Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (107)

Глава 104

Не мога да преценя кога пак отворих очи — дали е било десет минути по-късно, или десет часа. Наоколо ми беше пълен мрак. Лежах по гръб, мигах и дишах учестено, а отслабналият ми дезориентиран мозък се бореше да не изгуби отново съзнание. Лицето ми ме болеше така, сякаш някой го бе използвал за чук. Стомахът ми се бе превърнал в голям вкиснат възел. В устата си имах вкус като от лекарство. Цялото ми тяло като да бе подуто и увито в памучен пашкул.

Нещастен случай? Това бе първата ми свързана мисъл.

Но в този момент каютата под палубата, в която се намирах, се наклони и изскърца, аз изведнъж си спомних всичко и очите ми се разшириха докрай. Момент на откритие, дошъл право от дълбините на ада.

Спомних си как Чарли се беше проснал на палубата до мен. И си дадох сметка, че в шампанското е имало нещо. Не, рекох си едва-едва. Опитах се да помръдна дясната си ръка. Китката ми се извъртя само на сантиметър, преди да се върне в изходно положение като свръхтежък дънер. Упойващото вещество продължаваше да действа. Какво ли ми бяха пробутали?

Напънах се да помръдна другата си ръка и в този миг чух далечен шум: глух удар, последван от силен плясък на вода.

Затворих очи, а от корема ми изригна паника и взе да се надига към гърлото със скоростта на живачен стълб на попаднал в топилна пещ термометър. И до ушите ми достигнаха приближаващи се тежки крачки.

Мисли! — заповядах си. И се помъчих да мисля. Но не съзнавах нищо друго, освен мрака около мен. И ускоряващия се пулс на сърцето ми. Докато накрая през тялото ми се разля като последна надежда вълна от изкусително приятна умора.

Ами да, рекох си. Най-добре ще е да поспя. Пък после ще му мисля.

Чух, че се отвори врата и някой заслиза по стълбите.

Спри! Събуди се! — проговори някакъв друг глас в мен.

Стани! — взех да умолявам трескаво себе си.

Другата ми част, ленивата, обаче не бе никак съгласна. Въздъхнах и продължих свободното си падане към безопасното убежище на съня, сякаш там беше спасението ми.

Само миг по-късно се облещих от вонята на амоняк, преминала като назъбен нож по ноздрите ми.

— Май и друг път сме се срещали — отбеляза Десантчика, докато ме повдигаше.