Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (55)

Глава 52

— Свободно ли е това място? — попита пет минути по-късно шефът ми Том Сидиров.

Плешив и нисък на ръст, дори в привичния си тъмносин костюм на тънки райета от „Бриони“ моят слабичък, шейсет и нещо годишен настойник приличаше по-скоро на пенсиониран автобусен шофьор, отколкото на един от водещите адвокати в страната. Факт, който доставяше неописуема радост на завършилия с пълно отличие правния факултет на Колумбийския университет и носител на националния боксов приз за аматьори „Златни ръкавици“.

— Ама и ти, шефе, като кажеш „обяд“, на най-тежкарското място ще го организираш, а?

— Щом става дума да подкупя своето протеже — засука Том въображаемия си злодейски мустак, — нищо не би ми се досвидяло.

— Протеже ли каза? Сега вече тръпки ме побиват. Какъв ще е този спешен нов проект, който толкова държиш да обсъдим?

— Става дума за нова инициатива про боно — на обществени начала — рече Том и завъртя блекбърито си върху покривката. — Почти нищо не знам за нея, освен названието й, „Мисия: реабилитация“, и вчера в качеството ми на партньор във фирмата ми възложиха да избера доброволец за участие в нея. Така че се моля на свети Антоний да се съгласиш. Започва в понеделник.

— А какво ще стане с „Про Джен“? — попитах.

От месец насам екип, в който участвах и аз, подготвяше договорите и проспекта за сливане на две фирми в областта на биотехнологиите. И напоследък, вместо да броя овце, че да ми се приспи, бях започнала да си преговарям азбучната супа от реактиви, геномика, протеомика и клетъчна терапия.

— Ще намерим кой да те замести. — Том вдигна блекбърито и ме прекръсти с него. — Знам, че ти го съобщавам в последния момент. А на това се дължат и обядът, и вечната ми благодарност. Е, какво ще кажеш?

Имаше ли нужда изобщо да пита? Та Том ми беше като баща. Или, по-точно — баща в ролята на добрата фея.

— Казвам „да“ — засмях се.

— Мадона мия! Колко пъти трябва да ти повтарям? — прибягна той към родния си акцент от италианския квартал Бенсънхърст в Бруклин. Извади плик от джоба си и ми го подаде. — Ако се готвят да те подкупят, никога не се съгласявай от раз.

Отворих плика и извадих два билета. И дишането ми се затрудни.

Бяха за скъпи места в ложите на нивото на терена за тазвечерния мач на „Ню Йорк Янкис“ срещу бостънския „Ред Сокс“. Първият за сезона. А на този свят има само една по-голяма фенка на „Янкис“ от мен — Ема.

— О, Том — едва успях да промълвя зашеметена. — Уау! Страшно…

— Страшно си гладна ли? — попита добрата фея и мой наставник, смигна ми и повдигна менюто си. — Препоръчвам ти рамстека с пържени картофи. Най-добрият в целия град. Не се хаби да ми благодариш.