Джим Бъчър
Безумна луна (23)

Глава 23

Стиснах зъби и ритнах с крака. Лентата около глезените ми поддаде, но беше твърде късно да направя нещо повече. Нямах време да се извъртя и да хукна, но поне направих едно движение. Едно от нещата, които правите, преди да умрете, предполагам.

— Господин Хендрикс — разнесе се нечий много твърд и спокоен глас, — ако господин Паркър не остави щангата след една-две секунди, моля, застреляйте го.

— Да, господин Марконе — отговори боботещият бас на Хендрикс.

Погледнах надясно и видях Джони Марконе — Джентълмена, застанал до вратата, облечен със своя сив италиански костюм. Хендрикс стоеше пред него и малко встрани, облечен в много по-евтин костюм, и държеше в месестите си лапи пушка „помпа“ с къса цев и преработена пистолетна дръжка. Зейналата черна паст на цевта сочеше точно към главата на Паркър.

Паркър обърна глава към Марконе едновременно с мен. Стисна челюсти и очите му се свиха до гневни цепки. Премести тежестта на тялото си от единия на другия крак, като че се готвеше да захвърли щангата за гуми.

— Господин Паркър, това е пушка дванайсети калибър, предназначена за улични размирици — каза Марконе. — Запознат съм много добре с вашата особена устойчивост по това време на месеца. Оръжието на господин Хендрикс е заредено с тежки куршуми и след като няколко изстрела откъснат буквално килограми плът от вашето тяло и разкъсат повечето ви вътрешни органи, съвсем сигурен съм, че ще загинете. — Марконе се усмихна много любезно, докато Хендрикс щракна предпазителя на пушката и застана с разтворени крака, сякаш се готвеше да стреля и да го повали. — Моля — каза Марконе, — оставете щангата за гуми.

Паркър погледна обратно към мен и ясно видях звяра да беснее в очите му, сякаш искаше да извие и да се окъпе в кръв. Това ме ужаси и вътрешностите ми бяха сковани от леден хлад, който проникна чак до слабините. В него имаше повече ярост и бяс, отколкото в останалите членове на „Уличните вълци“. Тяхното собствено безумно излизане извън контрол изглеждаше като детско избухване в сравнение с това, което видях в очите на Паркър.

Но той се контролираше. Смъкна бавно ръка и се отдалечи на две стъпки от мен, а аз въздъхнах облекчено. Не бях мъртъв. Все още. Ритникът ми не беше отхвърлил напълно одеялото от мен и аз продължавах да седя, опрян на гредата. Те не знаеха, че съм се освободил под грубата вълнена завивка. Не беше кой знае какво предимство, но беше единственото, с което разполагах. Трябваше да намеря начин да го оползотворя, и то бързо.

— Хората ми пристигат — изръмжа Паркър. — Ако опитате още с тези тежки заплахи, ще накарам да ви разкъсат.

— Те пристигат — съгласи се Марконе кротко. — Но все още ги няма. Странно как, но всичките им мотоциклети спукаха гуми. Имаме време да си свършим работата.

Чух стъпките му по бетонния под да се приближават към мен и го погледнах. Марконе срещна погледа ми без никакъв страх, мъж в разцвета на силите си, косата му леко посивяла на слепоочията, а безупречно ушитият костюм подчертаваше добре поддържаното му тяло въпреки напредването на годините. Очите му бях с цвета на избледнели доларови банкноти и непрозрачни като огледала.

— Здравейте, Джон — казах аз. — Пристигнахте навреме.

Марконе се усмихна.

— А пък вие имате особено поведение с хората, Дрезден — каза той, поглеждайки към смълчания Паркър с видимо удоволствие. — Трябва да прочетете една книга. Вече с голяма сигурност мога да предвиждам реакциите ви, но мисля, че това ще ви даде нов шанс.

— Шанс за какво?

— Днес получих едно телефонно обаждане — каза Марконе. — Някой си Харли Макфин успял да научи личния ми номер. Беше доста гневен. Каза, че знаел, че аз съм разрушил неговата окръжност и съм го накиснал, и щял да се разправи с мен тази нощ.

— Бих казал, че ще трябва да внимавате. Харли може да бъде много разрушителен.

— Знам. Гледах новините от Управлението тази нощ. Върколак ли е?

Примигнах.

— Как сте…

Марконе махна с ръка.

— Докладът, който сте изготвили за лейтенант Мърфи. За такива неща трябва да се плаща и те да се копират отново и отново. Не беше трудно да се сдобия с едно копие и аз.

Поклатих глава.

— Парите няма да ви откупят от Харли Макфин.

— Така е — каза Марконе. — А моите родители, мир на праха им, не бяха в състояние да ми оставят нищо, още по-малко вещи от сребро, иначе бих опитал да се справя сам. Нямам представа кой му е казал, че аз съм му навредил, но е абсолютно ясно, че той е убеден в това. Което ме води отново при вас, господин Дрезден. — Той бръкна в джоба на скъпото си италианско сако и извади сгънат лист хартия — договорът, който бях видял преди. — Искам да сключа сделка с вас.

Погледнах го мълчаливо.

— Същите условия като преди — продължи Марконе. — В добавка ви обещавам, давам ви думата си, че ще се погрижа да се преустанови натискът върху лейтенант Мърфи. Имам приятели в кметството и съм сигурен, че ще може да се направи нещо.

Бях готов да го пратя по дяволите, но си прехапах езика. В момента бях в клопка. Ако хукна да бягам, Паркър вероятно ще ме настигне и разкъса на парчета. А ако той не успее, Марконе само ще ме посочи с пръст и мечокът Хендрикс ще ме повали с куршумите дванайсети калибър.

А Мърфи, въпреки неотдавнашните ни недоразумения, беше приятелка. Или е по-точно да се каже, че въпреки случилото се напоследък аз все още бях приятел на Мърфи. Да й помогна да запази поста си, да намаля натиска от страна на политиците — не беше ли точно това, което ме накара да се забъркам в тази работа? Няма ли да ми е благодарна за това?

Не, помислих си аз. Не така. Тя не би искала подобна помощ. Магията би могла да приеме. Но помощ с пари, натрупани от човешки страдания, подкупи и измами е нещо съвсем друго. Макар и да изглеждаше така в своя сив костюм, пригладена прическа и грижливо поддържани ръце, Маркони не беше добър човек.

Моите ръце също не бяха чисти — но поне бяха свободни. Положението беше отчаяно и ставаше още по-лошо, докато чаках. Може би ще успея да извадя достатъчно магически сили, за да се измъкна от това.

Поех си въздух и се съсредоточих върху купчината разпилени инструменти и метални части върху един работен плот на шест метра встрани. Събрах нишките на волята си и усетих, че напрежението се покачва и се изкривява по някакъв неуловим начин, което никога не беше ми се случвало. Съсредоточих се върху целта си, върху устрема, който трябва да захвърли тези инструменти и части върху Марконе, Паркър и Хендрикс като безброй куршуми, и се молех да не бъда закачен от тях случайно и да бъда убит и аз. Нарушавах Първия закон на магията, ако някой от тях загине, и ще трябва да се разправям с Белия съвет по-късно, но кълна се в небесата, не исках да умра на този бетонен под.

Главата ми туптеше, но аз пренебрегнах болката, фокусирах се и извиках:

— Vento servitas.

Енергията, която бях събрал, се изплъзна от мен. Инструментите подскочиха и издрънкаха на мястото си — и всичко застина отново.

Пламъци избухнаха зад очите ми. Болката беше заслепяваща, аз поех дъх и наведох глава, борейки се да не падна на една страна и да покажа, че съм се освободил от скоч-лентата. О, небеса, болеше ме ужасно и стиснах зъби, за да не заплача. Гърдите ми се повдигаха и спускаха в опит да поема достатъчно въздух.

Примигнах през сълзи и се изправих отново срещу Марконе. Не можех да му позволя да види моята слабост. Не исках да разбере, че магията ми се е провалила.

— Интересно — каза Марконе, поглеждайки към тезгяха, а след това отново към мен. — Вероятно сте работили прекалено много — подхвърли той. — Въпреки това предложението ми остава, господин Дрезден. Иначе, вярвам ще ме разберете, вашето благополучие не ме интересува и ще бъда принуден да ви оставя тук с господин Паркър и неговите съдружници. Ако не дойдете да работите за мен, вие ще загинете.

Погледнах към Марконе и поех дъх да изплюя едно проклятие срещу него. Да вървят по дяволите той и цялата миризлива банда паразити! Любезни и ухилени копелета, които не ги е грижа за хората, чийто живот са съсипали и разбили, стига само бизнесът им да върви нормално. Ако трябва да загина тук, ще прокълна Марконе така, че най-страшните истории, които сте чували, ще изглеждат приятни сънища.

След това погледнах към Паркър, който наблюдаваше Марконе с подозрение, и премълчах проклятието си. Наведох глава да скрия лицето си. Беше ми хрумнала една идея.

— Той ще умре при всяко положение — изръмжа Паркър. — Той е мой. Въобще не е ставало дума да си тръгне с вас.

Марконе стоеше с ледена усмивка на устните.

— Не се захващайте с мен, Паркър — каза Марконе. — Ще взема каквото искам. Последен шанс, господин Дрезден.

— Това не влизаше в сделката — каза Паркър. — Той ми трябва. Ще го убия, преди да го вземете.

Паркър изви едната си ръка зад гърба, сякаш се почесваше. Погледнах край него към вратата на офиса и видях, че Сплескания нос се е свил под прикритието на вратата, напълно незабележим. Прекрасно.

— Няма нужда да се притеснявате, Паркър — каза Марконе със задоволство. — Той няма да приеме предложението ми. Предпочита да умре.

Вдигнах глава и доколкото можех, запазих неутрално изражение.

— Дайте ми писалка! — казах аз.

Марконе зяпна, а аз изпитах огромно удоволствие да видя изненадата на лицето му.

— Какво? — изненада се той.

Произнесох ясно всяка дума.

— Дайте ми писалка, за да подпиша договора. — Погледнах настрани към Паркър и продължих по-високо. — Готов съм на всичко, само да се махна от тези животни.

Марконе ме погледна за миг, след което посегна към джоба си. Виждах очите му и как оглежда внимателно изражението ми. В главата му скоростите се въртяха на високи обороти, докато се опитваше да проумее какво правя.

Паркър нададе внезапен яростен вик и захвърли щангата към Хендрикс, който се отклони на една страна, много бързо за човек с неговите размери, и вдигна оръжието си. Вратата на офиса рязко се отвори и Сплескания нос се хвърли върху едрия мъж. Двамата паднаха на бетонния под, борейки се да докопат пушката.

— Магьосникът е мой — изви Паркър и скочи срещу Марконе, който се изви като змия в скъпия си костюм и извади в ръката си един крив нож.

Той го размаха в дъга, която бе последвана от струя кръв от китката на Паркър и ликантропът започна да вие.

Аз скочих и хукнах като луд към вратата. Краката ми се клатеха и равновесието ми не беше добро, но все пак се движех отново и си помислих, че имам шанс да се измъкна навън. Зад мен отляво се разнесе ревът на пушката и червени, мокри капки покриха едната стена чак до тавана. Не спрях да видя кой е убит и дръпнах вратата.

Агент Филип Дентън стоеше на метър и половина от мен под студения есенен дъжд. Вените на главата му пулсираха и късата му коса беше мокра от влагата. До него стоеше шишкавият агент Уилсън в своя измачкан костюм и лъскава гола глава, а там беше и стройната, свирепа на вид жена — Бен — и под светлината на уличните лампи чувствените й устни се оголиха в някакво изненадано ръмжене.

Дентън примигна и присви сивите си очи.

— Магьосникът не бива да избяга — каза той спокойно и кратко. — Убийте го!

Очите на Бен блеснаха и тя изсъска нещо, пъхайки ръка под сакото си. Уилсън направи същото движение. Спрях полета си напред, паднах и хукнах обратно към зданието.

Но вместо да извадят пистолети под саката си, те внезапно се промениха. Стана много бързо, не както го показват на кино. В един миг имаше две човешки фигури, само след миг се появиха два огромни вълка, единият със сивата козина на Бен, а другият с кафява грива в цвета на оредялата коса на Уилсън.

Те бяха огромни, поне метър и двайсет дълги и достигаха на височина до кръста ми, без да се брои опашката. Напълно човешките им очи блестяха, както и оголените им зъби. Дентън застана между тях и очите му светнаха от някаква дива радост, след което изсъска и посочи с ръка към мен. Сякаш тласнати от това движение, вълците се хвърлиха напред.

Аз се метнах назад и треснах вратата след себе си. Чу се тежко тропане, когато те се блъснаха в нея. Забелязах някакво движение отдясно и легнах долу, миг преди Хендрикс да натисне спусъка. Пушката изригна пламъци, придружени със силен рев, и проби във вратата зад мен дупка с размерите на главата ми. Чувах също Паркър да ръмжи някъде отзад в мрака, промъкнах се напред, зад каросерията на някаква кола и хукнах наведен към задния край на сервиза.

Отвън се разнесе гърмежът на десетина двигателя и острите звуци на изстрели. Явно, „Уличните вълци“ се бяха върнали.

Запрепъвах се в мрака, като се опитвах да не вдигам шум, за да не дам шанс на някой да стреля по мен. Вратата рязко се отвори и нахлу поток от слаба светлина, която не ми помогна много. Чуха се виковете на много хора.

Стигнах до задния ъгъл и се свих там. След това грабнах нещо, което се оказа кутия с инструменти. Извадих от нея тежък гаечен ключ и го стиснах здраво в ръка. Бях сам. Болеше ме много, че бях използвал твърде много от магическите си сили, докато бях под влиянието на отварата, и нищо не беше ми останало за хвърляне сега. Освен ключа в ръката ми, бях напълно обезоръжен. Навсякъде в сервиза около мен кънтяха изстрели, викове и удари на месо, докато животните се бореха за контрол върху джунглата. Беше само въпрос на време някой от тях да се спъне в отслабения и изтощен магьосник, наречен Хари Дрезден.

Нека някой ми каже сега: „От трън, та на глог“.