Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (29)

26.

— Да вдигнем чаши за мъжа, който ни спечели изборите! — извика Гриф, кацнал несигурно върху една маса насред стаята с чаша шампанско в едната ръка и цигара в другата.

— За Себастиан! — извикаха всички сред смях и аплодисменти.

— Пил ли си някога шампанско? — попита Гриф, след като слезе несигурно и отиде при Себастиан.

— Само веднъж — призна Себастиан. — Когато приятелят ми Бруно навърши петнайсет и баща му ни заведе на вечеря в една кръчма. Така че това ми е втората чаша.

— Един съвет от мен — каза Гриф. — Не свиквай с него. Това е нектарът на богатите. Ние, момчетата от работническата класа — добави той, като го прегръщаше през раменете, — можем да си позволим една-две чашки годишно, при това за сметка на някой друг.

— Но аз смятам да стана богат.

— Защо ли не се изненадвам? — отвърна Гриф и отново напълни чашата му. — В такъв случай ще станеш шампански социалист, а бог ми е свидетел, имаме си достатъчно такива в нашата партия.

— Аз не съм от вашата партия — твърдо рече Себастиан. — Аз съм тори във всяко отношение, освен когато става дума за мястото на чичо Джайлс.

— В такъв случай ще трябва да дойдеш да живееш в Бристол — каза Гриф, докато новоизбраният парламентарист се присъединяваше към тях.

— Вероятността за това е малка — каза Джайлс. — Родителите му споделиха, че много се надяват да спечели стипендия в Кеймбридж.

— Е, щом ще е Кеймбридж вместо Бристол, сигурно ще виждаш чичо си по-често от нас.

— Май си прекалил с чашките, Гриф — каза Джайлс и потупа агента си по гърба.

— Щях да прекаля много повече, ако бяхме изгубили — отвърна Гриф и изпи чашата си на един дъх. — И гледай да не забравяш, че проклетите тори са увеличили мнозинството си в Парламента.

— Себ, трябва да се прибираме, ако искаме да си във форма за училище утре. Бог знае колко правила наруши през последните два часа.

— Мога ли преди това да се сбогувам с мис Париш?

— Да, разбира се. Аз междувременно ще оправя сметката. Изборите свършиха, така че питиетата са от мен.

Себастиан тръгна покрай групи доброволци, някои от които се олюляваха като клонки на вятъра, докато други бяха забили глави в масите и спяха или просто не можеха да помръднат. Забеляза мис Париш в едно сепаре в другия край на помещението в компанията на две празни бутилки шампанско. Когато най-сетне стигна до нея, не беше съвсем сигурен, че го е познала.

— Мис Париш, исках да ви благодаря, че ми позволихте да вляза в екипа ви. Научих много от вас. Иска ми се да бяхте от учителите ми.

— Много мил комплимент, Себастиан — рече мис Париш. — Боя се обаче, че се родих в неподходящия век. Ще мине много време преди жени да могат да преподават в училище за момчета. — Надигна се и го прегърна. — Успех, Себастиан. Надявам се да спечелиш стипендия в Кеймбридж.

 

 

— Какво искаше да каже мис Париш с това, че се е родила в неподходящия век? — попита Себастиан, докато двамата с Джайлс пътуваха към Имението.

— Че жените от нейното поколение не са имали възможността да правят кариера — отвърна Джайлс. — Тя е можела да стане чудесна учителка и стотици деца щяха да спечелят от нейната мъдрост и здрав разум. Истината е, че изгубихме две поколения мъже в световните войни и две поколения жени, на които не им бе даден шанс да заемат местата им.

— Чудесни думи, чичо Джайлс, но какво смяташ да направиш по въпроса?

Джайлс се засмя.

— Бих могъл да направя доста повече, ако бяхме спечелили изборите, защото утре сигурно щях да съм член на кабинета. А сега трябва да се задоволя само с работа от банките на опозицията.

— И майка ми ли ще има същия проблем? — попита Себастиан. — Защото от нея би станал много добър депутат.

— Не, макар да не виждам как би могла да спечели избори и да влезе в Парламента. За жалост тя трудно понася глупаците, а това е част от трудовата характеристика на един депутат. Имам обаче чувството, че в крайна сметка ще изненада всички ни.

Джайлс спря колата пред Имението, изключи двигателя и вдигна пръст пред устните си.

— Ш-ш-ш. Обещах на майка ти, че няма да будя Джесика.

Тръгнаха на пръсти по чакъла и Джайлс отвори предпазливо вратата, като се молеше да не изскърца. Бяха в средата на коридора, когато Джайлс я видя, заспала свита в едно кресло до догарящите въглени в камината. Взе я нежно на ръце и я понесе нагоре по стълбите. Себастиан избърза пред него, отвори вратата на спалнята й и дръпна одеялото, а Джайлс я сложи на леглото и я зави. И тъкмо да затвори вратата, чу гласа й.

— Спечелихме ли, чичо Джайлс?

— Спечелихме, Джесика — прошепна Джайлс. — С четири гласа.

— Един от тях е мой — каза Джесика след дълга прозявка. — Убедих Албърт да гласува за теб.

— Това се равнява на два гласа — каза Себастиан. Но преди да успее да обясни защо, Джесика вече беше заспала.

 

 

Когато на следващия ден Джайлс се появи на закуска, по-скоро наближаваше време за обяд.

— Здрасти, здрасти, здрасти — каза той, докато минаваше покрай масата. Взе си чиния от бюфета, вдигна похлупаците на трите сребърни подноса и си сложи обилно количество бъркани яйца, бекон и печен фасул, сякаш още беше малко момче. Настани се между Себастиан и Джесика.

— Мама казва, че трябва да изпиеш чаша портокалов фреш и да хапнеш мюсли с мляко, преди да посегнеш към котлона — каза Джесика.

— И е напълно права — отвърна Джайлс, — но това няма да ми попречи да седя до любимата си приятелка.

— Не съм любимата ти приятелка — заяви Джесика и му затвори устата по-добре, отколкото би могъл да го направи който и да е министър от торите. — Мама ми каза, че любимата ти приятелка е Гуинет. Политици! — добави тя, имитирайки Ема, която избухна в смях.

Джайлс се опита да мине на по-сигурна почва и се обърна към Себастиан.

— Тази година ще играеш ли в основния отбор?

— Не и ако искаме да спечелим някой мач — отвърна момчето. — А и трябва да уча здравата, за да изкарам осем отлични оценки, ако искам да имам някакъв шанс да се преместя догодина.

— Това би се харесало на леля ти Грейс.

— Да не говорим за майка му — обади се Ема, без да откъсва поглед от вестника.

— Каква специалност ще избереш, ако успееш да влезеш? — попита Джайлс, който все още се мъчеше да се измъкне от дупката.

— Съвременни езици, с втора специалност математика.

— Е, ако наистина спечелиш стипендия в Кеймбридж, ще изпревариш и баща ти, и мен.

— Баща си и мен — поправи го Ема.

— Но не и мама или леля Грейс — напомни му Себастиан.

— Така е — призна Джайлс и реши да замълчи и да се съсредоточи върху сутрешната поща, която Марсдън му беше донесъл от Барингтън Хол. Отвори дълъг бял плик и извади листа, който очакваше от месеци. Прочете го два пъти за по-сигурно и чак заподскача от радост.

Всички спряха да се хранят и го зяпнаха. Накрая Хари попита:

— Да не би кралицата да те е поканила да съставиш правителство?

— Не. Но тази новина е дори по-добра — каза Джайлс. — Вирджиния е подписала документите за развода. Най-сетне съм свободен човек!

— Излиза, че ги е подписала в последния момент — обади се Ема и вдигна поглед от „Дейли Експрес“.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джайлс.

— В колонката на Уилям Хики има нейна снимка. Изглежда ми бременна в седмия месец.

— Пише ли кой е бащата?

— Не, но е снимана в прегръдката на херцог Арецо. — Ема подаде вестника на брат си. — И той явно иска всички да научат, че е най-щастливият мъж на света.

— След мен — поправи я Джайлс.

— Това означава ли, че никога вече няма да разговарям с лейди Вирджиния? — попита Джесика.

— Да, означава — отвърна Джайлс.

— Ура!

Джайлс отвори друг плик и извади от него чек. Прочете го и вдигна чашата си с кафе в памет на дядо си, сър Уолтър Барингтън, както и в името Рос Бюканан.

Ема кимна, когато той вдигна чека да й го покаже, и каза само с устни: „И аз получих“.

След няколко минути вратата се отвори и влезе Денби.

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър Джайлс, но доктор Хюз е на телефона.

— Тъкмо се канех да й се обадя — каза Джайлс, взе пощата си и стана.

— Можеш да говориш на спокойствие от кабинета ми — каза Хари.

— Благодаря — рече Джайлс и почти изтича навън.

— Себ, май е по-добре и ние да тръгваме, ако искаме да стигнем навреме — каза Хари.

Себастиан позволи на майка си да го целуне и се качи горе да си вземе куфара. Когато се върна, Денби му държеше вратата отворена.

— Довиждане, мистър Себастиан — каза той. — Очакваме с нетърпение да ви видим отново през лятната ваканция.

— Благодаря, Денби — отвърна Себастиан и изтича на алеята.

Джесика го очакваше до вратата на колата. Той я прегърна и се настани на предната седалка до баща си.

— И гледай да вземеш с отличен и осемте изпита, за да мога да казвам на приятелките си колко умен е брат ми — заръча му Джесика.