Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (79)

Глава 76

В девет часа в събота сутринта заварих Чарли да свири на електрическа хавайска китара, седнал на предната веранда на бунгалото си в Кий Уест. Имаше си и усилвател, и всичко необходимо. Местеше със затворени очи стъкления плъзгач по струните и се вживяваше в ритмичния блус, който изпълняваше.

И моментално отвори кървясалите си очи, щом се качих ядно на верандата и издърпах щепсела на усилвателя.

— Гледам, че не само писането те свързва с Папа Хемингуей.

Ритнах полупразния кашон с кенове „Хайнекен“ между краката му. Цяла нощ ли беше пил? Или само от сутринта?

— Е, как е Джъстин? Оптимист както винаги? — попита Чарли и най-после ме погледна след яка глътка от бирата, която му служеше за закуска. — Казах ли ти, че от „Тудей Шоу“ се обаждаха дали не искам да говоря по делото на Джъстин? Поисках разрешение от Джъстин, а той буквално побесня. В никакъв случай не можело. Не искал никой да го защитава. Писнало му да живее зад решетките, писнало му изобщо да живее, и точка. Е, как можеш да се бориш за живота на човек, който очевидно копнее да умре?

Чарли наистина се е скапал, затова свири блус, дадох си сметка. Имаше вид на изпаднал в депресия, освен дето беше и пиян. Изглежда, не само Джъстин чуваше тиктакането на часовника, отмерващ последните му секунди. Чарли винеше себе си за съдбата на Джъстин. За това, че не е успял да го опази.

Но най-лошото беше, че и той, като Джъстин, смяташе цялата работа за приключена. Тъкмо това трябваше да променя.

— Джъстин е толкова безнадежден, колкото и адвокатът му — рекох и размахах под носа му дебелата преписка от съдебните протоколи заедно с разпечатките, които бях проучила предната вечер в хотела. — И това трябва да се промени мигновено. Трябва да постигнем пълен поврат в делото, Чарли. Длъжни сме да го огледаме най-подробно от всичките му страни. Нима си отписал правосъдието?

Чарли допи кена и го пусна празен върху пода на верандата.

— Живеем в свят, в който правосъдието е случайно, а невинността не гарантира никаква защита. От кого беше това? От Еврипид ли? Който и да го е казал, е бил умно копеле — заяви Чарли и отвори поредната бира.

Пресегнах се, сграбчих кена и го захвърлих извън терасата, след което седнах до Чарли.

— Известно ли ти е например — рекох и му посочих книжата, които носех, — че по време на задържането на Харис местните медии публикуват снимката му и го излагат на показ по телевизията? И че няколко редакционни статии в местния печат настояват за бързо правораздаване дори преди да е започнал самият процес? И че съдията категорично и безусловно е отхвърлил искането на предишния му адвокат делото да се премести в неутрално населено място в северната част на щата? И ти знаеш, и аз знам, че Чарли е бил осъден под натиска на общественото мнение.

— Точно върху това наблегнах при прякото обжалване по делото и в искането си за повторно разглеждане от щатския върховен съд, но нищо не се получи — отвърна Чарли. — Аз лично присъствах на делото, сладурано. Дори държах в ръцете си плика с бельото на Фостър и ДНК-то на Чарли. Сам си забих ножа с участието си в това дело. Какво ли не опитах. Представих и списък, дебел колкото телефонен указател, с имената на всички жители на Южна Флорида, които са служили във въздушнодесантни части, за да докажа колко косвени са уликите на прокуратурата, но никой не пожела да ми обърне внимание. Именно углавната присъда на Харис ме накара да се откажа от адвокатската професия. Противник съм на смъртното наказание.

— Но той не го е извършил! — креснах.

— И какво от това? — кресна на свой ред Чарли.

Имах чувството, че ще откача. С цената на какви ли не рискове бях дошла, за да спася един невинен човек, а сега срещах съпротива както от самия него, така и от адвоката му.

Заблъсках си главата да открия начин да вдъхновя Чарли. Без него нямаше да успея да се оправя. Поне ако не исках да разкрия онази опасна лъжа, наречена моя живот.

— А може и той да е бил. От къде си сигурна? Да не си била там? — заяде се Чарли.

— Вътрешно усещане — рекох.

— Ясно — процеди провалилият се адвокат от южните плажове и взе да настройва хавайската си китара. — Значи, освен с кучка адвокатка от Ню Йорк си имаме работа и с ясновидка.

— Ти никога ли в нищо не си вярвал? — попитах. — Ей така, не защото логиката го диктува, а просто защото вярваш с всеки квадратен сантиметър от тялото си? Защото аз точно така възприемам това дело.

Чарли поднесе нов кен към устата си. И въздъхна, преди да го свали.

— Достатъчно е само да вярваш, при което добрите феички ще напръскат с вълшебен прашец вратата на килията на Джъстин и тя ще изчезне — каза ядно и остави настрана китарата. — Добре. Печелиш. Така че ти е ред да ходиш да направиш по едно кафе, а аз през това време ще хвърля един поглед на старата преписка. Леле, какво удоволствие ми предстои — да извадя на повърхността за хиляден път своя най-голям провал.

А аз тръгнах към входната врата с усмивка на лицето си.

— Виж какво, нюйоркска досаднице — измърмори той, докато разтваряше донесеното от мен досие. — С мляко и две бучки захар, ако обичаш. И една поничка и… мразя те, Нина такава, или каквото ти е там името.

— И аз те обичам, Чарли — прошепнах си тихичко, след като се озовах в кухнята.