Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Now You See Her, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 16гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2015)
Разпознаване и корекция
Egesihora(2015)

Издание:

Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж. Игра на криеница

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2013

Редактор: Валентин Траянов

Коректор: Здравка Букова

ISBN: 978-619-150-175-5

История

  1. —Добавяне

Глава 58

Реших да се върна пеш в офиса. Беше класическо нюйоркско ведро пролетно утро, способно да те накара да забравиш за неща от рода на трицифрени глоби за неправилно паркиране, стачки в обществения транспорт и нещастни случаи с кулокранове.

Но по някаква необяснима причина нямах настроение да си мисля нито за пролетен дъжд, нито за уханието на лалетата по Парк Авеню.

Затворих се в малкия си кабинет на четирийсет и четвъртия етаж на офиса ни на Лексингтън Авеню, застанах до прозореца и се загледах в потоците забързани хора, които влизаха и излизаха от централната нюйоркска гара. Деловата част на Манхатън се бе ширнала на юг зад Емпайър Стейт Билдинг и блестеше с магическо многоцветие на обедното слънце, сякаш се състоеше от къщички за „Монополи“, поставени върху огромен ориенталски килим.

И както гледах, се сетих за сутеньорите и дупките по Осмо Авеню, които ме бяха посрещнали при пристигането ми в големия град, и за това колко много бях постигнала оттогава.

Стоях, обгърнала тялото си с ръце, и в началото ми беше тъжно, но изведнъж ме обзе силен гняв. Защо трябва да ме залива цялата тази тиня точно сега, толкова близо до дома ми, когато най-после бях стъпила на крака? Не можех да приема, че е случайност. Имах чувството, че е някакъв зъл умисъл.

Медийно внимание ли? Нима не бях платила за всичко с толкова много страдания? Не се ли борих със зъби и нокти да уредя живота си? На малко ли подмятания и неприлични предложения се наслушах от разните тъпи ресторантски управители и клиенти? На малко ли повдигнати вежди се нагледах от собствениците на кооперацията, в която живеех, само заради това, че бях самотна неомъжена майка? И на претъпкани автобуси и вагони на метрото, и на работа, домакинстване и писане на домашни, и безброй други задължения, от които и секунда покой нямах?

Но най-вече се сещах за голия ужас, преживян по нощите през първите месеци след раждането на Ема, когато я мъчеха коликите. И как нощ подир нощ друсках повитата ми дъщеричка и плачех заедно с нея от страх, че всеки миг мога да се проваля, да я изгубя, да ме уволнят, да разкрият миналото ми.

Е, не ми ли стига всичко това? — питах се, вперила поглед в синьото небе. Всичките жертви в името на детето, всичкото озъртане и всичката кръв от отрудените ми ръце? Нима не заплатих предостатъчно?

А и не направих ли достатъчно в името на справедливостта? Нали около година след това, след като бях успяла да се преместя в приличен мансарден апартамент, чийто наем плащах от заплатата си на сервитьорка в клуб-ресторант в Сохо, видях във вестник „Поуст“ статия за Десантчика. И след като съвестта ме загриза, като прибрах Ема от яслата един следобед, взех влака през река Хъдсън за Хобокън, в Ню Джърси. И от телефонен автомат на магистрала номер 95 се обадих в нюйоркското управление на ФБР и записах на телефонния им секретар описание на Десантчика, на кучето и колата му.

Понякога през годините ми идеше да направя същото и по отношение на Питър, но се страхувах да не би той, при всичките си връзки в полицията, да ме излови, че съм аз. Щяха да проследят откъде съм се обадила. И Питър щеше да се усети, че не съм умряла, и да тръгне да ни търси с Ема.

Въздъхнах тежко и седнах зад бюрото си. При спомена за лицето на Десантчика по челото ми избиха едри капки студена пот. Офисът избледня и аз пак бях бездомна и бременна, хукнала да се спасява по чифт купени на старо кубинки.

По някое време се опитах да се самоутеша. Можеше и по-лошо да е. Поне не ми бяха възложили лично случая с Десантчика. Този път бях успяла наистина да избегна куршума.

Какво толкова се тюхкам тогава? Дай да си гледам дадената ми преписка, да се сниша и да се моля Мари Ан да не ме разпознае на снимката. И всичко ще мине и замине, като някоя случайна кратковременна буря.

Вдигнах солидната преписка за Рандъл Кинг и я тръшнах върху бюрото. Дори я отворих.

И престанах с опитите да се самозаблуждавам.

Бутнах настрана досието и включих компютъра. Отворих интернет експлоръра и в търсачката на „Гугъл“ написах „Джъстин Харис“.

След част от секундата вече отмествах косата от невярващите си очи.

Медиите в действителност бяха вдигнали страхотен шум по повод задържането му преди десет години. Имаше безброй статии по вестниците. Дори по телевизионната коментарна емисия „Тудей“ вървеше поредица за наближаващата екзекуция на Харис.

Е, вярно е, че не следя новините, но „Тудей“ все пак гледам! Как съм успяла да го пропусна?

Явно просто не съм желаела да мисля на тази тема. През всичките седемнайсет години не се бях заинтересувала нито веднъж какво е станало с Десантчика. Нито пък с Питър. Съвсем по детински си бях внушила, че ако аз не мисля за тези неща, ще се получи някаква кармична реципрочност и всички останали мои познати също ще спрат да мислят за мен. Подсъзнателно бях решила, че ако не се занимавам с нещо, то все едно никога не е съществувало.

А то си е съществувало, рекох си, загледана вкиснато в екрана на компютъра. И няма да спре да съществува.

Намерих в „Ютюб“ запис от репортаж на „Фокс Нюс“ за Харис от 2006 г. И тъкмо щях да щракна левия клавиш на мишката, когато в кабинета ми влезе помощничката ми Глория Уолш — „Безценната“. Стреснах се и с чувство за вина минимизирах репортажа.

— Мислех, че си на съвещанието за „Про Джен“ — каза тя.

— Том ме прехвърли на един казус на обществени начала — отвърнах. — Вече не участвам в „Про Джен“.

— Йессс! — възторгна се Глория. — Току-виж, съм започнала да се прибирам у дома преди седем. Нещо интересно ли е?

По-скоро е опасно за живота, мина ми през ум.

— Горе-долу. В момента още го проучвам, Глория. Ако има нещо, ще ти кажа, окей?

В мига, в който затвори вратата зад себе си, надух звука. Шепард Смит беше към края на увода си за серийните убийства на Десантчика. Поех дълбоко въздух и се стегнах да погледна наново очи в очи човека, който през онази нощ се бе опитал да ме убие.

Но още с появата на снимката на Джъстин Харис на екрана натиснах озадачена паузата.

Тъй като човекът от екрана изобщо не беше онзи Десантчик, който ме беше взел с автомобила си през онази нощ на презморското шосе.

Облеченият в оранжев гащеризон мъж, над надписа „Джъстин Харис“ бе един крайно нещастен афроамериканец.