Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (31)

28.

— Временно отстранен?

— Не ми оставяш друг избор, Клифтън.

— Но до края на срока остават само четири дни, сър.

— И един бог знае какво щеше да направиш дотогава, ако не те бях отстранил — контрира директорът.

— Но с какво съм заслужил такова сурово наказание, сър?

— Мисля, че много добре знаеш с какво, Клифтън, но ако държиш да изредя на глас колко правила си нарушил през последните няколко дни, с радост ще го направя.

Себастиан едва не се ухили, когато си спомни последната лудория.

Д-р Банкс-Уилямс погледна записките, които си бе направил, преди да извика момчето в кабинета си, и продължи:

— Тъй като до края на срока остава по-малко от седмица и тъй като си взел изпитите, бих могъл да си затворя очите за това, че са те хванали да пушиш в стария павилион, и дори да игнорирам празната бутилка от бира под леглото ти, но последното ти провинение не може да бъде пренебрегнато така лесно.

— Последното ми провинение ли? — повтори Себастиан, като се наслаждаваше на смущението на директора.

— Това, че са те заварили в кабинета с прислужница след загасването на лампите.

На Себастиан му се прииска да попита дали щеше да му се размине, ако тя не беше прислужница и ако бяха оставили лампите запалени. Осъзна обаче, че подобно лекомислие само ще му докара още по-големи неприятности и че ако не беше спечелил стипендията в Кеймбридж, която бе първата за училището от повече от поколение, като едното нищо можеше да го изключат, а не да го отстранят временно. Въпреки това вече обмисляше как да превърне наказанието в почетен медал. След като Руби ясно бе дала да се разбере, че срещу скромно възнаграждение е готова да удовлетвори желанията му, Себастиан с радост беше приел условията и тя се бе съгласила да се вмъкне през прозореца на кабинета му след загасването на лампите. И макар Себастиан за първи път в живота си да видя гола жена, бързо се досети, че Руби се е качвала през този прозорец и преди.

Директорът прекъсна мислите му.

— Трябва да те попитам нещо по мъжки — каза той още по-надуто, отколкото обикновено. — Отговорът ти може да повлияе на решението ми дали да посъветвам приемащия наставник от Кеймбридж да отмени стипендията ти, което ще е тежък удар за всички нас в „Бийчкрофт“. Основната ми отговорност обаче е да се грижа за репутацията на училището.

Себастиан стисна юмруци и се опита да запази спокойствие. Временното отстраняване беше едно, а загубата на място в Кеймбридж — съвсем друго. Стоеше неподвижно и чакаше директора да продължи.

— Помисли добре, преди да отговориш на въпроса ми, Клифтън, защото това може да определи бъдещето ти. Кауфман и Мартинес имаха ли пръст в твоето… — Директорът се поколеба, мъчейки се да намери подходящата дума, но накрая се задоволи да повтори: — провинение?

Себастиан потисна усмивката си. Идеята Виктор Кауфман да произнесе думата „кюлоти“, още повече да се опита да свали тази част от облеклото от Руби, щеше да бъде посрещната с изумление и бурно веселие дори в по-долните класове.

— Мога да ви уверя, господин директор — каза Себастиан, — че никога не съм виждал Виктор да докосва цигара или да отпива и глътка бира. А колкото до жените, той се смущава, когато трябва да се съблече и пред старшата медицинска сестра.

Директорът се усмихна. Явно Клифтън му беше дал отговора, който искаше да чуе. А допълнително предимство бе, че е самата истина.

— А Мартинес?

Себастиан трябваше да помисли хубаво, ако искаше да спаси приятеля си. Двамата с Бруно бяха неразделни, откакто Себастиан му се беше притекъл на помощ по време на един бой с възглавници в спалното през първия срок на първата година. Единственото престъпление на новото момче бе, че е „чужденец“ и нещо повече, че идва от страна, в която не се играе крикет. Себастиан пък ненавиждаше тази игра и това само скрепи връзката им още по-здраво. Себастиан знаеше, че Бруно си угажда от време на време с някоя цигара и веднъж бяха пили бира в една местна кръчма, но беше след изпитите. Знаеше също, че Бруно не би отказал онова, което можеше да му предложи Руби. Не беше обаче сигурен какво от всичко това е известно на директора. Освен всичко това на Бруно също му бе предложено място в Кеймбридж през септември и макар да бе виждал баща му само два пъти, Себастиан не искаше да бъде виновникът, ако синът му не продължи в университета.

— А Мартинес? — повтори директорът малко по-твърдо.

— Бруно, както несъмнено знаете, господин директор, е ревностен католик и ми е казвал на няколко пъти, че първата жена, с която ще преспи, ще е неговата съпруга. — Това поне бе истина, макар приятелят му напоследък да не изразяваше мнението си чак толкова категорично.

Директорът кимна замислено и Себастиан тъкмо се запита дали няма да му се размине, когато д-р Банкс-Уилямс добави:

— А как стои въпросът с пушенето и пиенето?

— Веднъж си дръпна от моята цигара през ваканцията — призна Себастиан, — но му прилоша и доколкото знам, оттогава не е опитвал. — Е, поне не от снощи, едва не се изкуши да добави той.

Директорът не изглеждаше особено убеден.

— И съм го виждал да пие чаша шампанско веднъж, но чак след като му беше предложено място в Кеймбридж. При това бяхме с баща му.

Пропусна да каже, че когато мистър Мартинес ги върна в училище с червения си „Ролс-Ройс“, той успя да вмъкне тайно бутилката в кабинета и двамата с Бруно я довършиха след изгасването на лампите. Себастиан обаче бе чел доста от криминалетата на баща си и знаеше, че виновниците често се издават, като казват едно изречение повече от необходимото.

— Клифтън, благодарен съм ти за откровеността по този въпрос. Не е лесно да те разпитват за приятел. Никой не обича доносниците.

Последва нова дълга пауза, но Себастиан не я наруши.

— Явно няма причина да безпокоя Кауфман — рече накрая директорът, — макар че ще се наложи да поговоря с Мартинес, за да съм сигурен, че няма да наруши някое училищно правило през последните си дни в „Бийчкрофт“.

Себастиан се усмихна, а по носа му се стече капка пот.

— Въпреки това писах на баща ти и му обясних, че ще се прибереш у дома няколко дни по-рано. Но поради прямотата ти и очевидното ти съжаление няма да информирам приемащия наставник, че си временно отстранен.

— Изключително съм ви благодарен, сър — с истинско облекчение каза Себастиан.

— А сега ще си събереш багажа и ще се приготвиш да си тръгнеш незабавно. Директорът на пансиона е предупреден и ще уреди превоза ти до Бристол.

— Благодаря, сър — каза Себастиан и наведе глава, за да не може директорът да види ироничната му усмивка.

— Не прави опити да се свържеш с Кауфман или Мартинес, преди да си напуснал територията на училището. И още нещо, Клифтън — училищните правила важат за теб до края на срока. Ако нарушиш дори едно от тях, няма да се поколебая да преосмисля позицията си относно влизането ти в Кеймбридж. Разбра ли ме?

— Абсолютно — каза Себастиан.

— Да се надяваме, че си научил нещо от това изживяване, Клифтън. Нещо, което ще ти бъде от полза в бъдеще.

— Да се надяваме — каза Себастиан.

Директорът стана и му подаде писмо.

— Моля да предадеш това на баща си веднага щом се прибереш у дома.

— Разбира се — каза Себастиан и прибра плика във вътрешния джоб на сакото си.

Директорът протегна ръка и Себастиан я стисна, но не особено ентусиазирано.

— Успех, Клифтън — неуверено каза директорът.

— Благодаря, сър — отвърна Себастиан, излезе и тихо затвори вратата.

 

 

Директорът седна, доволен от начина, по който бе минала срещата. Изпитваше облекчение, но не и изненада, че Кауфман не е участвал в този противен инцидент, особено като се имаше предвид, че баща му, Сол Кауфман, беше в училищното настоятелство, а също и директор на „Кауфман Банк“, една от най-уважаваните финансови институции в Лондон.

Определено не искаше да си разваля отношенията и с бащата на Мартинес, който неотдавна беше намекнал, че ще дари 10 000 паунда на училищната библиотека, ако синът му влезе в Кеймбридж. Директорът не беше съвсем сигурен как дон Педро Мартинес е натрупал състоянието си, но всички такси и допълнителни екстри винаги се плащаха със запис.

Клифтън, от друга страна, беше проблем от момента, когато влезе в училището. Директорът се беше опитвал да прояви разбиране предвид всичко, през което бяха минали майката и бащата на момчето, но търпимостта на училището си имаше граници. Всъщност, ако нямаше изгледи Клифтън да спечели стипендията в Кеймбридж, д-р Банкс-Уилямс нямаше да се поколебае да го изключи още преди време. Радваше се, че скоро ще му види гърба, и се надяваше, че той няма да се включи към Старите момчета.

— Старите момчета — каза директорът на глас.

Вечерта трябваше да говори на годишната им вечеря в Лондон и да представи доклада си за края на учебната година — неговата последна, след петнайсет години като директор. Не му пукаше особено за уелсеца, който беше избран да го наследи: той беше от онези, които не си връзваха вратовръзката, и може би щеше да остави Клифтън само с едно предупреждение.

Секретарката беше преписала речта му на машина и му бе оставила копие на бюрото, за да го прегледа и евентуално да нанесе някои последни промени. Искаше му се да я прочете още веднъж, но срещата с Клифтън бе направила това невъзможно. Всички промени трябваше да бъдат добавени на ръка във влака до Лондон.

Погледна си часовника, прибра речта в куфарчето и се качи в личните си покои. Остана доволен, че жена му вече е приготвила вечерното сако и панталоните, колосана бяла риза, папийонка, резервен чифт чорапи и тоалетни принадлежности. Ясно беше изразил пред председателя на Старите момчета неодобрението си, когато бяха гласували да престанат да носят бели папийонки и фракове на годишната вечеря.

Жена му го откара до гарата само минути преди пристигането на експреса за Падингтън. Директорът си купи билет за отиване и връщане в първа класа и забърза по надлеза към последния перон, където влакът тъкмо спираше, за да изсипе пътниците. Стъпи на перона и отново си погледна часовника. Разполагаше с четири минути. Кимна на железничаря, който сменяше червеното си флагче със зелено.

— Всички да се качват — извика той, докато директорът вървеше към първокласните купета в началото на влака.

Директорът се качи, седна на мястото си в ъгъла и бе посрещнат от облак дим. Отвратителен навик. Напълно споделяше мнението на кореспондента от „Таймс“, който смяташе, че железниците трябва да осигурят повече места за непушачи в първа класа.

Директорът извади речта от куфарчето и я сложи в скута си. Когато димът се разсея, вдигна очи и го видя да седи срещу него.