Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (76)

Глава 73

Офисът на Чарлс Бейлър се помещаваше на Тери Лейн, само на една пряка по на юг от дома на Хемингуей в Стария град. Така че точно в девет в петък сутринта натиснах с лакът входния му звънец, с кутия понички от „Дънкин Донътс“ в едната ръка и кутия с кафе в другата.

Докато чаках, иззад къщата до ушите ми долетя вой от електрически трион. На предната веранда до очукани кислородни бутилки за акваланг лежеше захвърлен ръждясал велосипед. Що за адвокатска кантора, рекох си. Щом воят от триона спря, оставих кафето и задумках с юмрук по вратата.

Само след минута ми отвори недоспал, гол до кръста мъж със солиден тен, със зелена кърпа около врата, предпазни очила и дихателна маска. Избърса длани о единственото облекло, което се виждаше — срязаните му джинси.

— Кво има?

— Търся Чарлс Бейлър, адвоката — рекох.

— Няма го в момента — ухили се оня като малоумен и свали маската. — Аз съм Чарли Бейлър дърводелецът. С какво мога да съм ви полезен?

Едва се въздържах да не забеля очи. Ох, пак ли на остроумник попаднах?

— Казвам се Нина Блум, от „Скот, Максуел енд Бонд“. Назначиха ме да ви помогна с делото на Джъстин Харис. Поне дузина съобщения съм ви пратила досега.

— Боже мой, кълна се в банджото си — отвърна Бейлър с превзет селски акцент. — Значи, „Мис Ню Йорк Сити“ е дошла да понаучи селския келеш как се адвокатства. Щото вече получих всичките съобщения и от вас, и от благородната ви „Мисия реабилитация“. А вие моите имейли не получихте ли? Че много мерси, ама нямам нужда от вас? Моят клиент е в компетентни ръце. Я си погледнете блекбърито. Съобщението ми, доколкото си спомням, беше озаглавено „Що не гушнете някое дърво?“. Жалко. Сега ще трябва сама да си изпиете всичкото това кафе. Чао.

Ама че самовлюбен фукльо, мина ми през ум. И когато той понечи да ми затвори вратата под носа, пуснах кутията с поничките и с воле я шутирах през процепа.

Дошла бях по куп поводи. Но не и да се ебават с мен.

— Компетентни ръце, а? — викнах и изгледах с болка съсипаните понички. — И върху какво работите там отзад, господин Бейлър? Върху ковчега на Харис ли?

Мъжът сне кърпата от врата си и прокара пръсти през русата си коса. Макар да беше на четирийсет и нещо, слабото му кафяво, обветрено лице все още бе някак си момчешко. Приличаше повече на паркостроител, отколкото на адвокат. С очи със същия онзи цвят, който снощи притежаваше небето над хотелския ми балкон, но в случая това беше без значение.

— Ковчега на Харис ли? — захили се насреща ми. — Жестоко казано, маце. Проклет да съм, ако не почвам вече да те харесвам. Викай ми Чарли. Кога ще сменят името на фирмата ти на „Скот, Максуел и Бездушната кучка“?

Задържах погледа му, после и аз за пръв път се усмихнах.

— Покани ме и ще можем да го обсъдим, Чарли.