Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (72)

Глава 69

Това не беше никаква случайност.

Стоях права до високата маса зад витрината на претъпканото гарово кафене на „Старбъкс“.

И облята в пот, се мъчех да не хипервентилирам.

Питър? Тук? Сега? Как е възможно?

Нямах представа. Трудно ми беше да дишам, камо ли да разсъждавам.

През времето, през което не оглеждах Лексингтън Авеню, главата ми се извръщаше към страничната витрина на кафенето и страничната му врата, която водеше към гаровия пасаж. Бях решила, че ако Питър влезе от там, ще надам писък и ще хукна през вратата към главната гарова зала с надеждата да привлека вниманието на някой от полицаите антитерористи. Треперех като сгащен заек.

Още не бях стигнала до Кий Уест, а ето че вече играех на криеница, в която наградата бе животът ми.

Да не би пък да съм почнала да страдам от някаква параноя, рекох си и не преставах да оглеждам през витрината минаващите лица. Ами ако някой просто ми е заприличал на Питър? Все пак сега, когато съм на път за Кий Уест, Питър, естествено, е на челно място в мислите ми, да не говорим, че е заседнал и в подсъзнанието ми. Колко му трябва на свръх стресирания ми мозък да стигне до погрешно заключение?

Ами ако не е така?!

Трябваше да действам. Хвърлих поглед към „Лексингтън“. Дори видях лимузината, която ме чакаше с работещ двигател пред офиса. Бръкнах в чантата и изрових визитката, която шофьорът — изключително приятен мъж от Карибите на име Кен — ми беше дал.

— Ааа… господин Кен ли е? — попитах по мобифона. — Обажда се Нина Блум. Успяхте ли да вземете преписката от офиса ми?

— Вече е на предната седалка до мен.

— Чудесно. А виждате ли кафенето на „Старбъкс“ на западната страна на „Лексингтън“ малко пред вас? Седнала съм до самата витрина. Ще можете ли да направите обратен завой и да ме вземете?

— Тръгвам.

— Благодаря ви, господин Кен — рекох му лично, след като се втурнах през тротоара и се пъхнах светкавично в колата само десетина секунди по-късно. Слава тебе, господи, че си създал клетъчните телефони.

Заключих вратата, после залегнах върху седалката. В огледалото за обратно виждане господин Кен ме изгледа с вдигната въпросително вежда.

— Да не сте си забравили кафето, госпожо Блум? — попита с напевния си акцент.

— Не. Изпих го. Благодаря — излъгах го и надникнах крадешком през стъклото. — Моля ви, тръгвайте веднага за аерогара „Кенеди“, господин Кен.

И се скатах още по-ниско на седалката. Не посмях дори да дишам, докато господин Кен не настъпи педала за газта.