Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (47)

Глава 44

— Сър Франк на вашите услуги, милейди — приближи се англичанинът и ми подаде десница. — А онова дребно гаменче в колата ми — и посочи териера — е моят верен оръженосец Рупърт. Надявам се, че онези двамата не бяха ваши приятели?

— Ни най-малко — отвърнах и поех огромната му длан. — Просто двама простаци, които предлагаха да ме качат. Много ви благодаря, че спряхте. Вие с Рупърт с това ли се занимавате — да спасявате девици в беда?

— Честно казано, бихме предпочели да спасим някой принц, но в конкретния случай, само този път, допускаме изключение. Качвайте се. Отивам само до Литъл Торч, но с удоволствие ще ви позволя да ме придружите.

— Първо ме спасявате, после ми предлагате да пътувам с вас! — възкликнах. — Ако не бях толкова прашна от пътя, щях да ви прегърна.

— Ако не бяхте толкова прашна от пътя, щях да ви позволя — засмя се отново Франк. — Всъщност имам една малка молба към вас. Боя се, че тази вечер с Рупърт попрекалихме с празненствата. А по този участък от пътя понякога дебнат полицаи и никак не ни се ще да ни хванат, че шофираме в нетрезво състояние. Вие, от друга страна, ми се струвате съвсем трезва. Бихте ли седнала зад волана?

Да седна зад волана ли? И то на мерцедес? Че как?!

— Няма проблем — отвърнах. — Стига Рупърт да не възразява.

Сър Франк се надвеси и се допита до кучето.

— Рупърт каза да сядате и да давате пълна газ.

Пуснах една усмивка на моя загорял от слънцето мускулест приятел и се настаних на шофьорското място.

Спасена от англичанин гей в ролята на Чаровния принц, рекох си. Само в Кий Уест може да ти се случи подобно нещо.

Интериорът на купето бе от естествено дърво, а седалките бяха тапицирани с висококачествена кожа, която ухаеше на скъп одеколон. И на камион с кокошки съм готова да се кача, помислих си и затворих вратата с тихо, солидно щракване като на банков трезор. Безспорно късметът ми най-после бе проработил.

Превключих лоста за скоростите и леко докоснах педала на газта. Колата изрева, изхвърли зад себе си струя пясък и се понесе по шосето като изтърван от клетката лъв.

— Малко по-полекичка, ако обичате? — подсказа ми Франк, извади от жабката плоско сребърно шише и отпи. — Боя се, че не чух името ви.

— Нина — изтърсих първото, което ми дойде наум.

— За здравето на прекрасната Нина! — вдигна тост той и пак отпи.

А пък аз се кефех на колата. До този момент не бях се качвала в мерцедес, камо ли да бях карала. Опивах се от лекотата, с която се управляваше, и най-вече от това как парапетът на шосето се размазваше покрай очите ми и от двете страни, а разстоянието между мен и Питър нарастваше все повече. Планът ми за бягство се развиваше далеч над очакванията ми.

— Пътуването на стоп по презморското шосе ми се струва доста опасна работа, Нина — каза Франк. — Я ми кажете, вие бягате ли от нещо, или бързате да стигнете някъде?

— Нито едното, нито другото — излъгах отново. — Дойдохме от Ню Джърси на почивка. С приятелките ми бяхме отседнали на остров Биг Пайн. И се изгубихме една друга по време на парти в Стария град.

— От Ню Джърси ли? — Франк огледа евтиния ми тоалет и направи невярваща гримаса. — Ами да, защо пък не, всъщност…

— Страхотна кола имате — реших да сменя темата.

Франк се изсмя и отмести падналия небрежно над окото му черен кичур. В тъмните му очи имаше нещо почти азиатско. А и зъбите му май бяха прекалено идеални. Дали пък не са с фасети? — зачудих се.

— Хм. Много странен коментар — каза. — Точно същите думи изрекох и аз преди час на собственика й, след като ме качи. Голям зор видях да натикам едрото копеле в багажника, ще знаете.

Моля? Това пък какво беше? — помислих си, но пуснах лек, неуверен смях.

Извърнах се да го огледам. Но той само отпи от шишето и продължи да гледа безмълвно напред. Единственият шум идваше от вятъра в мрака. След продължителна, неловка и напрегната пауза той най-после се изсмя на глас.

— Ду-ду-ду-ду. Ду-ду-ду-ду — изимитира темата от сериала „Зоната на здрача“, преди наново да избухне в смях. — Извинявайте. Не можах да се сдържа. Де да можехте да си видите физиономията. Научете се да усещате, когато ви занасят, красавице Нина. Макар автостопът наистина да е опасно нещо. Имахте късмет, че в мое лице попаднахте на добър човек. Ами ако някой откачен чекиджия ви беше сгащил там, сред онази пустош?

— Още веднъж… много съм ви благодарна — рекох, след като преглътнах.

Аз ли съм пренапрегната? — зачудих се. — Или нещата стават страшни с главоломна скорост?

Полагах всички усилия да не откъсвам поглед от пътя пред себе си, когато до мен нещо проблесна и се чу силно изщракване.

Франк издърпа моментната снимка от полароида, който изведнъж се озова в ръцете му, и взе да я размахва във въздуха.

Мамка му! Тоя сега и ще ме снима ли?

— Фотографията ми е нещо като хоби — обясни и взе да духа на кадъра. — И знаете ли кой ми е любимият американски израз? „Прави само снимки, оставяй само следи“ Виждате ми се шокирана. Нима едно хубаво момиче като вас не обича да го снимат?

В този миг в съзнанието ми изплува откъс от новинарския репортаж за Десантчика, който бях видяла в болницата. Дробовете ми спряха да работят и насмалко да изскоча от шосето.

За откраднатата кола и трупа в багажника може и да се беше пошегувал, но на мястото, от което бе отвлечена една от проститутките, бяха намерили фолиото от моментална снимка с полароид!

— Кажи „зеле“ — рече Франк и пак насочи фотоапарата.