Джим Бъчър
Безумна луна (5)

Глава 5

Взех парчето тебешир, което винаги нося в джоба на шлифера, и пластмасовия куполообразен компас, който виси на ивица велкро на арматурното табло, след което клекнах и широките поли на шлифера се разпростряха над коленете ми като палатка. Очертах с тебешира груба окръжност около мен върху асфалта. Следата беше ярка на черната повърхност и почти блестеше под лунната светлина.

Прибавих и едно усилие на волята, малък прилив на енергия, за да затворя кръга, и веднага усетих заобикалящата ме във въздуха магия да се сгъстява, обхваната от очертанието на рисунката. Косъмчетата на тила ми настръхнаха. Аз потръпнах, взех парчето стъкло с бързо засъхващата кръв по него и го поставих в кръга, точно между носовете на ботушите ми.

Започнах тихо да напявам безсмислени срички, като се отпуснах и съсредоточих вниманието си върху желания от мен ефект.

— Interessari, interessarium!^[1] — измърморих и докоснах пластмасовия купол на компаса с капка незасъхнала кръв.

Енергията се устреми навън от мен, завъртя се в ограниченото от кръга пространство и се спусна към компаса с видимо проблясване на сребристи прашинки. Стрелката на компаса трепна, завъртя се лудо и се насочи към капката кръв като куче, надушило следа. След това се залюля, обиколи кръга и застана твърдо в посока югоизток.

Усмихнах се доволно и заличих с върха на ботуша си тебеширената окръжност, освобождавайки събраната в нея енергия, след което взех компаса и се върнах в синята костенурка.

Проблемът при това заклинание е, че стрелката на компаса ще сочи неотменно към този, от когото идва кръвта, но това ще продължи само до изгрев-слънце, когато простите магически енергии, които използвах при заклинанието, ще се разсеят. Освен това стрелката не показваше най-бързия път да се стигне до целта, а само крайната точка, в която тя се намира.

Никой разумен човек не би определил движението на автомобилите в Чикаго като лесно или дружелюбно, но бях живял тук достатъчно дълго, за да се науча да се справям с него. Минах покрай болница „Кук кънтри“, която сама по себе си е град в града, след това надолу край Дъглас Парк и завих на юг по „Кедзи“. Стрелката на компаса бавно се насочи право на изток, докато аз се движех на юг, след което продължих на изток по Петдесет и пета улица, към Чикагския университет и езерото Мичиган.

Това не беше особено добра част от града. По-скоро имаше доста лоша репутация. Нивото на престъпността беше високо, много от зданията бяха овехтели, изоставени или се ползваха само отчасти. Повечето улични лампи бяха изгорели, така че с падането на нощта навсякъде беше доста тъмно. Районът винаги е бил привлекателен за най-мрачните създания, които изпълзяват за една нощ от Небивалото. Троловете се спотайват наоколо като крадци и през някои нощи всеки нов вампир, който се появи в града, неизбежно се оказва в този квартал в търсене на плячка, докато успее да установи контакт с Бианка или с някой от по-второстепенните местни вампири.

Спрях, когато компасът се насочи към едно място, което изглеждаше като изоставен универсален магазин, и загасих двигателя. Вярната костенурка изтрака благодарно и спря. Извадих картата на града от жабката и хвърлих един бърз поглед за миг. Уошингтън Парк и Бърнам Парк, където бяха извършени четири от убийствата миналия месец, бяха на по-малко от миля от двете ми страни.

Побиха ме тръпки. Това изглеждаше идеалното място за откриване на убиеца Лобо.

Излязох от колата. В дясната ръка държах стрелящата пръчка, а в лявата — компаса. На лявата ми китка подрънкваше защитната гривна. Пистолетът ми беше подръка в левия джоб на шлифера. Спрях за миг да си поема дъх, да проясня мислите си и да реша какво точно искам да направя.

Нямах намерение да повалям убиеца, който и да беше. Исках само да установя местонахождението му заради Мърфи. Тя ще може да го постави под наблюдение и ще го пипне, когато се опита да нанесе удар следващия път. Дори ако успея да го заловя, Мърфи няма да може да състави обвинение, почиващо на думите на професионален магьосник. На градските съдии много ще им хареса един полицай да се изправи пред тях и да започне да разказва подобни щуротии.

Завъртях на пръста си стрелящата пръчка и тръгнах напред. Това беше правилно. Не се нуждаех от признанието на правосъдието за моята сила, за да я приложа.

Витрините на бившия магазин бяха заковани с дъски. Опитах ги една по една и открих такава, която леко поддаде. Спрях и я огледах внимателно, за да видя дали няма прикачена към нея някаква аларма.

Като например жичката, завързана на долния й край и окичена с малки звънчета. Ако бях бутнал дъската по-навътре, те щяха да се раздрънкат. Вместо това внимателно освободих жичката от гвоздея, който я държеше, и бавно я спуснах заедно със звънчетата на пода. След което се вмъкнах в тъмното помещение на изоставения магазин.

Мястото беше доста призрачно. Все още стърчаха скелетите на рафтовете, отдавна изпразнени от стоки. От тавана висяха в безпорядък празните кутии на флуоресцентните лампи, а подът под тях беше посипан от стъклените парчета на счупените тръби. Единствената светлина идваше от улицата, но от задната част на магазина проникваше някаква допълнителна светлина. Проверих окървавения компас. Стрелката сочеше право към този източник. Затворих очи и се ослушах. Това беше изкуство не много трудно за усвояване, но повечето хора не подозират, че то съществува. Чух гласове, поне два, които говореха в приглушени и забързани тонове.

Промъкнах се към задната част на магазина, като използвах празните рафтове за прикритие. Затаих дъх и надникнах над последния ред.

Около един газов фенер за къмпинг се бяха събрали момчета и момичета с най-различен външен вид и ръст. Бяха облечени във всички нюанси на черното — повечето носеха якета, каишки и гривни от черна кожа. Някои имаха обеци на ушите или носа, а един беше татуирал врата си. Ако бяха едри и мускулести, щяха да са доста заплашителни, но те не бяха. Приличаха повече на студенти и дори на още по-млади, пъпчиви или с гелосани коси, а брадите им по момчешки едва бяха наболи. Изглеждаха странно и не на място.

Четирима или петима от тях бяха наобиколили някакъв як младеж, висок не повече от метър и шейсет. Имаше големи очила и дебели пръсти и повече би му прилягало да си играе вкъщи с пластмасов пистолет, отколкото да носи кожените ръкавици с шипове на всеки пръст. Беше застанал с ръце на хълбоците и гледаше гневно към едно кльощаво русо момиче, с цяла глава по-високо от него. Очертанията на дългото й тяло, извито като върбова клонка, бяха доста странни, а тъжното й продълговато лице изразяваше силен гняв. Косата й стърчеше по главата и падаше пред лицето като рошава грива, но в очите блестеше едва сдържано негодувание. Друга групичка от пет-шест младежи се беше събрала около нея и всички като че ли бяха много напрегнати.

— А пък аз ви казвам — изръмжа младежът с приглушен глас, — че трябва веднага да излезем. Не можем да спираме, докато не изловим всичките и не ги разкъсаме на парчета.

Чу се одобрително мърморене сред тези, които го заобикаляха.

— Били, кълна се — отговори русата, — че ти си истински идиот, натъпкан с тестостерон. Ако излезем точно сега, ще ни изловят като пилци.

— Помисли с главата си, Джорджия — отвърна Били. — Да не мислиш, че те вече не са разбрали? Могат да ни пипнат още сега, ако решат да нанесат удар.

— Не могат — възрази Джорджия. — Тя ни каза да не предприемаме нищо тази нощ и аз няма да изляза. А ако се опиташ да тръгнеш, ще ти вържа глезените за ушите.

Били изръмжа истински, макар че това прозвуча малко пресилено, и пристъпи крачка напред.

— Да не си мислиш, че можеш да се справиш с мен, кучко? — каза той. — Само опитай.

Джорджия присви очи.

— Не съм се хванала на тази вълча игра, за да се бия със загубеняци като теб, Били. Не ме предизвиквай. — Тя изгледа младежите, които стояха зад Били. — Знаете какво ни каза тя. Да не би да смятате, че можете да престъпите заповедите й?

— Чуйте ме всички вие, „Алфа“ — обърна се Били към тези зад него, след това към опонентите си. — Аз бях ваш водач през цялото това време. Направих всичко, което обещах. Не ми ли вярвате вече?

Огледах още един път спорещите, след което скрих главата си в сянката. Хлапета върколаци и батмани. Проверих компаса. Сочеше твърдо към групата около фенера. Това ли са убийците? Приличаха по-скоро на групичка компютърни маниаци, които се стягат за забавление в някой фетишистки бар.

Поне беше някакво начало. Можех да се измъкна вече и да разкажа на Мърфи какво съм видял. Налагаше се също да обиколя зданието преди това, за да видя дали има паркирани коли наоколо и да мога да дам на Мърфи регистрационните им номера. По дяволите, университетът беше съвсем близо. Може някои от тях да имат пропуски и за неговия паркинг.

— Какво означава всичко това? — разнесе се изведнъж ясен пронизващ женски глас.

Надникнах отново над ръба на рафта. Една мургава жена, висока поне колкото русата, но по-възрастна, едра и мускулеста, се приближаваше с животинска увереност, вероятно влязла през задната врата на помещението. Черната й коса беше посребрена и не ми трябваше повече от секунда, за да разпозная жената от паркинга пред Маканали. Сърцето ми се разтуптя от вълнение. В края на краищата точно тя ни беше проследила, Мърфи и мен. Тя огледа двете групи младежи с кехлибарените си очи, които едва ли можеха да се нарекат кафяви.

— На това ли съм ви учила? — попита жената.

Били и Джорджия гледаха смутено пода. Останалите младежи заеха същите пози, като група малки деца, планиращи да излизат навън след часа за лягане.

— Това не е игра. Някой ме проследи до тук. Те са по петите ни. Ако допуснете грешка сега, ще я заплатите с живота си — каза жената, обхождайки членовете на групата.

Проверих отново компаса.

Стрелката се колебаеше синхронно с движенията й, но сочеше винаги към нея. Сърцето ми се качи в гърлото. Наблюдавах тази жена и нейната почти животинска виталност, заповедническото й поведение и сила на волята. Тази жена, помислих си аз, може да е убиец. И освен това бе разбрала, че е проследена. Как? Как по дяволите беше усетила, че я следвам?

Погледнах отново към нея, но веднага разбрах, че зорко се вглежда в плътните сенки зад рафтовете, и се скрих. Един от младежите се опита да каже нещо, но тя му даде знак с ръка да мълчи. Видях, че ноздрите й се разшириха, докато вдишва през тях, и веднага след това направи една стъпка към мен. Затаих дъх и не се и опитах да се наведа по-надолу зад рафтовете от страх, че и най-малкото движение може да ме издаде.

— Хванете се за ръце — заповяда жената. — Веднага!

След това се обърна към фенера на пода и го загаси, хвърляйки помещението в пълен мрак.

Последва някакво смутено шепнене, едно заповедно изсъскване на жената и след това пълна тишина, нарушавана само от шума на стъпките по плочките назад към дъното на магазина. Те се измъкваха. Аз се изправих заслепен и тръгнах край рафтовете след тях, колкото можех по-бързо.

Това едва ли беше най-разумното решение, но не можех да им позволя да изчезнат. Заклинанието, което направих на моя компас, едва ли щеше да изтрае достатъчно дълго, за да мога отново да открия жената, камо ли някой младеж от групата. Исках да ги проследя, да си запиша регистрационните номера на колите, въобще да намеря каквото и да е, което да позволи на Мърфи да ги пипне, след като те избягат.

Не прецених добре крачките си и се блъснах в стената на края на стелажите. Изсъсках от болка и веднага се насочих към тях, следвайки ги по звуците в мрака, в който самият аз се криех. Бих могъл да си светна, но след като аз не виждах нищо, никой не би могъл да стреля по мен. Придвижвах се много внимателно, слухтейки и следвайки шумовете.

Получих предупреждение само за секунда — драскането на нокти по старите плочки — след което нещо едро и космато се блъсна в краката ми под коленете и ме събори на пода. Извиках и замахнах със стрелящата пръчка като с бейзболна бухалка. Почувствах как тя здраво се стовари върху нещо твърдо и кокалесто. Последва едно ръмжене, дълбок животински рев и някой измъкна пръчката от ръката ми и я захвърли далече. Тя изтрака глухо на пода. Пуснах компаса, извадих пистолета, изправих се на крака и заотстъпвах назад, превръщайки страха си в безмълвно предизвикателство.

Застанах за миг неподвижно, без да виждам нищо, дишайки тежко, с пистолет в ръката. Ужасът караше сърцето ми да бие учестено и както винаги гневът дойде веднага след страха. Бях вбесен от това нападение. Разбира се, имах готовност, че някой ще се опита да ме спре, но създанието, което ръмжеше срещу мен в тъмнината, ме беше изплашило повече, отколкото бях очаквал.

В следващата минута нищо не се случи и не можах нищо да чуя. Бръкнах под ризата си и извадих сребърния пентаграм, завещан от майка ми. Неговата вписана в окръжност петолъчна звезда символизираше реда, симетрията и равновесието на силите. Съсредоточих волята си върху него и той започна да свети със слабо и меко сияние — далече от ярката, ослепителна светлина, която се поражда, когато насочиш волята си срещу създания, излезли от Небивалото, но напълно достатъчна, да ме направлява. Придвижих се към задната част на помещението, където бях обвит от синьо-бялата лунна светлина.

Определено беше много глупаво да продължавам напред, но аз бях достатъчно вбесен, за да се запътя през задната стая на универсалния магазин, докато пред мен не се появи тъмното очертание на задния вход. Насочих се към него и се запрепъвах в предмети, които не можеха да се видят на слабото сияние на амулета, гневно ги изритах настрани, докато най-сетне излязох на алеята зад старото здание, вдъхнах дълбоко чист въздух и можех отново да различавам неясни форми и цветове.

В този миг нещо тежко ме удари отзад и ме събори на земята, а камъчетата на чакъла се забиха в кожата ми през ризата. Концентрацията ми изчезна и заедно с нея и светлината от амулета. Усетих нещо твърдо и метално да се опира в тила ми, нечие коляно притисна гърба ми и един женски глас изръмжа:

— Хвърли пистолета или ще ти пръсна главата.