Джим Бъчър
Безумна луна (15)

Глава 15

И ето че насред гората някакъв полугол луд кресльо се опитваше да ме удуши, а наблизо висеше, закачена на въже, една върколачка. Огнестрелната рана ме болеше ужасно, а челюстта, която моята приятелка от полицията беше ударила, тъпо пулсираше. Имал съм и по-лоши дни. Това е предимството да си магьосник. Винаги можеш да си кажеш съвсем честно, че нещата могат да бъдат и по-зле.

Престанах да се съпротивлявам на човека, който ме душеше. Вместо това хванах китката му и се приготвих да извърша нещо съвсем безумно.

Магията е един вид енергия. Тя придобива форма под действието на човешките мисли, емоции или въображение. Мислите определят формата — а думите помагат да се дефинират мислите. Затова магьосниците използват думи, за да произнесат своите заклинания. Думите осигуряват известна предпазна изолация, докато енергията на магията кипи в мозъка на този, който произнася заклинанието. Ако използвате думи, с които сте свикнали или са много близки до вашите мисли, но ви е трудно да ги разграничите, тогава изолацията е много тънка. Затова повечето магьосници използват думи от древни езици, които не познават много добре, или просто създават безсмислени думи и им придават определено значение, за да постигнат желания ефект. По този начин мозъкът на магьосника получава допълнителна защита срещу магическите енергии, които бушуват в него.

Естествено, можете да правите магия без помощта на думите. Ако не се страхувате, че малко ще ви заболи.

Призовах волята си и това, което беше останало от страха ми, и ги насочих към това, което исках. Пред погледа ми заплуваха цветни точици. Мъжът върху гърба ми ръмжеше и отправяше някакви нечленоразделни закани, а разпенената му слюнка се стичаше отстрани по лицето ми. Другата му половина беше притисната върху изсъхналите листа и пръстта. Започна да ми причернява.

Тогава стиснах зъби и освободих волята си във внезапен прилив на енергия.

Случиха се две неща. Най-напред през мозъка ми препусна бляскава, дива и шумна мисъл. Очите ми се изпълниха с цветове, а ушите — с призрачни звуци. Сетивата ми бяха овладяни от безброй възприятия — острия аромат на земя и сухи листа, раздиращото драскане на крачетата на стоножката, дълбаеща кожата на ръката ми, усещането за топла слънчева светлина върху темето ми и още десетки други, които не можех да определя — все неща, които нямаха нищо общо с действителността. Те бяха ефектът от енергията, нахлула в главата ми.

Второто нещо беше, че цялото електричество, събрано във въздуха над мен, се спусна през пръстите ми, обхванали китката на нападателя, и по дължината на ръката му се съсредоточи в неговото тяло. Той се сгърчи конвулсивно върху гърба ми и силата на собствената му реакция го отхвърли от мен по гръб върху листата. Той се мяташе и риташе, а лицето му се разкриви в изражение на шок и страх.

Поех си въздух, все още замаян и шокиран, и успях да се изправя на крака само за да се облегна на едно дърво. Сгушен до него, наблюдавах как конвулсиите на моя нападател отслабват и той постепенно изпадна в пълна парализа. Гледаше към небето с отворена уста и само гръдният му кош се повдигаше и спускаше.

Огледах човека малко по-подробно. Беше едър. Наистина много едър, висок почти колкото мен, но два пъти по-широк. Беше облечен единствено с отрязани джинсови шорти и те видимо му бяха тесни. Външният му вид беше „подчертано мъжествен“, с космати гърди и мускули на професионален борец. Косата и брадата му бяха посивели и бръчките по лицето издаваха, че вероятно е минал четирийсетте. Най-показателни ми се сториха очите му. Те излъчваха зеленикави отблясъци, подивели като на преследвано животно, и макар че беше прикован към небето, погледът му беше натежал от прекалено много ужасни познания. Не е било лесно да се живее с такова проклятие.

Чу се някакъв стържещ шум, последван от глухо тупване, и аз видях, че примката на Макфин беше празна и се люлееше напред-назад. Огледах тревата под нея и открих, че безформената фигура там се бе превърнала в дългокраката Тера Уест с нейните спортни дрехи. Изправи се на крака и за миг се озова до Макфин. Дишаше учестено, а погледът й беше мътен и зареян.

— Макфин — каза тя. — Макфин. Ти си го убил — изръмжа тя и се вторачи в мен, но сега очите й блестяха от кехлибарен гняв.

Кълна се, че видях как лицето й започва да се променя и оголените й зъби започват да приличат на кучешки. Може би магията изкривяваше възприятието ми или просто беше примитивна реакция на това, че Тера скочи на крака и се втурна към мен с ръмжене. Смъртта надничаше от очите й.

Не бях бит на два пъти, прострелян и почти удушен, за да позволя на някаква си върколачка да ме изненада. Събрах уморения си и все още замаян дух и насочих към нея здравата си ръка с въртеливо движение на китката.

— Vento giostrus!^[1] — протръбих аз.

Вятърът се спусна от дърветата и се завихри в кръг, повдигайки със себе си листа, клечки и малки камъчета. Миниатюрният циклон повдигна впусналата се в атака Тера от земята поне на десет метра и я запрати сред колоните на един бор. Наоколо се разхвърча дъжд от камъни и клони и се наложи да си търся прикритие зад един дънер.

Много неудобно. Бях създал повече вятър, отколкото исках. Това е опасността при подобно извикване, при внезапните импровизирани магии контролът върху тях е понякога труден. Единственото ми желание беше Тера да бъде завъртяна и да тупне долу на задника си.

Вместо това по дънера се блъскаха камъни и тракаха оглушително. Вятърът разлюля дърветата, прекърши клони и превърна половин тон прах и мръсотия в задушлив облак.

Той утихна за половин минута, а аз се задушавах и кашлях от прахоляка. Надникнах зад дънера, за да видя какво е станало.

Дърветата бяха оголени от есенните си цветове в район около петнайсетина метра в диаметър и само голите им клони стърчаха все още. Там, където кората е била чуплива или суха, вятърът я беше обелил и сега се виждаше само светлата, лъскава сърцевина на дънерите. Листата по земята също бяха изчезнали, както и 15–20 сантиметра от горния слой на почвата — лудешка вятърна ерозия. По почвата сега стърчаха няколко току-що разровени камъка, виждаха се оголени корени и няколко изненадани земни червея.

Макфин беше седнал и очевидно се свестяваше от удара, който му бях нанесъл. Лицето му беше подпухнало и той се оглеждаше наоколо изненадано. Гърдите му се повдигаха и спускаха учестено.

Чу се някакво шумолене и можах да зърна Тера, която се свличаше към земята от клоните на бора. Тя тупна шумно и остана седнала да кашля и да се озърта озадачено с отворена уста. Погледна към мен и тихо се отдръпна на няколко сантиметра назад.

— Погледни го — изхриптях аз, вдигнах ръка и посочих към Макфин. — Той диша. Ще се оправи.

В главата ми всичко все още се въртеше след неосигурената ми магическа атака срещу Макфин. Усещах силната миризма на дивите цветя и на застоялата вода и бях напълно сигурен, че това, което се плъзга по дланта ми, са люспите на змия, а бляскавите, многофасетни очи, които плуват в периферното ми зрение, веднага изчезваха, щом се опитвах да ги видя. Опитах се да изхвърля всичко безсмислено настрани, да не му обръщам внимание, но беше много трудно да се различат фалшивите възприятия от истинските около мен.

Тера се изправи и се приближи до падналия мъж. Коленичи до него и го прегърна. Затворих очи и продължих да хриптя, докато виенето на свят малко се успокои. Съсредоточих се върху цялата болка, която усещах посред това объркване. Болките в рамото, в гърлото и челюстта ми послужиха за опора, нещо, което знаех, че е стабилно, макар и неприятно. Стегнах се и се концентрирах, докато повдигането и замайването малко понамаляха. Болката веднага ме захапа и не бях сигурен дали ми се искаше да не бях толкова замаян, но все пак отворих очи.

Макфин беше обгърнал с ръка раменете на Тера и тя го целуваше, като че ли искаше да го изпие. Почувствах се малко като воайор.

— Хм — казах аз, — може би е добре да се махнем от това открито място.

Те бавно се отдръпнаха един от друг и Тера му помогна да се изправи в целия си внушителен ръст. До него тя изглеждаше като малко момиче, но той се опираше на нея, когато се изправи. Огледа ме, а аз извърнах поглед. Нямах никакво желание да видя какво се крие вътре в него.

— Ким е мъртва — каза Макфин. — Нали?

Това не беше въпрос, но аз кимнах.

— Да. Миналата нощ.

Едрият мъж потрепери и затвори очи.

— По дяволите — прошепна той. — По дяволите.

— Ти нищо не можеше да направиш — каза Тера тихо. — Тя беше наясно с риска.

— А вие сте Хари Дрезден — продължи Макфин. Погледна обгарянията по китките си, там, където магията ми го беше ударила. — Съжалявам. Не видях, че Тера е с вас. Не знаех кой сте.

Вдигнах рамене.

— Няма нищо. Но нека да се махаме оттук. Последното нещо, което ни трябва, е да ни видят няколко колоездачи или хора, излезли да потичат, и да съобщят за нас в полицията.

Макфин кимна.

— Добре. Да тръгваме.

Тера ми хвърли един последен подозрителен поглед и се обърна към Макфин, за да му помогне да върви навътре в гората. Аз ги последвах.

Леговището на Макфин се оказа скрито под един земен насип, силно обрасъл с корените на старите дървета над него, които го поддържаха да не се срине като купчина кал. Малкото огнище с огън в него беше направено в задния край на насипа, добре защитено от външен поглед. Макфин се отправи към огъня и се настани до него. Залезът би обвил защитеното отвсякъде скривалище в плътен мрак, но засега то беше само сенчесто и закътано. Заради огъня бе топло и уютно. Нямах усещането, че се намираме едва на двайсет километра от третия по големина град в страната.

Все още неспокойна, Тера седна до Макфин. Аз си останах прав, макар че заради пулсиращата болка в рамото ми се искаше да се опъна в някакво легло, вместо да стърча посред малка, но истинска гора.

— Добре, Макфин — казах аз. — Искате да ви помогна. А пък аз искам да предотвратя гибелта на още хора. Но ми трябват някои неща от вас.

Той ме погледна пресметливо със зелените си очи.

— Не съм в положение да поставям условия, господин Дрезден. Ще ви кажа всичко, което ви трябва.

Кимнах.

— Отговори. Милиони отговори.

— Ще се мръкне след около два часа. А малко повече от час след това ще изгрее луната. Нямаме много време за въпроси.

— Предостатъчно — уверих го аз. — Защо сте тук?

— Тази сутрин се събудих на около осем километра оттук — каза Макфин. — Приготвил съм си няколко скривалища около града. Това е най-старото. Дрехите ми бяха мокри от влагата и единственото, което намерих, бе това.

Той посочи към джинсовите шорти.

— Помните ли какво сте направили?

В думите ми имаше известна острота, но поне не изтърсих: „Помните ли, че убихте Ким Дилейни?“. Кой казва, че не съм дипломат?

Макфин потрепери.

— Само отчасти — каза той. — Отделни неща. — Погледна ме и каза: — Нямах намерение да я нараня, кълна се.

— Тогава защо тя е мъртва?

Думите прозвучаха ясно и ледено. Тера ме погледна, но наблюдаваше и Макфин за отговор.

— Проклятието — каза той спокойно. — Когато се случи, когато се променя — били ли сте някога наистина бесен, господин Дрезден? Толкова бесен, че да загубите напълно контрол? Когато нищо не е важно за вас, освен да се подчините на своя бяс?

— Веднъж — казах аз.

— Тогава ще можете да ме разберете, поне отчасти — каза Макфин. — Обзема ме и нищо не остава, освен нуждата да убия някого. Да се подчиня на своя бяс. Опитах се да кажа на Ким, че окръжността няма да свърши работа, че тя трябва да бяга, но не искаше да ме послуша. — В гласа му се чувстваше безсилие и юмруците му се свиха. — Не искаше да ме послуша.

— Това ви е разочаровало — казах аз. — И когато сте се преобразили…

Той кимна.

— Така оцелях във Виетнам. Всички от моята рота загинаха, освен мен. Знаех, че пълнолунието наближава. И много ги мразех. Мразех войниците, които бяха убили моите приятели. Когато се промених, започнах да убивам наред и накрая не остана нито един жив в район от три километра.

Погледнах го продължително. Бях убеден, че ми казва истината. Че не запазва почти никакъв контрол върху себе си, когато се преобрази. Независимо от това си помислих, че когато той иска някой да загине, вероятно насочва чудовището в себе си в неговата посока, преди да загуби контрол.

Помислих си: „Внимавай да не засечеш Макфин в уличното движение“.

— Добре — казах аз. — А защо дойдохте точно тук, във Вълчата гора? А не в някое друго скривалище?

Той се ухили през пламъците.

— А къде другаде да отиде един върколак, господин Дрезден?

— Някъде, където не е толкова очевидно — отговорих му аз.

Макфин поклати глава.

— ФБР не вярват във върколаците. Те няма да направят връзка.

— Може би — съгласих се аз. — Но има по-умни хора от ФБР, които също ви търсят. Не мисля, че трябва да се застояваме тук.

Макфин ми хвърли един поглед, след което се огледа наоколо, като че ли търсеше преследвачи.

— Може и да сте прав — съгласи се той. — Но не мога да ида никъде, докато не престане да ми се вие свят. А и вие не изглеждате много добре.

— Ще се справя — казах аз. — Добре тогава. Откъде познавахте Ким Дилейни? Предполагам, от нейната екологична активност.

Лицето на Макфин пребледня при споменаването на името й, но кимна.

— Първоначално, да. Открихме талантите й още преди година. Тя ни разказа, че сте й помагали да овладее способностите си. Не пряко, но тя ми помагаше за Северозападния проход. Накрая, миналия месец я помолих за помощ.

— Защо?

Макфин погледна подозрително към Тера, след което към мен.

— Някой беше разрушил моята окръжност.

Приклекнах и се подпрях на коленете си.

— Някой е разрушил окръжността? В подземието?

— Да — каза Макфин. — Не знам кой е. Не си стоя често вкъщи. Открихме я счупена, когато слязохме долу миналия месец преди пълнолуние.

— И помолихте Ким да я поправи?

Макфин затвори очи и кимна.

— Тя каза, че може. Каза ни, че може да очертае нова окръжност, която ще ме задържи…

Прехапах устни.

— Миналия месец е трябвало да се срещнете с партньора на Марконе, нали? За да преговаряте по проекта?

— Аз не съм го убил — бързо отговори Макфин. — Той загина в нощта след пълнолуние. Тогава не бих могъл да се трансформирам и да го направя. А през другите две нощи взех всички мерки да съм далече от човешки същества. Не съм убивал никого през следващите две нощи. Бях сам.

— Вашата годеница може да го е направила — казах аз и хвърлих един поглед към Тера.

Тя ме погледна за миг и отвърна очи.

— Не е тя — каза Макфин ледено.

— Нека да повторим още веднъж — казах аз. — Някой е развалил вашата окръжност. За да успее, е трябвало да знае за вашето проклятие, нали? И е трябвало да може да влезе в къщата ви. Въпросът е кой би могъл да извърши това? А следващият въпрос е кой го е направил и защо?

Макфин поклати глава.

— Не знам — каза той. — Просто не знам. Нямам много контакти със свръхестественото, господин Дрезден. Стоя настрани. Не познавам друг, който би могъл да го промени, освен нея.

Той сложи ръката си върху тази на жената до него.

В главата ми, на едно мрачно и подло място, възникна съмнение. Погледнах към Тера, докато говорех с Макфин.

— Искате ли да ви развия една теория? — казах аз и продължих, без да чакам отговор. — Допускам, че казвате истината и че някой друг е извършил убийствата преди пълнолуние миналия месец. Някои гангстери от града. И за да са сигурни, че ще откачите през следващите три нощи, ви разрушават окръжността.

— Защо биха го направили? — попита Макфин.

— За да ви накиснат. Убиват няколко души, просто за кеф или по други причини, и хвърлят вината върху вас. Ако някой като мен или от Белия съвет се разрови в това, той директно ще стигне до вас. Вие сте известен. Като някой, който е вече осъждан. Метафорично казано, те ви намират надвесен над трупа с нож в ръката и вие изгаряте на място. В буквалния смисъл.

Макфин ме погледна за миг с интерес.

— Вероятно мислите, че може да има и друга причина.

Вдигнах рамене.

— Възможно е вие да сте убиецът. Опитвате се да направите всичко да изглежда, като че ли някой се опитва да ви натопи пред мен и Белия съвет. Полицията не може нищо да докаже съгласно действащата юридическа система, а с тази измама вие се изчиствате и пред свръхестествената общност. Вайкате се и позирате: „Горкичкият аз, аз съм само едно прокълнато момче“. А през това време загиват доста хора. Хора, които ви пречат за осъществяването на проекта за Северозападния проход.

Макфин ми се озъби:

— Не мислите ли, че светът ще е по-добро място без Марконе и неговите подлизурковци?

— Хубава дума, „подлизурковци“ — отговорих спокойно. — Това в момента не ме интересува, Макфин. Хора като Марконе са наясно с рисковете и ги поемат. Това, което ме притеснява, е, че много хора загиват, без въобще да го заслужават.

— Защо ще убивам невинни? — попита Макфин с висок, насечен тон.

— Невинни като Ким? — казах аз. — Аз съм магьосник, не светец. Разрешено ми е да съм отмъстителен.

Макфин пребледня и сведе поглед надолу.

— Може би вие пускате димна завеса. Може да сте безсилен. А може и да сте нещастен прокълнат човек, когото използват като кукла. Не мога да кажа все още кое от всичко е вярно.

— Ако допуснете, че не лъжа — изскърца Макфин, — кой би имал интерес да ме използва?

Поклатих глава.

— Това е въпрос за милиони. Бих допуснал, че е Джон Марконе — той ще спечели, ако вие не пречите на бизнеса на северозапад. Доколкото разбирам, проектът за Северозападния проход ще закове пирони в ковчезите на много индустрии в тази посока.

Макфин кимна тъжно.

— Така е.

— Значи, това е добър мотив за него. Но откъде знае за проклятието? И как е успял да разруши окръжността? Това не е типично за него. Той по-скоро би повредил спирачките на колата ви или би уредил да срещнете двама яки мъжаги в някоя тъмна уличка. Неговите методи са такива. — Вдигнах рамене. — Кой друг би могъл да го направи? Сещате ли се за някого?

Макфин поклати глава.

— Винаги съм бил късметлия. Успявах да се сдържа, да се заключа. Или да се отдалеча достатъчно далече, където никой не би могъл да ме намери. Така че, когато се трансформирам, да не мога да убия никого.

— И затова подкрепяте проекта за Северозападния проход? — отгатнах аз. — Място, където можете да отидете, когато изгрее пълната луна — обширна безлюдна зона.

Макфин погледна встрани към Тера, която стоически бе забила поглед пред себе си.

— По тази и други причини. — Стисна челюсти и погледна отново към огъня. — Не знаете какво е, господин Дрезден, да трябва да живееш със себе си.

Потърках устата и брадата си. Трябваше да се обръсна. Огледах Макфин и Тера за малко, защото трябваше да взема решение.

Истината ли казваше Макфин? Дали той просто бе жертва, използвана от някой безличен злодей, който все още е на свобода? Или ме лъжеше?

Ако лъжеше и бе измислил всичко това, с каква цел ме примами тук? Да ме убие, естествено, и по този начин да се отърве от единствения магьосник, който може да го задържи, когато приеме чудовищната си форма. Точно това щеше да направи, ако аз не бях успял да го изненадам така нелепо. Но какъв е смисълът? Какво би спечелил, ако ме отстрани, след като аз никога не съм се изправял срещу него?

Внимателно, Хари. Не се поддавай на параноята. Не всеки прави кроежи, заговорничи и лъже. Помисли и за Тера Уест. В главата ми се разгъваше от само себе си един отвратителен сценарий. Ами ако скъпата, сладка годеница е отегчена или й е дошло до гуша? Ами ако тя е извършила убийствата преди и след пълнолуние, за да накисне своя възлюблен? Така би могла да се отърве от Макфин и партньора на Марконе с един удар.

Оцеляват единствено тя и Марконе. Марконе може да е научил за Макфин от Тера, а също така от нея и за недостатъците на неговата окръжност. Тера не беше човешко същество, дори никак. Тя беше нещо друго, може би от Небивалото. Кой знае как разсъждава?

Освен това съществуваха групата младежи, за които Тера очевидно отговаря. Как пасват те в цялата история? Използва ли ги за нещо?

Опитах наслуки.

— Как са Джорджия и Били, Тера? — попитах аз съвсем небрежно.

Тя примигна. Размърда устни за малко и отговори:

— Чудесно. Добре са.

След което стисна устни, давайки знак, че не иска този разговор да продължи.

Наблюдавах Макфин. Изразът му издаваше объркване и той погледна неспокойно към Тера и към мен. Не разбираше за какво, по дяволите, говоря, а тя нямаше желание да го посвети в нещо, което очевидно беше тайна.

Аха, госпожице палава върколачке, какво си намислила?

Тъкмо се канех да я натисна още повече, когато Тера и Макфин едновременно погледнаха към гората. Гледах ги като глупак в продължение на няколко секунди и продължих да прехвърлям в мозъка си различни следи и потенциални лъжи. Най-сетне се отърсих от всичко това и се заслушах.

— Двамата тръгвате оттук — каза Мърфи някъде далече в подножието на хълма. — Рон, поведи твоята тройка и се разгънете, щом се изравните с федералните. След това претърсваме на запад по възвишението.

— За бога, Мърфи — каза Кармайкъл. — Нямаме нищо общо с федералните. Ако бяха дошли навреме, щяхме да сме тук преди час. А ако не бяхме получили съобщението за тази Уест от хотела, въобще нямаше да стигнем дотук.

— Остави, Кармайкъл — пресече го Мърфи. — Разпространихме навсякъде снимките на Макфин и жената. А всички вие знаете как изглежда Дрезден. Разпръснете се и ги хванете.

— Ти дори не знаеш дали са тук — протестира Кармайкъл.

— Залагам понички срещу секс, че са тук — каза Мърфи с отровен тон. — Абсолютно сигурна съм.

Кармайкъл измърмори тихо нещо, след което нареди на хората си да се разпръснат във ветрило, както искаше Мърфи.

— По дяволите — изръмжа Макфин. — Как са разбрали, че сме тук?

— Къде другаде да се скрие един върколак? — изстрелях аз. — Мамка му, как да се измъкнем?

— Вятър — каза Тера. Двамата с Макфин се изправиха на крака. — Или мъгла. Можеш ли да направиш пак някой номер?

Намръщих се и поклатих глава.

— Не вярвам. Изцеден съм. Ще допусна грешка и някой ще загине.

— Ако не можеш — каза Тера, — всички ще ни хванат и ще ни убият.

— Не може всички проблеми да се решават с магия — пресякох я аз.

— Той е прав — каза спокойно Макфин. — Да се разделим. Първият, когото открият, ще вдигне много шум, ще се съпротивлява и останалите ще имат шанс да се измъкнат.

— Не — казах аз. — Макфин остава с мен. Ако е нужно, мога да направя окръжност в прахта с няколко клечки, но ако не съм с вас, няма да мога да ви удържа, когато проклятието се задейства по-късно през нощта.

Макфин се озъби отново.

— Няма време за спорове, господин Дрезден — каза той.

— Наистина няма — каза Тера и хукна стремително.

Макфин изсъска едно проклятие и се опита да я хване, но я пропусна. Тера полетя към гората, промъквайки се тихо надолу по склона, така че да мине покрай линията на преследвачите. Те я откриха само след няколко крачки и три или четири гърла се развикаха едновременно.

— По дяволите — изпсува Макфин и се втурна след нея.

Хванах му ръката и пръстите ми се забиха достатъчно здраво в мускулите му, за да го накарат да спре и да обърне към мен дивия си и бесен зелен поглед.

— Да се разделим — казах, поглеждайки надолу по хълма. — Ако имаме късмет, те дори няма да разберат, че сме били тук.

— Ами Тера…

— Тя знае какво прави — казах аз. — Ако полицията ни пипне, няма начин да ви укротя довечера. Тръгваме веднага и ще се срещнем при най-близката бензиностанция при парка. Става ли?

От подножието на хълма се чуха стъпки на тичащи мъже, предупредителни викове и след това един изстрел. Заради Тера се надявах агент Бен да не е там. Макфин стисна зъби и се затича под ъгъл нагоре по склона. Под нас се чуха още викове, нови изстрели и кратък, остър вик от болка.

Може да съм луд, но всичките тези шумове, прибавени към останалото, което се случи през този ден, бяха прекалено много, за да ги понеса. Обърнах се, притиснал до себе си ранената ръка, и се затичах нагоре по хълма с дълги крачки. Навел глава, гледах в краката си и вдигах поглед само колкото да не се блъсна в някое дърво, докато накрая успях да избягам.