Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (98)

Глава 95

Малко преди вечеря през предпредпоследния ден от живота си Джъстин Харис лежеше на нара с разтворена в едрите му ръце книга — долнокачествена стара кримка за брилянтен и възедър детектив на име Ниро Улф.

— Ще ти кажа нещо, тлъстако, от което много ще те заболи — измърмори Джъстин и захвърли книгата под нара. — В истинския свят убиецът се измъква безнаказано.

Чу скърцането на боти и тракането на метал пред килията си в съседство с камерата за екзекуции и моментално седна.

— Харис, имаш посетител — отвори вратата началникът на дневната смяна Джохансън.

Посетител ли, зачуди се Джъстин, докато Джохансън му закопчаваше белезниците. Сигурно е оная нахалница новата адвокатка, рече си и оглади с ръце оранжевия си гащеризон.

Бялата стая за екзекуции, покрай която го преведе Джохансън, можеше да мине и за голяма лекарска приемна, ако не бяха неуместната черна кадифена завеса пред една от стените и кожените каишки по носилката на колела.

— Впрочем, Харис, понеже си бивш надзирател, ние всички събрахме пари и ти купихме скромно подаръче — показа му някаква кутия Джохансън. — Филмче за гледане, ако ти доскучае довечера.

Харис хвърли поглед на кутията: „Осъденият на смърт идва“.

— Много мило от ваша страна, момчета — засмя се, решен да не се връзва на ничии подигравки. — Това е един от шедьоврите на Шон Пен. Жалко, че си нямам плейър за дивиди.

— Там, където отиваш, няма и да ти трябва, гад мръсна — изгука надзирателят в ухото му.

— И то напълно заслужено, извратеняк с извратеняк — провикна се Джими Лиц, един от съседите му по килия, осъден на смърт за това, че пуснал тухла от надлез, а после, под предлог, че иска да помогне на пострадалата двайсет и три годишна домакиня от Джаксънвил, взел, че я изнасилил и след това убил.

— Е, не всички имаме твоите възвишени морални възгледи — ухили му се Харис.

Да, наистина е адвокатката, каза си наум, когато я видя да го чака в залата за посетители заедно с Чарли. Но при вида на втората жена в залата леденото му лице се разкриви.

Фабиана. Не, не можеше да е тя. На всичко бе готов, дори на онова, което го очакваше в утрешния ден, но не и да се изправи очи в очи с нея.

Напъна се да овладее чувствата си и се извърна към Джохансън.

— Върни ме в килията.

Понечи да се обърне, за да поеме обратно по коридора, когато чу трясък зад гърба си.

Фабиана беше ударила армираното стъкло.

— Ела тук, Джъстин — викна тя и нанесе втори удар по стъклената преграда с насълзени очи. — Прощавам ти. Сбърках. Прости ми и ти. Не си отивай. Говори ми, моля ти се.

Джъстин се обърна повторно и впери поглед в нея с прехапана долна устна. Какво чуваше? Извинения от жената, на която бе причинил толкова много болка?

Чарли и Нина се бяха захилили до уши.

— Носим ти добри вести, Джъстин. Сигурен съм, че ще ти харесат — провикна се Чарли.

— Казвай, какво да правя, Харис? — попита раздразнено Джохансън.

— Ами май ще трябва да си посрещна гостите — рече накрая Харис.