Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (56)

Глава 53

Хубави моменти имаше в живота си, мислеше си Питър Фурние в ложата на първи балкон на невероятно луксозния и огромен Янки Стейдиъм.

А след това дойдоха и идеалните ти моменти.

— Хайде, Бостън! Давай! — провикна се с всичка сила, когато Бекет се завърна на позицията на питчера.

Като се започне от прочутата му фасада и се стигне до монтираните едва ли не на всяка крачка плазмени телевизори и до дизайна в стила на ниска купа, която ти позволява да следиш играта едва ли не от страничната линия, дори един заклет фен на „Босокс“ като него не би отрекъл, че струващият милиард долара стадион е бейзболният вариант на земния рай. Въпреки заровената фланелка на Давид Ортис^[1].

А това, че можеше да присъства тук в предпоследния, осми ининг, с триточков аванс за „Ред Сокс“, чийто питчер Бекет не бе позволил на отколешния им противник да удари поне веднъж топката и бе на път да направи идеален мач, си бе направо от категорията на чудесата.

Най-великото чудо всъщност бе това, че беше дошъл с цялото си семейство — с красавицата съпруга Вики и двамата деветгодишни близнаци Майкъл и Скот. И днешният им ден се очертаваше да е толкова незабравим, колкото всичките им посещения в Дисниленд и неописуемата миналогодишна екскурзия из Европа.

Семейство Фурние бяха на мача по покана на Том Райли и Ед О’Конър — двама агенти на ФБР от Ню Йорк, с които Питър се запозна преди години по време на курса в националната академия на ФБР. Можеше да се сметне, че се реваншират, задето Питър ги беше поканил заедно със семействата им да гледат мач между бостънци и нюйоркчани по време на предсезонната им подготовка във Форт Майърс във Флорида.

Сега двамата огромни като мечоци федерални агенти седяха със семействата си — поддръжници на „Янкис“ — от двете страни на семейство Фурние. Размяната на остроумия между двата лагера не секваше, но всичко беше в рамките на добродушния майтап.

Странно, по какви ли места не те отвежда животът, мислеше си Питър и се усмихваше на двамата си близнаци. Вторият син в бедно десетчленно семейство от работнически квартал на Южен Бостън, Питър поначало беше изпитвал ужас от самата мисъл да има деца.

Не че семейният живот не му беше по душа. Напротив, не виждаше нищо по-хубаво, приятно и порядъчно от това да си има вярна, моногамна жена. Но едва когато стана на петдесет и караше вече третия си брак, Питър бе осенен внезапно от откритието, че парите, които е успял да натрупа, ще са му напълно достатъчни, за да го изолират от смрадливото човешко задължение да отглежда и възпитава деца, ако им осигури просторна къща, куп гувернантки и престижни училища с пансион.

Действителността дори надмина всичките му надежди. Така и не му се наложи да помирише наакана пелена, камо ли да я сменя. И единствено от самия него зависеше на кой безсмислен бейзболен мач и коледна пиеса на децата да присъства.

Единственото, което се искаше от него, бе да създава толкова незабравими, приятни и стоплящи сърцето моменти, колкото бяха нужни на семейството му, за да го оставят на мира. Като тазвечерното върховно изживяване. Че какво му е толкова трудно на бащинството?

Бекет започна осмия ининг с фалцова топка на ръба на страйк зоната, която Джитър буквално проспа. Питър стисна нежно ръката на Вики, когато обикновено сдържаният им син Майкъл скочи от мястото си и взе да пляска празнично длани с околните.

Бекет хвърли фалцирана топка за втори страйк, на която Джитър замахна, но не улучи.

От ложата на първия балкон Питър погледна към Бекет и по гръбнака му полазиха тръпки на благоговение. На това му се вика истински воин. Още малко му остава да обезсмърти името си и дори петдесет хиляди истерясващи фенове на „Янкис“ не могат да му попречат.

Само още един страйк, Джош. Хайде, моля ти се бе, пич. Моля ти се, зовеше го наум Питър.

Бекет пак фалцира ниско топката, но Джитър успя да я подбере отдолу. Бостънският играч от първа база Юкилис се втурна да я хване, преди да е паднала на земята, но тя отскочи от козирката над резервната скамейка на „Янкис“ и отиде в публиката.

Е, не се получи съвсем, но поне излезе извън игра и не се брои, утеши се Питър.

В следващата секунда на огромния телевизионен екран над информационното табло се появи лицето на красива тийнейджърка. Беше уловила ударената от Джитър във фаул топка и сега ликуваше, сякаш е спечелила от лотарията.

Това момиче ми прилича на някого, рече си Питър, вперил очи в екрана с висока разделителна способност, висок колкото шестетажна сграда. Нещо в усмивката й му напомняше на снимката на починалата му майка в годишника на гимназията й. Питър обожаваше тази й снимка, както обожаваше и майка си, въпреки неумението й да държи краката си затворени.

Питър наблюдаваше като омаян повторението на кадрите, в които момичето хващаше топката с една ръка.

До момента, в който направиха стоп кадър.

При което Питър изпусна кена с „Хайнекен“, та опръска глезените си.

Понеже хубавата руса жена, която прегръщаше тийнейджърката, още повече му приличаше на някого.

На покойната му съпруга Дженийн.