Джим Бъчър
Безумна луна (4)

Глава 4

Зад решетките? — казах аз. — В затвора? По дяволите, Мърфи. Кога смяташе да ми кажеш?

Тя ми хвърли един намръщен поглед, а лицето й се осветяваше от фаровете на колите в отсрещното платно.

— Моля те, Хари, само не започвай сега. Достатъчно неприятности си имах цял месец.

Дузина въпроси се запрепъваха из устата ми, но само един успя да се промъкне с виене:

— Защо не ми се обади за другите убийства през миналия месец?

Мърфи се съсредоточи върху пътя.

— Исках. Повярвай ми. Но не можех. В комисията за вътрешно разследване започнаха да ме разпитват за това, какво се е случило с Виктор Селс и Джони Марконе през пролетта. На някого му дошла идеята, че съм в съдружие с Марконе. И съм спомогнала за убийството на неговия конкурент и за ликвидирането на бандата на Третото око. Започнаха здраво да се ровят в тези събития.

Усетих внезапен пристъп на вина.

— Защото ставаше дума за мен. Ти извади заповед за арестуването ми, а след това я отмени. И след като всичко приключи, тръгнаха едни слухове за мен и Марконе…

Мърфи стисна устни и кимна.

— Да.

— И ако беше ми се обадила, това щеше само да налее масло в огъня.

Почесах се по челото. Същите, които разследваха Мърфи, щяха сигурно да се занимаят по-обстойно и с мен. Тя ме е защитила. Въобще не бях допуснал, че слуховете, които Марконе беше разпространил, може да имат отношение към друг, освен към мен. Има още да учиш, Хари.

— Едно е сигурно, Дрезден, ти не си глупав — потвърди тя. — Понякога малко наивен, но не и глупав. Комисията не можа да изрови нищо, но има достатъчно хора, които са убедени, че аз съм замесена, и заедно с тези, които ме мразят, могат добре да ме прецакат, ако им се удаде възможност.

— Затова не реагира на постъпката на агент Бен — досетих се аз. — Опитваш се да успокоиш нещата.

— Точно така — каза Мърфи. — Ще ме разчекнат от главата до петите, ако разберат, че нарушавам правилата, още повече ако вляза в свада с някой от агентите на ФБР. Повярвай ми, Дентън може да се държи като мижитурка, но поне не вярва, че съм замесена. Той играе честно.

— И в този момент започнаха убийствата?

Вместо да ми отговори, тя се престрои в бавната лента и намали скоростта. Аз почти се обърнах към нея, за да мога да я наблюдавам. Точно в този миг забелязах фаровете на един автомобил, който се промъкна сред другите коли и зае същата лента зад нас. Нищо не казах на Мърфи, но продължих да следя колата с крайчеца на окото си.

— Точно така. Убийствата в стил Лобо^[1]. Започнаха миналия месец, точно един ден преди пълнолуние. Най-напред една двойка от някаква оргия на „Рейнбоу бийч“ бяха разкъсани на парчета. Всички си помислиха, че е нападение на животни. Странно, но знаеш ли? Така или иначе, си беше странно и затова дадоха случая на мен.

— Ясно — казах аз. — После?

— Следващата нощ беше една стара госпожа, която минавала край Уошингтън Парк. Убита по същия начин. А това вече не е нормално, нали? Нашите съдебни експерти не можаха да открият нищо полезно и затова се обърнах към ФБР. Те имат възможности, които ние не притежаваме. Високотехнологични лаборатории и тям подобни.

— И изпуснаха духа от бутилката — отгатнах аз.

— Нещо такова. Криминалните експерти на ФБР, онова червенокосо момче е от тях, откриха някакви особености в захапката на нападателя. Не съвпадала с истинската захапка на вълците и кучетата. Казаха, че и отпечатъците от лапите са също странни. Не съвпадали с вълчите. — Тя потрепери. — Тогава започнах да си мисля, че е нещо друго. Сещаш ли се? Те допуснаха, че някой се опитва да наподоби вълк, да изглежда като нападение от вълк. По тази причина започнаха да наричат убиеца Лобо.

Кимнах намръщено. Фаровете бяха все още зад нас. Тогава ми хрумна да попитам:

— Помисли ли да им кажеш истината? Че тук може да е намесен върколак?

Мърфи се подсмихна.

— Няма начин. В бюрото наемат само хора с консервативно мислене. Те не вярват в призраци, таласъми и всичко останало, заради което те търся. Смятат, че убийствата са дело на някаква секта или на банда психопати. Направили са си оръжия от вълчи зъби и лапи и оставят символични отпечатъци наоколо. Така обясняват всичките следи и улики. Накарах Кармайкъл да те потърси, но телефонният ти секретар го информирал, че си се отзовал на повикване в Минесота.

— Да, някой беше видял нещо в едно езеро — потвърдих аз. — Какво стана след това?

— Адът се стовари върху нас. Трима скитници в Бърнам Парк следващата нощ, но те не бяха само мъртви, а направо направени на дреб. По-зле от мъжа тази вечер. А през последната нощ на пълнолунието — един възрастен мъж пред магазина за алкохол. Следващата нощ някакъв бизнесмен и неговият шофьор бяха разкъсани в подземен гараж. На всичкото отгоре онези от комисията ми дишаха във врата. И наблюдаваха всичко.

Тя поклати глава, правейки гримаса.

— Последните жертви. Всички останали са били на открито и в лошите квартали на града. Бизнесменът в подземния гараж не се вписва в картината.

— Да — каза Мърфи. — Джеймс Хардинг III. Един от последните истински индустриалци. Той и Джони Марконе са партньори в някакъв строителен проект на северозапад.

— А тази вечер жертвата отново е свързана с Марконе.

— Да — кимна Мърфи. — Не съм сигурна кой вариант е по-ужасен. Да се мисли, че убийствата са в резултат на нападения на животни, че са дело на банда психопати, въоръжени с вълчи зъби, или че са извършени от организирани върколаци. — Тя се изсмя притеснено. — Да, господин съдия, жертвата е убита от върколак!

— Прав ли съм, че след пълнолунието настъпи затишие?

Мърфи кимна.

— Комисията за вътрешно разследване не стигна до окончателни изводи и нищо друго не се случи. Никой не беше убит. До тази вечер. А ни предстоят още четири ясни нощи с пълнолуние, ако убийствата са свързани с него.

— Сигурна ли си, че убийците са повече от един? — попитах аз.

— Да — каза Мърфи. — Следите от ухапване или както казва агент Дентън, следите, наподобяващи ухапване, са причинени от три различни оръжия. Според хората от лабораторията убийците са няколко, но криминалистите не са съвсем сигурни.

— Освен ако си нямаме работа с истински върколаци. В такъв случай всяка следа от ухапване съответства на различни зъби и трябва да търсим глутница.

Мърфи се опита да възрази:

— Няма начин обаче да се изправя пред тях и да им кажа точно това. Те ще забият последните пирони в ковчега на кариерата ми.

— Хм — казах аз. — Значи, наистина работата ти е застрашена?

Тя се намръщи.

— Само търсят причина да се отърват от мен. Ако не успея да заловя тези убийци, политиците ще ме обесят. След това ще им е лесно да скалъпят някакви обвинения в съучастничество или възпрепятстване на правосъдието. Вероятно ще се опитат да се отърват и от теб, Хари. Трябва да разкрием убиеца или убийците. Ако не, с кариерата ми е свършено.

— Разполагаш ли с някаква кръв или косми от местопрестъпленията? — попитах аз.

— Да, малко — каза Мърфи.

— А слюнка?

Тя ме погледна намръщено.

— В раните от зъби трябва да има слюнка.

Тя поклати глава.

— Дори да са намерили, никой нищо не е споменал. Освен това всичките тези проби са безполезни, ако нямаме заподозрян, за да ги сравним.

— Напротив, ще бъде от полза — поправих я аз. — Някой е оставил окървавена следа по прозореца, когато го е разбил и е минал през него. Това може да преобърне нещата.

Мърфи кимна.

— Да, това ще бъде чудесно. Добре, Хари. Знаеш вече какво става. Какво можеш да ми кажеш за върколаците?

Нацупих се за миг.

— Не много. Даже не съм ги изучавал особено задълбочено. Преди всичко мога да ти кажа какво не са. Дай ми време до утре сутринта и ще получиш подробен доклад за тях.

Когато Мърфи излезе от булевард „Кенеди“, погледнах отново през задното стъкло. Колата, която мислех, че ни следи, пое след нас.

Мърфи се намръщи.

— Сутринта? Не може ли по-скоро?

— Ще го имаш на бюрото си в осем. Дори и по-рано, ако сержантът ме пусне да вляза.

Мърфи въздъхна и потри очите си.

— Добре, чудесно. — Стигнахме до Маканали и тя спря зад синята ми костенурка. Колата зад нас също навлезе в паркинга. — За бога, Хари, не мога да повярвам, че си седим тук с теб и си говорим за върколаци, извършващи убийства в центъра на Чикаго. — Тя се обърна към мен с тревога в очите. — Нали не съм превъртяла?

Излязох от колата и се наведох към прозореца й.

— Не мисля така, Мърф. Не знам. Може би от ФБР са прави. Може това да не са върколаци. Понякога стават щури неща.

Отправих й половинчата усмивка, на която тя отговори с лека въздишка.

— Сигурно ще съм в кабинета си, Дрезден — каза тя. — Ще чакам доклада в осем сутринта.

След което излезе от паркинга и бързо обърна по улицата. Не влязох в костенурката. Вместо това наблюдавах колата, която ни беше последвала на паркинга. Тя зави в далечния му ъгъл, обърна обратно и се придвижи право към мен.

Шофьорът, забележителна жена с къдрава кестенява коса, тук-там със сребърни кичури, въобще не се обърна да ме погледне, когато премина покрай мен.

Проследих колата намръщено. Тя напусна паркинга, пое в обратната на Мърфи посока и изчезна от погледа ми. Това същата кола ли беше, която ни проследи по булевард „Кенеди“? Или само си въобразявам? Нахалството ми внушаваше, че жената в колата беше следила мен, но инстинктите ми и преди ме бяха лъгали.

Седнах в костенурката и се замислих за миг. Чувствах се виновен и отново малко дребнав. В мен е причината за неприятностите на Мърфи. Когато не й казах какво се случва през пролетта, я бях поставил в центъра на изключително съмнителни обстоятелства. Натискът, на който беше подложена, беше пак заради мен.

Някои биха определили отношението ми към жените като старомодно и мъжкарско. Държа се с тях като с дами. Обичам да им отварям вратите, да плащам сметката, когато имам среща, да им нося цветя, да им придържам стола — все такива неща. Бих могъл да го нарека кавалерско отношение. Но както и да го наричате, Мърфи беше дама, попаднала в беда. И тъй като аз я бях въвлякъл в неприятностите, редно беше и аз да я избавя от тях.

Това не беше единствената причина, поради която исках да преустановя убийствата. Бях ужасно изплашен, като видях в какво състояние е Спайк. Все още треперех — чиста и примитивна реакция на преживения първичен страх. Не бих искал да бъда изяден от животно и да бъда сдъвкан от създание с много остри зъби. Самата мисъл за това ме накара да се свия на седалката и да притисна колене до гърдите си, което е доста странна поза, като се имат предвид моят ръст и доста тясното купе на костенурката.

Това, което беше сполетяло Спайк, беше възможно най-бруталната и жестока смърт. Може да си я е заслужил. А може и да не е. Както и да е, той беше само една от разкъсаните жертви на създание, с което нормалните хора не би трябвало въобще да се сблъскват. Не можех да си стоя настрани и да не предприемам нищо.

Аз съм магьосник. Това означава, че притежавам сила, а силата и отговорността вървят ръка за ръка. Длъжен бях да използвам силата, която ми е дадена, там, където има нужда от нея. ФБР въобще не е подготвено да се справи с глутницата върколаци, които тази есен изяждат жертвите си насред Чикаго. Това е по-скоро работа за моя отдел.

Въздъхнах и се изправих на седалката. Бръкнах в джоба на шлифера за ключовете от колата и напипах парчето стъкло, увито в моята носна кърпичка.

Разгънах я внимателно и намерих в нея зацапаното с кръв стъкло.

Кръвта притежава сила. Мога да я използвам, да направя заклинание и то ще ме отведе обратно при човека, който е пролял кръвта. Мога да открия убиеца още тази вечер просто като оставя магията да ме заведе до него или до тях. Това трябваше да стане веднага. Кръвта все още не беше засъхнала напълно, но когато това се случи, ще ми бъде ужасно трудно да я използвам.

Мърфи ще се разсърди много, че го правя без нея. Тя ще допусне, че съм имал намерение да последвам следата още тази нощ и нарочно съм я оставил извън разследването. Но ако не последвам следата още тази нощ, ще пропусна шанса да спра убиеца, преди да изгрее луната.

Не ми трябваше много време да взема това решение. В края на краищата да се спасят няколко живота, беше по-важно от сръднята на Мърфи.

Затова излязох от костенурката и отворих багажника отпред. Извадих оттам няколко магьоснически приспособления — стрелящата пръчка, нова защитна гривна, и още нещо, без което никой магьосник не бива да излиза. Моят пистолет „Смит и Уесън Чийф Спешъл“, 38-и калибър.

Пренесох всичките тези неща до колата и извадих окървавеното парче стъкло.

След което направих магията.