата с кафе. — А как можеш да се превърнеш във вълк?

— Класическият върколак — каза Боб — е просто човешко същество, което е използвало магия, за да стане вълк.

— Магия? Като магьосниците?

— Не — каза Боб. — Всъщност да, в известен смисъл. Той е като някой магьосник, който знае само едно заклинание, превръщащо го във вълк и може обратно да се превъплъти отново в човек. Повечето хора, които се научават как да стават върколаци, в началото не са много добри, защото са запазили прекалено много от човешката си същност. Те са променили тялото си физически, но разумът им си остава същият. Мислят и разсъждават, и личността им не се променя — но не притежават инстинктите и рефлексите на вълка. Те са свикнали да бъдат ръководени от зрението си двуноги, а не следващи обонянието четириноги. Трябва да научат всичко от нула.

— Защо някой може да поиска да прави това? — попитах аз. — Имам предвид да се научи как да стане вълк.

— Хари, ти не си бил селянин в средновековна Франция — каза Боб. — За тези хора животът беше много тежък. Нямаха никога достатъчно храна или подслон и лекарства. Ако получиш възможност да се сдобиеш с козина и да можеш да ловуваш за храна, и ти би го направил, нали?

— Добре, мисля, че започвам да разбирам — казах аз. — Нужни ли са сребърни куршуми или други подобни неща? Превръщаш ли се във върколак, ако те ухапят?

— Ха! — възкликна Боб. — Не. Тази история е холивудска измислица. А сребърният куршум е съвсем специален случай. Върколаците са като обикновените вълци. Оръжието ги наранява по същия начин.

— Това е добра новина — казах аз, докато разбърквах отварата. — Какви други видове има?

— Има още един вариант — когато някой друг приложи магия, за да те превърне във върколак.

Погледнах го.

— Трансмогрификация? Боб, това е незаконно. Има го в Закона за магията. Ако превърнеш някого в животно, ти унищожаваш личността. Не можеш да промениш някого, без да изтриеш разума му. На практика това е убийство.

— Аха, точно така, нали? В действителност мнозина преживяват трансформацията. Поне за кратко. Надарените със силна воля успяват да запазят човешката си памет и същност дори за няколко години. Но рано или късно, те изчезват окончателно и остава само вълкът.

Пренебрегнах за малко отварите, за да запиша нещо в бележника ми.

— Ясно. Какви други начини има, за да станеш върколак?

— Навремето във Франция най-разпространеният начин беше да се сключи сделка с демон, с дявола или с някой мощен магьосник. Снабдяваш се с пояс от вълча кожа, слагаш си го, произнасяш магическите думи и хоп, ставаш вълк. Хексенволф^[1].

— Това не е ли от първия вид?

— Не, в никакъв случай. Не използваш собствената си магия, за да се трансформираш, а нечия друга.

Намръщих се.

— Значи, е от втория вид?

— Престани да упорстваш — скара ми се Боб. — Това е съвсем различен вид, защото използваш талисман. Може да е пръстен или амулет, но най-често е вълчи пояс. Талисманът дава опора на животинския бяс. Гадни създания от лошата страна на Небивалото. Духът обвива човешката личност и я пази от разрушаване.

— Нещо като изолация — казах аз.

— Точно така. Запазваш интелекта и разума си, но духът управлява всичко останало.

Намръщих се.

— Звучи твърде лесно.

— О, да — каза Боб. — Наистина е лесно. И когато си използвал талисман, за да се превърнеш във вълк, губиш всичките си човешки ограничения и предразсъдъци и се ръководиш само от подсъзнателните си желания, а талисманът на духа поема управлението на тялото. Много е ефикасно. Огромен вълк с интелигентност на човек и кръвожадност на животно.

Погледнах към Боб и събрах останалите неща, нужни за стимулиращата отвара: прясна поничка за вкус, петльово кукуригане за слух, сапун за аромат, парцалчета плат за пипане, лъч изгряващо слънце за виждане, парченца от списък със задачи за разума и ярка, весела музика за духа. След което отварата се размеси чудесно.

Боб си мълчеше, докато прибавях съставките, но когато свърших, аз му казах:

— Мисля, че повечето хора не притежават достатъчно сила, за да поставят под контрол такъв дух. Той повлиява на действията им. Дори ги контролира. Потиска съзнанието.

— Е, и — какво от това?

— Ами създал си чудовище.

— Но то е много ефикасно — каза Боб. — Нямам представа кое е добро и кое лошо. Това са неща, които тревожат само вас, смъртните.

— Как го нарече този вид?

— Хексенволф — произнесе Боб със силен германски акцент. — Върколак. Църквата им обяви война и много народ загина на кладите.

— А сребърните куршуми? — попитах аз. — Ухапването от върколак?

— Няма ли да оставиш това „ухапване и превръщане във върколак“, Хари? — каза Боб. — То не може да стане така. Иначе цялата планета ще бъде завладяна от върколаците само за няколко години.

— Добре, добре — въздъхнах аз. — А сребърните куршуми?

— Нямаш нужда от тях.

— Добре — казах и побързах да си запиша цялата информация, за да мога да съставя доклада за Мърфи. — Хексенволф, разбрах. Какви още има?

— Ликантропи — каза Боб.

— Това не беше ли някакво физиологично състояние?

— То може да бъде също и физиологично — каза Боб. — Но преди всичко е реалност. Ликантропът е естественият канал за побеснелия дух. Той се превръща в звяр, но само в своята собствена глава. Духът го овладява. Променя начина му на действие и мислене, прави го по-агресивен и по-силен. Освен това са много устойчиви на болка и нараняване, на болести, всичко заздравява много бързо.

— Но всъщност не приемат формата на вълк?

— Дайте му на това момче една кукличка да си играе — каза Боб. — Те са си хора, но изключително свирепи. Чувал ли си за викингските воини — берсеркерите^[2]? Мисля, че те са били ликантропи, но не направени, а родени.

Разбърках отварата, за да съм сигурен, че всичко е равномерно разпределено.

— А последният вид — как се казваха — Лу…?

— Лугару^[3] — каза Боб. — Това име им даде Етиен Вълшебникът, преди да го изгорят на кладата. Лугару са огромни чудовища. Някой ги е проклел да се превърнат във вълкоподобни демони, обикновено при пълнолуние. Този, който е произнесъл клетвата, трябва да е бил изключително мощен, като свръхмагьосник или господар на демоните, или някоя от кралиците на феите. Когато настъпи пълнолуние, те се превръщат в чудовища и тръгват да убиват наред всичко, което им се изправи пред очите, докато има луна, преди да изгрее слънцето.

Обзе ме внезапен хлад и потръпнах.

— Какво друго?

— Свръхестествена сила и бързина. Свръхестествена кръвожадност. Те почти мигновено се възстановяват от наранявания, ако въобще това им се случи. Имат имунитет срещу отрови и срещу всякакви магии, които са насочени към техния мозък. Машини за убиване.

— Звучи страхотно. Предполагам, че не се случва много често? Напоследък чух за нещо такова.

— Точно така — каза Боб. — Рядко. Обикновено нещастното прокълнато копеле е достатъчно наясно, за да се укрие или да изчезне в горите. Последното голямо вилнеене на лугару беше около Жеводан във Франция през шестнайсети век. Само за една година бяха убити повече от двеста души.

— Майко мила! — казах аз. — И как са го спрели?

— Убили го — каза Боб. — Ето най-сетне къде са потрябвали сребърни куршуми, Хари. Само среброто може да надвие лугару, и не само това, но то трябва да бъде наследено от член на семейството. Наследствени сребърни куршуми.

— Наистина? Защо обикновените сребърни не действат?

— Не аз създавам законите на магията, Хари. Знам само какво казват и кога се променят. Този никога не е променян. Допускам, че съдържа някакъв елемент на жертвоприношение.

— Наследствено сребро — измърморих аз. — Добре. Да се надяваме само, че нашият не е лугару.

— Бързо ще разбереш дали е такъв — каза Боб мъдро. — Насред този град ще имаш поне десетина убити при всяко пълнолуние. Така ли е?

— Вече имаше десетина убити при предишното пълнолуние.

Разказах на Боб за убийствата Лобо и му дадох цялата информация, която бях получил от Мърфи, след което се заех със следващата отвара. Изсипах във водата необходимите съставки: пластмасово фолио за зрение, парченце обикновен бял памук за осезание, малко дезодорант за обоняние, порив от вятър за слух, лист повехнала стара маруля за вкус и накрая добавих късче бял лист за разум и малко приповдигната музика за дух. Съставките бяха досадни. Самата отвара изглеждаше и ухаеше досадно. Върхът!

— Много жертви, казваш — коментира Боб. — Ще ти кажа, ако се сетя нещо. Бих искал да знам повече.

— Искам ти да научиш повече — му казах аз. — Излез и виж какво още можеш да изкопчиш за върколаците.

Боб изсумтя.

— Лошо, Хари. Аз съм интелектуален дух, а не момче за поръчки.

Когато произнесох обаче думата „излез“, очите му блеснаха.

— Ще ти намеря още романтични книги, Боб — предложих му аз.

Зъбите на Боб изтракаха.

— Дай ми двайсет и четири часа отпуск — каза той.

Поклатих глава.

— Забрави. Последния път, когато те пуснах, ти нахлу на едно парти в колежа „Лойола“ и им спретна оргия.

— Не съм направил никому нищо лошо.

— Но онези хора не са те молили за това. Няма начин, Боб. Направи си удоволствието и вече няма да те пускам навън.

— Хайде бе, Хари.

— Не — отсякох аз.

— Само за една кратка нощ…

— Не — повторих аз.

Очите на Боб светнаха и той ме попита:

— Нови любовни романи? Но не като онези стари и смачкани. Искам нещо от списъка на бестселърите.

— А пък аз те искам обратно тук преди залез — възразих му аз.

— Добре — отсече Боб. — Не мога да повярвам, че си толкова неблагодарен след всичко, което съм направил за теб. Ще видя дали мога да изровя някакво име. Може би има няколко духа, които биха ти доставили сочна информация.

Оранжевите светлини на очите му проблеснаха, изтекоха от черепа като някакви мъгливи облаци, след което прелетяха над стълбата и изчезнаха от лабораторията.

Въздъхнах и започнах да разбърквам втората отвара. Щяха да минат часове, докато сваря и двете, след което трябваше да вкарам магията в тях, затова седнах пред бележника и започнах да пиша доклада. Опитвах се да не обръщам внимание на болката, която се изкачваше нагоре по врата ми към главата, но това не помагаше особено.

Трябваше да помогна на Мърфи да открие убиеца, който и да е той, избягвайки едновременно всякакви сблъсъци с ФБР. В противен случай щяха да я изхвърлят от работа и дори аз да не попадна в затвора, щях да си загубя препитанието. Един от хората на Джони Марконе беше убит и беше глупаво да се мисли, че той ще запази спокойствие и няма да направи нищо в отговор на това. Сигурен бях, че гангстерът ще надигне глава, рано или късно.

Извън всичко това някакво чудовище вилнееше в мрака и полицията и ФБР бяха безпомощни срещу него. Оставах само аз, Хари Дрезден, вашият приятел и съсед магьосник, който трябва да се изпречи и да направи нещо. А ако убиецът помисли, че аз се забърквам в историята, без никакво съмнение ще бъда следващата му жертва. Неприятностите ми се увеличаваха.

Хексенволф, върколак, ликантроп, лугару.

Каква ли щеше да бъде следващата им стъпка?