Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (41)

38.

— Ако обичате, застанете тук, господин президент — каза посланикът. — Нейно Кралско Височество ще дойде първо при вас. Сигурен съм, че имате да разговаряте за много неща.

— Мой английски лош — каза президентът.

— Не се безпокойте, господин президент. Нейно Кралско Височество е свикнала да се справя с този проблем.

Посланикът направи крачка вдясно.

— Добър ден, господин премиер. Вие ще бъдете представен втори на принцесата, след като тя приключи разговора си с президента.

— Бихте ли ми напомнили как е правилно да се обръщам към Нейно Величество?

— Разбира се, сър — каза посланикът, без да поправя грешката му. — Нейно Кралско Височество ще каже: „Добър ден, господин премиер“ и преди да се ръкувате, трябва да се поклоните. — Посланикът леко се поклони, за да демонстрира. Неколцина от присъстващите започнаха да упражняват движението, просто за всеки случай. — След това ще кажете: „Добър ден, Ваше Кралско Височество“. Тя ще започне разговор по някаква тема, на която ще можете да отговорите подобаващо. Смята се за нелюбезно вие да й задавате въпроси и трябва да се обръщате към нея с „мадам“. Когато тя понечи да се обърне към кмета, се покланяте отново и казвате: „Довиждане, Ваше Кралско Височество“.

Премиерът изглеждаше объркан.

— Нейно Кралско Височество ще се появи сред нас след няколко минути — каза посланикът и продължи с кмета на Буенос Айрес. Даде му същите инструкции и добави: — Вие ще сте последният официално представен гост.

Посланикът нямаше как да пропусне Мартинес, който се беше наредил на две стъпки зад кмета. Личеше си, че младежът до него е син на Хари Клифтън.

Мартинес тръгна право към посланика и попита:

— Ще се запозная ли с Нейно Величество?

— Надявах се да ви представя на Нейно Кралско Височество. Така че ако бъдете така добър да се върнете точно там, където бяхте, мистър Мартинес, ще я заведа при вас веднага след като тя приключи разговора с кмета. Боя се обаче, че това не включва вашия спътник. Принцесата не е свикнала да разговаря с двама души едновременно, така че се надявам младият джентълмен да бъде така любезен да се дръпне мъничко назад.

— Разбира се, че ще се дръпне — каза Мартинес, без изобщо да поглежда Себастиан.

— А сега по-добре да вървя, в противен случай това представление никога няма да започне. — Посланикът тръгна през претъпканата градина към кабинета си, като внимаваше да не стъпва върху червената пътека.

Почетната гостенка седеше в ъгъла на кабинета му, пушеше и бъбреше със съпругата на посланика. В облечената й в бяла ръкавица ръка имаше дълго елегантно цигаре от слонова кост.

Посланикът се поклони.

— Готови сме, мадам. Когато кажете, можем да започваме.

— Тогава да приключваме, а? — каза принцесата, дръпна за последен път и угаси цигарата си в най-близкия пепелник.

Посланикът я изведе на балкона, където тя спря за момент. Диригентът вдигна палката си и оркестърът на Шотландската гвардия засвири непознатия за присъстващите национален химн на гостенката. Всички замълчаха, а повечето мъже имитираха посланика и застанаха мирно.

След като химнът свърши, Нейно Кралско Височество бавно слезе по червената пътека на поляната и посланикът я представи на президента Педро Арамбуру.

— Господин президент, много се радвам да ви видя отново — започна принцесата. — Благодаря за незабравимата сутрин. Много ми хареса заседанието на Парламента и обядът с вас и с кабинета ви.

— За нас е чест, че сте наша гостенка, мадам — отвърна той с единственото изречение, което бе репетирал дълго.

— И трябва да се съглася с вас, господин президент, когато казахте, че телешкото ви не отстъпва по нищо на онова, което можем да предложим от Шотландските възвишения.

Двамата се разсмяха, макар че президентът не беше сигурен защо точно.

Посланикът погледна над рамото на президента, за да провери дали премиерът, кметът и мистър Мартинес са се наредили според указанията. Забеляза, че Мартинес не може да откъсне очи от принцесата. Кимна на Беки и тя незабавно пристъпи напред, застана крачка зад Себастиан и прошепна:

— Мистър Клифтън?

Себастиан се обърна.

— Да? — отвърна той, изненадан, че някой го познава по име.

— Аз съм личната секретарка на посланика. Той помоли да бъдете така добър да дойдете с мен.

— Да предупредя ли дон Педро?

— Не — твърдо отвърна Беки. — Ще отнеме само няколко минути.

Себастиан изглеждаше неуверен, но тръгна след нея през тълпата в сутрешни костюми и рокли за коктейл. Влязоха в посолството през една странична врата.

Посланикът се усмихна, доволен, че първата част от операцията е минала така гладко.

— Непременно ще предам поздравите ви на Нейно Величество — каза принцесата и посланикът я поведе към премиера.

Макар да се опитваше да се съсредоточи върху всяка дума на принцесата в случай, че се наложи да се притече на помощ, си позволяваше от време на време да хвърля поглед към прозореца на кабинета си с надеждата, че ще види Беки да излиза на терасата — знак, че срещата между баща и син се е състояла.

Когато реши, че на принцесата й е дошло до гуша от премиера, той я поведе към кмета.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза принцесата. — Миналата седмица лорд кметът на Лондон ми сподели колко му е харесало посещението му във вашия град.

— Благодаря, мадам — отвърна кметът. — С нетърпение очаквам да му върна комплимента по някое време догодина.

Посланикът погледна към кабинета си, но Беки все още я нямаше никаква.

Принцесата не се задържа дълго при кмета и дискретно даде да се разбере, че иска да продължи нататък. Посланикът неохотно изпълни желанието й.

— Ако ми позволите, мадам, бих желал да ви представя един от водещите банкери на града, дон Педро Мартинес. Уверен съм, че ще ви е интересно да научите, че той прекарва всяка година по един сезон в дома си в Лондон.

— За мен е огромна чест, Ваше Величество — с нисък поклон заяви Мартинес, преди принцесата да е успяла да отвори уста.

— Къде живеете в Лондон? — поинтересува се тя.

— На Итън Скуеър, Ваше Величество.

— Колко мило. Имам много приятели, които живеят в тази част на града.

— В такъв случай, Ваше Величество, можете да дойдете на вечеря някой път. Доведете всеки, когото пожелаете.

Посланикът с нетърпение зачака отговора на принцесата.

— Каква интересна идея — успя да промълви тя и побърза да продължи нататък.

Мартинес отново се поклони ниско. Посланикът забърза след почетната си гостенка. Изпита облекчение, когато тя спря да побъбри с жена му, но единственото изречение, което успя да дочуе, бе:

— Ужасен дребосък! Как изобщо е бил поканен?

Посланикът отново погледна към кабинета си и отново изпита облекчение, когато видя Беки да излиза на терасата и да му кима отсечено. Опита се да се съсредоточи върху онова, което принцесата казваше на жена му.

— Марджъри, ужасно ми се пуши. Мислите ли, че можем да се измъкнем за няколко минути?

— Разбира се, мадам. Да се върнем в посолството?

Докато те се отдалечаваха, посланикът се обърна да погледне Мартинес. Зашеметеният мъж не беше помръднал от мястото си. Погледът му все още бе прикован върху принцесата и той като че ли не забеляза как Себастиан тихо се връща на мястото си няколко стъпки зад него.

След като принцесата изчезна от поглед, Мартинес се обърна и направи знак на Себастиан да се приближи.

— Бях четвъртият, който разговаря с принцесата — бяха първите му думи. — Единствено президентът, премиерът и кметът бяха представени преди мен.

— Каква огромна чест, сър — каза Себастиан, сякаш беше станал свидетел на всичко. — Сигурно сте много горд.

— По-скоро смирен — отвърна Мартинес. — Това беше един от най-големите дни в живота ми. Знаеш ли — добави той, — мисля, че Нейно Величество се съгласи да вечеря с мен при следващото ми отиване в Лондон.

— Чувствам се виновен — каза Себастиан.

— Виновен ли?

— Да, сър. Бруно трябваше да стои тук и да споделя триумфа ви, не аз.

— Можеш да разкажеш на Бруно всичко, когато се върнеш в Лондон.

Себастиан гледаше как посланикът и секретарката му влизат в посолството и се запита дали баща му още е там.

— Имам време само докато принцесата си допуши цигарата — каза посланикът, след като нахълта в кабинета си, — но с нетърпение очаквам да разбера как мина срещата със сина ви.

— Естествено, отначало се шокира — каза Хари, докато си обличаше пилотската куртка. — Но когато му казах, че не е изключен и че все още го очакват в Кеймбридж през септември, се поуспокои. Предложих му да отлети обратно за Англия с мен, но той каза, че е обещал да закара пратка до Саутхамптън на „Куин Мери“ и че Мартинес е бил толкова добър с него, че това е най-малкото, което можел да направи.

— Саутхамптън — повтори посланикът. — Каза ли ви какво представлява пратката?

— Не. И аз не го притиснах, за да не се досети за истинската причина да дойда чак тук.

— Мъдро решение.

— Помислих си дали да не се върна с него на „Куин Мери“, но си дадох сметка, че ако го направя, Мартинес бързо ще се сети защо съм тук.

— Така е — съгласи се посланикът. — И какво се разбрахте?

— Обещах да го чакам, когато „Куин Мери“ влезе в пристанището на Саутхамптън.

— Как според вас ще реагира Мартинес, ако Себастиан му каже, че сте в Буенос Айрес?

— Казах, че може би е по-добре да не го споменава, тъй като Мартинес със сигурност ще поиска Себ да се върне в Лондон с мен. И той се съгласи да не казва нищо.

— Значи остава само да разбера какво има в пратката, а вие да се върнете в Лондон преди някой да ви е разпознал.

— Не зная как да изразя своята благодарност за всичко, което направихте, сър — каза Хари. — Много добре осъзнавам, че точно в този момент изобщо не ви трябва някой да ви разсейва допълнително.

— Изобщо не се притеснявайте, Хари. От години не съм се забавлявал така. Все пак мисля, че е по-добре да се измъкнете, преди…

Вратата се отвори и принцесата влезе в кабинета. Посланикът се поклони, докато принцесата се взираше в мъжа, облечен в униформа на капитан от авиацията.

— Позволете да ви представя капитан Питър Мей, мадам — незабавно каза посланикът.

Хари се поклони.

Принцесата извади цигарето от устата си.

— Капитан Мей, приятно ми е да се запознаем. — Вгледа се по-внимателно в Хари и добави: — Срещали ли сме се някога?

— Не, мадам — отвърна Хари. — Имам чувството, че бих запомнил, ако бяхме.

— Много забавно, капитан Мей. — Тя му се усмихна топло и изгаси цигарата си. — Е, господин посланик, бийте камбаната. Имам чувството, че е време за втора обиколка.

Докато мистър Матюс извеждаше принцесата на поляната, Беки поведе Хари в обратната посока: по задното стълбище и през кухнята до служебния изход на една странична уличка.

— Желая ви приятен полет до дома, капитан Мей.

Хари закрачи бавно към хотела си, погълнат от мисли. Ужасно му се искаше да се обади на Ема и да й каже, че се е видял със Себастиан, че той е в безопасност и ще се върне в Англия след няколко дни.

След като се върна в хотела, събра оскъдния си багаж, свали куфара си на рецепцията и попита дали има някакви вечерни полети до Лондон.

— Боя се, че е твърде късно да стигнете за следобедния полет на Британските авиолинии — отвърна рецепционистът. — Мога обаче да ви резервирам място в полета на „Пан Ам“ до Ню Йорк в полунощ, откъдето…

— Хари!

Хари се обърна.

— Хари Клифтън! Знаех си, че сте вие. Не помните ли? Срещнахме се, когато говорихте пред Ротари Клуб в Бристол миналата година!

— Грешите, мистър Болтън — каза Хари. — Казвам се Питър Мей — добави той, докато Анабел минаваше покрай тях с куфар в ръка.

Хари тръгна към нея, сякаш се бяха уговорили да се срещнат.

— Нека ви помогна — каза той, взе куфара й и излезе заедно с нея от хотела.

— Благодаря — малко изненадано отвърна Анабел.

— За мен е удоволствие. — Хари подаде багажа й на шофьора и я последва към вратата на микробуса.

— Не знаех, че ще се връщате с нас, Питър.

„И аз“, идеше му да каже.

— Наложи се брат ми да се върне по спешност. Някакъв проблем с язовира. Снощи обаче си изкарахме чудесно, благодарение на вас.

— Къде бяхте?

— Заведох го в хотел „Маджестик“. Права сте, храната е невероятна.

— Разкажете ми повече. Винаги съм искала да хапна там.

По пътя за летището Хари трябваше да измисли подарък за четирийсети рожден ден (часовник „Ингерсол“) и вечеря — пушена сьомга, бифтек (естествено) и лимонов пай. Не остана впечатлен от собственото си кулинарно въображение и бе благодарен, че Анабел не започна да разпитва за вината. Каза й, че си е легнал чак в три сутринта.

— Иска ми се да бях послушал съвета ви и да се изкъпя тогава, преди да си легна — добави Хари.

— Аз се изкъпах в четири сутринта. Нямаше да имам нищо против, ако го бяхме направили заедно — каза тя, докато микробусът спираше пред летището.

Докато минаваха през митницата и се качваха в самолета, Хари не се отделяше от екипажа. Отново зае последната седалка, като се питаше дали е взел правилното решение, или е трябвало да остане тук. Спомни си обаче често повтаряните думи на сър Алън. „Ако те разкрият, изнасяй се колкото се може по-бързо.“ Чувстваше се уверен, че постъпва правилно — онзи устат тип сигурно вече тичаше из града и крещеше на всички: „Току-що видях Хари Клифтън, представяше се за английски пилот“.

След като другите пътници се настаниха на местата си, самолетът излезе на пистата. Хари затвори очи. Куфарчето беше празно, досието — унищожено. Закопча колана си и с нетърпение зачака момента, когато ще може да се наспи, без да го прекъсват.

— Говори капитанът. Изключих предупредителните светлини, така че можете да разкопчаете коланите си.

Хари тъкмо задрямваше, когато някой се тръшна в седалката до него.

— Сетих се — каза Болтън, когато Хари отвори едното си око. — Бяхте в Буенос Айрес, за да събирате материали за следващата си книга. Прав ли съм, или да?