Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (11)

Глава 8

— На кого искаш първо да се обадя? На майка ти или на баща ти? — попита полицаят Фурние и за пръв път ме погледна в очите в огледалото за обратно виждане.

Видът му някак си предразполагаше. Не беше красив и мургав като Алекс, а по-блед, по-ръбест, хубав, в по-грубоват смисъл. А очите му бяха поразително светли, почти сребристосини.

— И двамата са покойници — рекох.

Полицаят Фурние въздъхна.

— Няма смисъл да се лъжем, Дженийн — каза строго. — Смятам, че си наясно в какво положение си изпаднала. Не е нужно още повече да го утежняваш.

— Истината казвам — отвърнах, придобила изведнъж спокоен и трезв тон. — Баща ми служеше в щатската полиция в Мериланд. Загина по време на работа, в катастрофа при пътна блокада през 1982 година. Картичката със заупокойната му молитва е в портфейла ми. А майка ми почина миналата година.

Полицаят Фурние бръкна в портфейла ми. След малко се извърна целият назад, но вече не толкова страховит, с молитвената картичка на баща ми в ръка.

— Какво се случи с майка ти? — попита.

— Самоуби се — рекох. И си дадох сметка, че за пръв път го изговарях на глас.

— Лоша работа — смля вестта с нещо като съчувствие полицаят Фурние. — Братя или сестри?

Завъртях глава.

— Чие е камарото?

— На гаджето ми. Той е в хотела. — Замълчах за миг. — Прави секс с най-добрата ми приятелка — добавих тихичко.

Полицаят Фурние поклати глава и погледна назад към рокера.

— Уау. Купонясвате, значи, после той ти изневерява, а ти му вземаш колата. Ясно.

— А онзи човек имаше куче. То хукна право пред колата — продължих аз с тих тон. — Опитах се да го избегна, но колата поднесе. Изглежда, скоростта ми е била доста висока, та поднасянето премина в завъртане и… човекът изневиделица се оказа на пътя ми. — И пак се скапах. Прегънах се като сгъваем стол и ревнах.

След около минута обърсах мокрото си лице в коляното. А когато се изправих, полицаят Фурние бе вперил погледа си в мен в огледалото, но така и не успях да разчета смисъла в бледите му очи.

Зрителната ни връзка трая цяла наелектризирана секунда. Най-малко сега му беше времето да усетя привличане към някого, но това не променяше нещата. Не можех да откъсна очи. Той пръв отклони погледа си и взе да почуква брадичката си с ръба на молитвената картичка.

— Ами ако… — изрече след секунда.

Въпроси, започващи точно с тези думи, се блъскаха и из собствената ми глава. Ами ако не бяхме поели онова желе на обяд? Ами ако не бях задигнала колата на Алекс? Ами ако изобщо не се бях родила на този свят?

И точно тогава полицаят внезапно отвори вратата си и слезе от колата. А след малко нещо изщрака и вратата до мен също се отвори.

— В момента действам по лична преценка — каза той и ми откопча белезниците. — Качвай се на колата си и дим да те няма. Връщай се в университета, Дженийн. Това тук изобщо не се е случило.