Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (66)

Глава 63

Колата, с която щях да отида до аерогарата, ме остави на Рокфелер Сентър на ъгъла на Пето Авеню и Петдесета улица и продължи към офиса ми на Лексингтън Авеню. Помолила бях шофьора да вземе преписката за Харис и да ме чака там. След излишното, според мен, запознанство с майката на Харис щях да отида с бърза крачка до офиса и, ако се случеше чудо, щях да успея да хвана полета си.

Мярнах Фухи в тълпата пред витрината на „Рок Сентър“ номер 10, където записваха шоуто „Тудей“. А до него едра чернокожа жена с бейзболна шапка с надписа „Успяхме“ държеше голяма, написана на ръка табела:

„СВОБОДА ЗА ДЖЪСТИН ХАРИС! НЕ УБИВАЙТЕ СИНА МИ!“

— Здравейте, госпожо Харис. Казвам се Нина Блум — рекох, след като си проправих път през тълпата.

Госпожа Харис насмалко да ме събори, като се хвърли да ме прегръща. Притисна засмяното си лице о бузата ми. Видя ми се ентусиазирана, необичайно оптимистична независимо от опасността, която грозеше сина й.

— Ааа, това момиче ще свърши работа. Усещам го, господин Фухи — обяви тя с меден южняшки акцент, впила очи в моите. — Вие ще успеете да спасите моя Джъстин.

— Ами… ще се постарая, доколкото мога… — отвърнах и затърсих с поглед помощ от Фухи.

— Само старание няма да стигне, госпожо Блум — укори ме незабавно госпожа Харис. — Само старание не е достатъчно. Просто трябва да го направите, и толкоз. Да сложите край на цялата работа. Няма друг избор.

Пусна ме и взе да рови из препълнената си пазарска торба, докато накрая извади една снимка. На нея Джъстин, все още тийнейджър, бе в униформата на барабанчик от гимназиалния духов оркестър. На друга снимка седеше на сцената като член на изцяло чернокожата духова музика.

— Правени са в зала „Карнеги“ на концерт в чест на Уинтън Марсалис — рече през смях, но не откъсваше очи от снимките. — То не бяха уроци, не бяха репетиции. Съседите се оплакваха в полицията най-малко по два пъти месечно. През живота си обаче не съм изпитвала такава гордост като тогава.

След което пъхна в дланта ми нещо студено, метално. Първо си помислих, че е монета, но се оказа, че е военен медал — бронзов осмоъгълник с лента в зелено, бяло и синьо.

— Докато беше на служба в рейнджърите, наградиха Джъстин за участието му в спасителна операция, след като някакъв хеликоптер се разбил. А доколкото на мен ми е известно, серийните убийци нямат навика да вадят тела от горящи машини. До едно време обаче вярвах в системата ни, да ви кажа. Че истината ще възтържествува. Но нещата ставаха по-зле с всеки изминал ден. Жалко, че не знам необходимите думи, разните му там правни изрази и прочее, да ви опиша колко погрешно е всичко, което става. Затова разчитам на вас, госпожо Блум.

Госпожа Харис въздъхна и си наложи спокойствие.

— Тъкмо затова исках да се запознаем. Да се опитам да ви предам онова, което знам. Та да усетите Джъстин така, както аз го усещам. Не може той да го е направил. Джъстин не е някакво чудовище. Всичко казано за него е лъжа. Абсолютно. Джъстин беше най-доброто ми дете. Виж, брат му беше крайно калпав, зъл. И все се заяждаше с Джъстин. Джъстин обаче така и не му отвръщаше. Той не е способен да удари друг човек, да му навреди.

— Госпожа Блум ще направи всичко по силите си, госпожо Харис. Но сега трябва да побърза за самолета си — прекъсна я внимателно Карл Фухи.

— Един момент само — рече госпожа Харис, без да отмества очите си от мен. — Вие, госпожо Блум, имате ли дете?

— Дъщеря.

— И как се казва? — попита ме тя и се усмихна.

— Ема — усмихнах й се и аз.

— И какво щяхте да сторите, ако някой ви отнемеше Ема с намерението да я убие?

— Всичко възможно, за да го спра — отвърнах мигновено.

Госпожа Харис издиша шумно.

— Точно така! — кимна доволно. — Моят Джъстин ще е в сигурни ръце. Ненапразно толкова се молих. Нищо лошо няма да се случи на детенцето ми.

Понечих да й върна медала на Джъстин, но госпожа Харис завъртя глава.

— Не. Нека остане у вас — каза и една-единствена сълза се стече по меката кафява извивка на бузата й. — Ама да не вземете да го изгубите.

Изгледах медала, след това изгледах и Фухи. Вече ми беше ясно защо бе настоявал толкова да дойда. Копелето е искал да ме мотивира, да ме ангажира в емоционално отношение, не само формално да си върша работата. Да се убедя, че госпожа Харис е човек от кръв и плът — добра, мила жена, но и отчаяна любеща майка, готова на всяка цена да се бори за спасението на рожбата си.

Целта е постигната, рекох си и тръгнах, и аз с насълзени очи.