Джим Бъчър
Безумна луна (24)

Глава 24

Не можеше да бъде по-лошо, помислих си аз. Свит в ъгъла, стиснал в ръка ключа като детско мече, без изход навън и със съзнанието, че магиите ми са изчерпани.

Странно, но това ме смущаваше много повече от предстоящата ми смърт. Много повече. Смъртта е нещо, което се случва на всеки — само дето настъпва по различно време. Знаех, че в крайна сметка ще умра. По дяволите, знаех дори, че ще умра по отвратителен начин. Но никога не съм си мислил, че магията ми ще се провали. По-точно никога не съм допускал, че аз ще я проваля. Бях се изчерпал и тялото ми не искаше да приведе в действие силите, които бях свикнал да командвам. Вероятно е трябвало да започна с нещо по-дребно, отколкото голямата и тежка телекинеза, но имаше достатъчно данни, че съм изгорил някаква вътрешна мрежа. И тя може дори да не се възстанови никога.

Това беше загуба на идентичност. Аз съм магьосник. Това е повече от професия и от титла. Магьосничеството е в корена на моето съществуване. Отношението ми към моята магия, начинът, по който я използвам, и нещата, които правя, ме определят, оформят и мотивират.

Докато смъртта танцуваше над бетонния под, си мислех такива неща и се вкопчвах в тях като моряк в потъващ кораб, който се опитва да не обръща внимание на бурята, която го е разрушила. От моето жалко скривалище отбелязвах странични детайли. Марконе се втурна към една от вратите на сервиза, но бе прикован долу от стрелбата на част от „Уличните вълци“. Хендрикс се присъедини към него и миг по-късно моторът на един камион изрева, блъсна вратата на автосервиза и излезе на чакълестия паркинг. Хендрикс стреля няколко пъти към сервиза от каросерията на камиона, а „Уличните вълци“ го обсипаха с куршуми, докато се отдалечаваше.

Истинската битка обаче се водеше между тях и агентите на ФБР.

Битката беше главно стрелба. Дентън беше въоръжен служебно с автомат, който приличаше на узи^[1]. С един откос той преряза трима от ликантропите, когато се показаха на вратата, и придружен от двата едри вълка, се втурна в тъмната му вътрешност. От сенките се разнесоха крясъци и диво ръмжене и чух, че още ликантропи загиват, разкъсани на парчета от огромните вълци, които преди това бяха агентите Бен и Уилсън. Паркър изкрещя някакви неразбираеми от ярост заповеди. Дентън извади от сакото си нов пълнител за автомата „узи“ и забелязах нещо на корема му, което запомних за в бъдеще, ако въобще имаше бъдеще.

Гледах убийствата и се криех, молейки се да се появи възможност да се измъкна през вратата, преди Дентън или Паркър да са ме открили. Това продължи цяла вечност. С някаква разумна част от мозъка си осъзнавах, че са само секунди, но ми се виждаха като дни. Бях ужасен, главата и тялото ми ме боляха и не можех да използвам магия, за да се предпазя.

Чух някакъв шум до глезена си и сърцето ми се качи в гърлото. Отдръпнах се рязко от мястото. Шумът продължи като непрекъснато драскане. Забелязах, че в този ъгъл подът е от груба пръст и натрошен бетон, а основата е дефектна. Драскащият звук идваше от долната част на стената, където пръстта се местеше и движеше.

Нещо се опитваше да си изкопае път под стената към сервиза, практически точно под мен. Почувствах вледеняващ страх, след което яд към това създание, което добавяше още към вече обилното ниво на адреналина. Стиснах импровизираното си оръжие и се наведох над източника, готов да го стоваря върху каквото и да се появи.

Забелязах го в полумрака и нямаше съмнения каква е формата му. Лапа, огромна кучешка лапа ровеше пръстта и копаеше тясна дупка под стената, възпрепятствана само от парчетата бетон на това място. Чувах животинските звуци отвън, задъхано, яростно скимтене. Каквото и да беше, искаше да си прокопае път навътре, и го искаше много силно.

— Изкопай това — измърморих аз и с всички сили стоварих ключа върху лапата.

Чу се вик на болка и лапата се отдръпна изпод ламаринената стена. Последва ръмжене и лапата се появи отново, но аз я цапнах с ключа и резултатът беше същият. Чух яростно ръмжене от другата страна на стената и изпитах прилив на задоволство, когато се наведох достатъчно близо до дупката и казах:

— Аха. Дай още и ще получиш същото отново.

Отвън се разнесоха някакви звуци, скърцане на чакъл и неповторимият равен глас на Тера:

— Магьоснико — изсъска тя, — спри!

Примигнах изненадано и се наведох близо до дупката.

— Тера, ти ли си? Как разбра, че съм тук?

— Ти си единственият човек — изръмжа Тера, — който ще удари лапата, която се опитва да го измъкне от сигурна смърт. — Сепнах се от нова серия изстрели в отдалечената част на сервиза. — Ще им кажа да копаят отново. Не ги удряй по лапите.

— Те? — попитах аз. — Кои са те?

Тя не ми отговори. Вместо това ровещите звуци се подновиха. Погледнах през рамо към сервиза. Видях, че „Уличните вълци“ излизат бързо през вратата и дупката в нея, която Марконе беше оставил при бягството си. На светлината на изстрелите от автоматично оръжие видях, че Дентън се е изправил над тялото на някаква мършава жена и стреля в нея, очевидно за да бъде абсолютно сигурен, че тя никога повече няма да се изправи. Имах достатъчно време да разпозная лицето на Лана, сега обзето от болка, а не от кръвожадна страст. Тялото й подскачаше и се гърчеше, докато Дентън изпразни остатъка от пълнителя си в нея. След това отново настъпи мрак.

Ровещите звуци продължаваха при краката ми — и внезапно се прекъснаха с лай. През полуизкопаната дупка чух серия от разярени изръмжавания.

— Тера — прошепнах толкова високо, колкото ми стискаше, — какво става?

В отговор се чу само едно ръмжене, последвано от силен лай, който стигна до далечния край на сервиза.

Хвърлих се зад кутията с инструменти и купчината боклук навреме, преди ъгълът, в който се криех, да бъде претърсен от сноп светлина.

— Това е оная кучка — изръмжа Дентън. — Роджър, иди отвън.

Разнесоха се шепнещи звуци и усетих изтръпване по гръбнака си. След това един гърлен, чувствен женски глас измърка:

— Паркър е все още тук. И оня магьосник. Подушвам ги.

— По дяволите! — изръмжа Дентън. — Магьосникът знае прекалено много. Уилсън, иди да помогнеш на Роджър.

— А аз, скъпи? — каза женският глас и премина в дрезгав смях.

Агент Бен звучеше, сякаш бе имала прекалено много секс, дрога и рокендрол и беше жадна за още.

— Ти и аз оставаме тук. Ще покривам вратата. Подгони ги към мен.

Жената измяука доволно.

— Ела с мен — подкани го тя. — Промени се. Знаеш, че го обичам много. И колко е хубаво.

Можех да си представя как се издуват вените на Дентън.

— По-разумно е един от нас да покрива вратата.

Но в тона му звучеше силно нежелание.

— Майната му на разумното — измърка Бен. — Ела с мен. Промени се.

— Не за това сме тук. Не беше това уговорката.

Бен издаде още един подчертано сексуален звук.

— Вече няма значение. Опитай я — подкани го тя. — Опитай кръвта.

Светлината се залюля и се отклони от ъгъла, в който се криех.

Поех риска да погледна. Агент Бен, опръскана с кръв, стоеше пред Дентън, осветена от падналото му на пода фенерче. Беше свила три пръста и ги пъхна между устните му. Дентън трепереше и очите му бяха свити и затворени. Той смучеше пръстите й, и в движението му имаше нещо застрашително еротично. Един от огромните зверове, предполагам Уилсън, стоеше наблизо и ги наблюдаваше с блеснал поглед.

Дентън издаде някакво ръмжене, хвана посивялата грива на Бен и наведе главата й назад така, че да може да изпие и оближе кръвта по нейното гърло. Тя се смееше и извиваше към него, огъвайки бедра с нетърпеливи движения.

— Променяй се — стенеше тя. — Хайде, променяй се.

Чу се някакъв радостен рев и с внезапно движение Паркър изникна от мрака. Едната му ръка висеше безполезна, а в другата стискаше голям нож. Блесналите му очи светеха с неистов гняв. Дентън и Бен го погледнаха, след това бръкнаха в пазвите си, трепнаха и се превърнаха в двойка кошмарни по размер вълци. Очите им светеха в заобикалящия ги мрак, челюстите им бяха разтворени и разкриваха увисналите им езици и ужасни зъби. Паркър се хвърли напред, развял мазната си коса, а трите вълка скочиха върху него.

Сцената, която се разигра, ме привлече по някакъв перверзен начин. Вълците погребаха Паркър под цяла планина от зъби, козина, кръв и абсолютен бяс. Той изпищя, ножът му изхвръкна настрани от ръката и падна с въртене недалече от мен. Паркър се опитваше да се бие, бореше се и риташе, но това беше безнадеждно. Имаше пръски от кръв, той изкрещя отново, след което млъкна.

И тогава започнаха да го ядат. Отхапваха големи парчета мускули и ги поглъщаха, късаха дрехите му, за да разкрият още месо. Ръмжаха и се блъскаха, а един от мъжките се качи върху женската, докато тя продължаваше да разкъсва тялото, заровила муцуна в коремните мускули, за да стигне до жизнените органи. Ако имах нещо в стомаха си, сигурно щях да го изпразня на бетонния под.

Вместо това се обърнах обратно към полузавършената дупка в пода и започнах панически да я разширявам с моя ключ. Не исках да съм следващото ястие в менюто.

Отвън долиташе лай и ръмжене и аз успях да разширя дупката достатъчно, за да мога да се промъкна през нея. Прилепих се към пода и изпълзях като червей през пръстта, а вълнистата ламарина драскаше гърба ми и нараненото рамо ме заболя отново.

Измъкнах се на открито и се оказах на една алея зад сервиза, слабо осветена от далечна улична лампа.

Навсякъде имаше вълци.

Три, по-дребни от тези, които видях преди, бяха заобиколили един голям червеникавокафяв звяр с големи уши като на прилеп. Козината на големия вълк беше опръскана с кръв, а два от по-дребните лежаха наблизо и виеха болезнено, едва мърдайки, и козината им беше потъмняла от кръв. Тера беше част от пръстена около големия звяр, стройна и гола, хванала по една желязна тръба във всяка ръка. Когато едрият вълк се насочваше към един от тях, останалите го доближаваха, а той се въртеше с разтворени челюсти, опитвайки да повали някой от заобикалящите го.

— Не бързай, магьоснико — изръмжа Тера, без да ме погледне.

Изправих се на крака с ключа в ръката и поклатих глава, за да се отърся от студената пот.

— Тера! — казах аз. — Трябва да се махаме оттук. Дентън и останалите всеки момент ще дойдат.

— Тръгвай! — отговори тя. — Иди да помогнеш на Макфин. Ние ще ги задържим.

Големият червеникав вълк се хвърли към нея, но тя отстъпи назад и хладнокръвно остана на косъм разстояние от зъбите му. Нанесе му силен удар по носа с такава скорост, каквато аз не можех да си представя, и изръмжа презрително. Трите дребни вълка се спуснаха към големия звяр и той се обърна към тях, за да ги прогони. Един от тях не беше достатъчно бърз, не можа да избегне напълно челюстите му и изръмжа.

— Не можете да ги спрете всичките — казах аз. — Има още три като този.

— Има цяла глутница наоколо — каза тя и посочи с глава към ранените вълци, — ние не изоставяме нашите.

Изругах вкиснато. Имах нужда от Тера. Тя можеше да потвърди всичко, да ми помогне да се оправя с фактите, за да съм сигурен, че ще разбера какво се случва. Тя ми предлагаше да жертва живота си за мен, да остане и да се заеме с Дентън и останалите толкова дълго, колкото тя и подобните на нея успеят. Аз обаче бях видял прекалено много смърт тази вечер.

И внезапно се вбесих много повече, отколкото бях уплашен. Прекалено дълго ме подхвърляха наоколо и ме третираха като багаж или като част от менюто. Твърде дълго бях бродил в мрака, безпомощен и неефикасен. Прекалено много хора бяха наранени и пострадаха заради магическите създания на нощта, все неща, с които би трябвало да мога да се справя. В момента за мен нямаше значение, че не мога да използвам заклинанията си срещу тях. Може да не разполагах с никаква магическа способност, но това не ме правеше по-малко магьосник и по-малко мъдър. Там е истинската сила на магьосника.

Аз знаех някои неща.

А знанието е сила.

И заедно с нея идва отговорността.

Всичко това направи нещата твърде прости. Стиснах ключа в ръка, поех дълбоко въздух и се хвърлих върху гърба на големия вълк. Той ме усети, завъртя се с невероятна бързина и ме пресрещна във въздуха. Повали ме на земята и насочи челюстите си към гърлото ми. Чух, че Тера изпищя и заедно с останалите вълци се приближиха, но беше невъзможно да стигнат до него, преди да ме убие. Не беше в това работата.

Пъхнах ключа между челюстите на вълка и усетих как един от зъбите му одраска пръста ми. Изръмжа и изскубна ключа от ръката ми. Той отлетя надалече и големият звяр се обърна към мен с блеснали очи.

Имах време подробно да наблюдавам всичко това. Силата и бързината му бяха направо шокиращи. Беше огромен, пъргав и не успях да си кажа молитвата. Далечните светлини хвърляха отблясъци върху зъбите му, когато той се приготви да ги забие в гърлото ми.